Шарън Озбърн
Реванш (62)

61

Всичко беше направо абсурдно.

Просто безумно. Лио се усмихна изумен на ченгето, което беше в стаята за разпити с него, и каза:

— Момчета, нали знаете, че ще ви съдера задниците в съда, а? Ще плащате за тази грешка с години. Адвокатът ми е най-добрият в града. Има да съжалявате за глупостта си, момчета — просто не е истина колко.

Той блъфираше донякъде. Всъщност доста се притесни, че предават на живо по телевизията как полицаите го отведоха с белезници, дори и имиджът му на лошо момче да не пострада от това. Дълбоко в себе си бе доста притеснен. Беше сигурен, че са го прибрали заради наркотиците. Бяха го нарочили за високопоставен жертвен агнец.

Но адвокатът му ще го измъкне. В най-лошия случай ще го осъдят на общественополезен труд и вероятно ще се наложи да отиде в клиника за високопоставени наркомани — определено се бе издънил този път. Вече ще трябва да внимава повече. Тъпа работа! Той въртеше платинения „Ролекс“ в ръцете си, гледаше как се изнизват секундите и се чудеше дали не е време да понамали малко кокаина. Или не? Не и ако Кевин го измъкне, разбира се…

Вратата отново се отвори и влезе Кевин, а след него — един следовател. Зализан и елегантен мъж, като излязъл от полицейско телевизионно шоу… Нещастник! Лио вдигна поглед и се усмихна, готов да се престори на разкаян и да направи необходимото, за да се изгладят нещата.

Но видя лицето на Кевин и замръзна. Адвокатът беше бял като платно. Не смееше да погледне Лио в очите.

— Сър Лио. — Следователят не можеше да си спомни фамилията му. Само кимна, седна срещу него и извади купчинка фотоувеличения, извадени от видеозапис. — Бихме искали да коментирате тези снимки. Моля да ги разгледате добре.

Лио погледна ядосано снимките. Какви са тези глупости, какво става тук? И тогава очите му се фокусираха върху изображенията пред него. Взрян в тях като хипнотизиран, с все по-нарастващ ужас в очите, той ги взе в ръце.

Снимки на сър Лио Ръсел, как изнасилва непълнолетно момиче. На една от снимките ръцете й го отблъскваха, на друга покриваха очите й. Снимки как й дава наркотик. Снимки от това, как й става лошо от свръхдозата.

— Откъде ги взехте, по дяволите?

Мисълта му препускаше. Не можеше да си спомни точно, в паметта му се въртяха някакви спомени като от кошмар — и изведнъж се сети. Мария. Онова глупаво момиченце. Онази нощ нещата наистина много се бяха объркали.

— Бих искал да чуя коментара ви за тези снимки — каза следователят, без да обръща внимание на въпроса му.

— Съветвам те да не коментираш на този етап — намеси се Кевин. Дишаше тежко. — Разбираш ли ме?

— Откъде ги взехте, по дяволите? — повтори Лио. Той смачка една от снимките формат А4 и стана.

— Седнете, господине — каза следовател Шели.

Лио вдигна вежди.

— Добре, добре. — Отпусна се тежко на стола и разхлаби вратовръзката си. Май щеше да се наложи да поостане тук известно време.

— Никъде няма да ходите, сър Лио — каза следователят. — Вижте, може да облекчите положението си до известна степен, или много да го влошите.

В мрачната стая за разпити настъпи ужасяваща тишина.

— Сега — продължи той. — Кажете ми дали момичето на тези снимки е дъщерята на вашата бивша икономка и по онова време е била петнайсетгодишна?

— Да — каза Лио.

— А… вие ли сте мъжът на тези снимки?

Лио Ръсел вече беше осъзнал положението си, защото имаше нюх да предрича събитията и да предвижда възможния изход от дадена ситуация, като избере най-благоприятния за себе си.

Но тук, точно в този миг, тази вечер той разбра. Нямаше отърваване. Играта беше към края си. Всъщност, беше свършила… Той не беше глупав човек. Знаеше кога да признае, че е победен. Поне за момента…

— Да — отвърна той. — Това съм аз.

— Сър Лио Ръсел — продължи следователят, — арестувам ви по подозрение за изнасилване, побой, секс с малолетна, притежание на висок клас наркотици и противопоставяне на закона. Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда…

Лио не слушаше. Мисълта му бе отишла някъде другаде, съзнанието му препускаше диво. Той знаеше кой е направил това… просто трябваше да остави картотеката в главата му да прехвърли още няколко комбинации.

Видеозаписът, сейфът, момичето. Сали, Амбър, Челси.

Майка му, мамка му, майка му! Знаеше кой е виновен. Зад всичко това стоеше Челси. Тя беше мозъкът на операцията. О, да — Сали наистина е скрила доказателствата, но той знаеше, че тя е все още негова. Амбър беше слаба и жалка — певица ще става, моля ви се! Той се усмихна, а ченгетата го погледнаха изумено. Не, зад всичко това стоеше Челси, долната кучка. Тя го бе унищожила и ще си плати; ще му отнеме известно време, но ще й отмъсти, без съмнение и колебание…

Навън, в нощта, продължаваха холивудските купони, лимузините и джиповете блокираха улиците и най-известните филмови звезди пътуваха от „Мортънс“ към Бала на губернатора, от „Венити Феър“ към приема, даван от сър Елтън Джон. Палмите бяха окъпани в светлини, отвън пърхаха хеликоптери, по тротоарите се тълпяха репортери. Докато го оковаваха с белезници и го водеха към килията, зачисляваха му одеяло и го накараха да даде колана и обувките си — Лио не знаеше, но единственият човек, който спеше непробудно тази нощ в града, беше Челси Стоун, която бе заспала направо на дивана, още с дизайнерската си рокля и с високите обувки, а на лицето й бе изписана щастлива усмивка…