Клаудия Пинейро
Твоя (8)

8

Изкушавах се да проследя Ернесто, ужасяваше ме мисълта за всички щуротии, които този човек можеше да извърши за четири часа. Но ми хрумна нещо по-добро — да ида в офиса му. Отворих гардероба и потърсих какво да облека. Трябваше да изглеждам добре. Но и без да привличам особено вниманието — да не забравяме за наличието на мъртвата. Нищо не ми харесваше. Все пак си беше специален случай. Не можех да се явя във фирмата на мъжа си по джинси и гуменки. Дори да бяха маркови. Въпрос на имидж. Трябваше да остана вярна на имиджа, който си бях изградила пред хората в качеството на съпруга на висш служител. А за тях съпругата на Перейра не беше някоя дебелана по пеньоар с ролки на главата. В това съм сигурна. Мъжът ми винаги се облича много добре — съчетава вратовръзката с цвета на чорапите, в състояние е да ме убие, ако има една гънка на избраната от него риза или ако обувките му не са току-що лъснати до блясък. Обръща внимание на всяка подробност.

Накрая избрах едно костюмче в пясъчножълто, което си бях купила за гражданската сватба на една приятелка. Мисля, че след това въобще не съм го обличала. Ние живеем в квартал с вили, всички са с градина и басейн, та високи токове и копринени дрехи за всеки ден не вървят да не говорим за чорапогащник. Не можеш да поливаш цветята или да подрязваш бугенвилията с чорапогащник. Тук всички жени се обличаме в спортно-елегантен стил — хубав панталон, хубава блуза, фини пуловери без ръкави, понякога блейзър или шал тип пашмина. И красиви аксесоари, които винаги придават завършен вид.

Бих искала мама да ме види. Тя винаги ме критикува как се обличам. Казва, че не се гримирам, че не се глася достатъчно. А самата тя е толкова префърцунена, типична жена от градски тип… В девет сутринта се облича като за парти, маца се като палитра, залива се с парфюм. А е почти на седемдесет. Мисля, че този навик й остана от времето, когато още се надяваше татко да се върне. Горката ми майка. Един ден й го казах и тя ме зашлеви през лицето.

Момичето на рецепцията ме позна още преди да се представя. И се учуди, че ме вижда. Не ходя често в офиса на Ернесто, не обичам да му се бъркам в работата. „Съпругът ви още не е дошъл, госпожо“ — ми каза. „Знам, помоли ме да предупредя, че няма да дойде преди обяд, ще се кача да кажа на секретарката му.“ „Нея също я няма“ — каза. „И няма да я има“ — си помислих и признавам, че изпитах известна вина за тази неподобаваща мисъл. Ама човек не може да контролира и мислите си. Казах: „Ще я изчакам горе, трябва да й предам нещо“. И без повече обяснения се качих в офиса на Ернесто. Нямаше никой. Ернесто все се оплаква, че никой не идва преди девет. Имах половин час на разположение, за да си свърша работата. Прерових всички чекмеджета на Ернесто. Този път нищо не открих. „Браво, Ернестито, едно нещо да направиш както трябва!“ — си помислих. После претърсих и нейното бюро. Нищо. „Предпазливи деца, браво на вас!“ Но като познавах вече навиците на Твоя — да се подписва на бележките с червило и да подарява капути с посвещение — не се успокоих напълно. Не можеше да не си е запазила спомен от мъжа ми — снимка, слипове (у дома ползва боксерки, но с нея — знае ли човек), плюшено мече с просташки надпис (от сорта „дай ми твоя медец“ или нещо подобно), някое стихотворение. Знам ли, нещо. Тази жена трябваше да има нещо. Малкото чекмедже в средата на бюрото беше заключено. Насилих го — беше лесно, тези чекмеджета се отварят с малко търпение. А аз имах търпение в излишък. Дори още го имам. И там нищо — дребни пари, чекове, сметки за плащане. И връзка ключове. Това вече ме заинтересува. На всеки ключ — етикетче. Наистина прилежна секретарка. „Офис господин Ернесто“. Господин Ернесто! — каква мръсница. „Рецепция“, „Служебен вход“, „Главен вход“, „Заседателна зала“, Резервни „Авелянеда“. Два различни ключа в една халка. Държах ги в ръка и мислех.

От нейния телефон се обадих в отдел „Личен състав“. Казах коя съм — защо не — и обясних, че трябва да предам спешно съобщение от мъжа ми на Твоя. По телефона казах „Алисия“, естествено. „Тъй като я няма на работа, трябва ми домашния й телефон и ако е възможно, адреса, за да изпратя по куриер някои книжа.“ Явно мъжът ми беше много уважаван човек в тази фирма или пък служителите от отдел „Личен състав“ бяха пълни идиоти, защото незабавно ми дадоха всички данни без повече въпроси. Улица „Авелянеда“ 345, пети етаж, „Б“. Не трябваше да си гений, за да разбереш какво означава Резервни от „Авелянеда“.

Беше моят щастлив ден — наистина не очаквах толкова лесно да ми се отворят вратите на дома на Твоя. Благословия от небето. Нещо повече от благословия — послание. Там горе някой искаше да претърся апартамента й още преди да се е намъкнала полицията.

Слязох по стълбите и сияех. Бях щастлива. „Победоносна“ би била точната дума. Не си бях представяла, че посещението в офиса на мъжа ми ще се окаже толкова благоприятно за плановете ни. Нашите планове — моите и на Ернесто, макар че Ернесто продължаваше да е на луната. Сбогувах се с момичето на рецепцията с широка усмивка. Пътьом се погледнах в огледалото на входа и си намигнах.

Докато се гледах на път към изхода, прехвърлях в ръка връзката ключове, скрита в джоба на моето копринено костюмче в пясъчножълто.