Клаудия Пинейро
Твоя (7)

7

Качих се в спалнята с чашата топло мляко. Ернесто го нямаше. Вратата на стаята на Лали беше открехната и аз се приближих. Надникнах, без да влизам вътре. Седнал на пода до леглото на Лали, Ернесто плачеше. Толкова неща трябваше да се свършат, а той си губеше времето с лигавщини. Няма смисъл да се реве, след като млякото се е разляло. Взема се парцал и се избърсва. А тук само аз бях почнала да забърсвам по малко. А за да почистя както се следва, Ернесто все пак трябваше да ми разкаже какво се бе случило. Но засега май беше по-загрижен да бди със сълзи на очи над съня на любимата си дъщеричка. Толкова я глези! Защото Ернесто още изпитва вина спрямо нея. И то след седемнайсет години. Ернесто все не се решаваше да се оженим. Казваше, че е рано. „Рано ли?“ — учуди се мама. Вече три години как ходехме, от деветнайсетгодишни. „Трябва да го натиснеш, момиче. Ако не, никога няма да се реши.“ И аз го натиснах. Беше лесно — веднага забременях. Казах му го още щом си направих изследването. А той се усъмни. Не в мен, а дали да има дете. Никога не сме говорили за това, но аз знам, че се колебаеше. Онемя, не обели нито дума. Не исках да изпадне в паника, затова не млъквах. Казах му как съм сънувала, че бебето е със същите очи като неговите. Казах му, че съм избрала имената — Лаура, ако е момиче, и Ернесто, ако е момче. Разказах му как се е зарадвала майка ми, когато й бях казала, че ще става баба. Ернесто продължаваше да мълчи. „Ернесто, нали не мислиш да го махна?“ Това бяха вълшебните думички. Ернесто се разплака като дете. Само повтаряше: „Прости ми, прости ми“. Не чаках повече, хванах ръката му, сложих я на корема си и казах: „Бебче, запознай се с баща си“.

Мислех да го изчакам будна. Исках най-после Ернесто да ми разкаже всичко. Но беше четири сутринта, а Ернесто никакъв го нямаше. Можех да ида и да му кажа: „Ернесто, я престани да се лигавиш и ела да си легнеш най-после!“. Но не исках да го насилвам — беше изкарал много тежък ден. Защо да наливам още масло в огъня? А и аз се нуждаех от почивка. Изпих си млякото, пъхнах се в леглото и заспах.

Будилникът ме вдигна в шест и половина. Ернесто го нямаше до мен. Не беше обичайно, той никога не ставаше преди седем. Мястото му беше непокътнато. Потреперих, като си го представих как спи сгушен на килима в стаята на Лали. Отидох да погледна, но и там го нямаше. Беше под душа. Побързах — трябваше да измия колата му, преди да потегли за работа. За нула време я оставих без нито едно петънце. Много ме бива за тези неща. Когато влязох в кухнята, Ернесто вече беше там. Правеше кафе. „Здравей, скъпи“ — му казах. „Здравей“ — ми отвърна и си наля кафе. Седнах срещу него и му се усмихнах. Исках да се почувства добре, да види, че жена му е като балсам, който лекува всяка рана. „Нещо ново?“ — попитах, като не преставах да се усмихвам — нещо като лекичко побутване, от каквото Ернесто винаги се е нуждаел. Не ми отговори. С мъка успях да удържа усмивката си — стана напрегната като гримаса. Страшно се дразня, когато Ернесто се затваря така в себе си! Изпи си кафето. Вестникът лежеше сгънат до чашата му, но той не го разгърна. „Лош знак, вече започва да върши глупости“ — си помислих. Ернесто не излиза от къщи, преди да е прегледал вестника. А първа точка от десетте божи заповеди на идеалния убиец гласи, че трябва да остане верен на всекидневните си навици. Иначе, все едно че се обажда в полицията и казва: „Ей, момчета, ето, вижте ме — със зареян поглед, с изкривено лице, с разлято кафе, защото не си намирам устата, не мислите ли, че съм замесен в нещо странно?“. „Ернесто, видя ли прогнозата за времето за края на седмицата?“ — го попитах, докато отварях вестника и му го бутах в ръцете. Ернесто се престори, че чете. „Божичко — помислих, — това ще е много трудна работа!“ „Ернесто… Разреши ли се проблемът със системата снощи?“ Ернесто ме погледна и за малко щях да получа удар — очите му се напълниха със сълзи. Хванах се отчаяна за главата. Погледнах го и изрекох на един дъх: „Ернесто, сигурно проблемът се е разрешил още по пътя, защото само след половин час ти се прибра, беше не по-късно от десет и половина и не си излизал повече. Окей? Излезе в десет, а в десет и половина се прибра. Това време не е достатъчно нито да стигнеш донякъде, нито да направиш каквото и да било. Нали ме разбираш?“. Не знам дали ме разбра. Не само че нищо не каза, ами и продължи да ме гледа със същия този поглед, та ми идеше да го изправя за наказание в ъгъла. Всъщност — и това е големият му проблем — Ернесто все още си остава дете. Още не е пораснал. А на мен понякога ми омръзва да съм му като майка. Защото, колкото и да обичаш един мъж, всичко си има граници и в някои моменти, откровено казано, ми иде да го застрелям.

Мислех си за това, че ми иде да го застрелям, когато Лали влезе. Едва поздрави, както винаги. Ернесто я проследи с поглед, докато седна. Като че ли щеше да й каже нещо, но после взе вестника и се престори, че чете. Лали си сипа захар в кафето и започна да го бърка. Гледаше в чашата и бъркаше ли, бъркаше. „Мила, ще го замаеш“ — казах, колкото да счупя леда. Вдигна очи, погледна ме, продължи да бърка и нищо. В такива моменти ми иде с един плесник да й обърна главата. Но както казах, не беше време да наливам масло в огъня. Карай да върви. „Колко добре спахме всички снощи! Нали, Ернесто?“ Тогава Ернесто ме погледна и се оживих. Но после погледът му пак се зарея над вестника. Нищо не можеше да се направи, Ернесто не схващаше намека, беше, така да се каже, извън релси. Човек, който е убил една жена и е излязъл от релси. Като маймуна с бръснач в ръката. Истинска опасност. Хвърлих се в атака, защото, ако не вземех юздите в свои ръце, бяхме загубени: „В десет и половина снощи вече спеше като ангелче, нали, любов моя?“. „Любов моя“ увисна във въздуха. Лали ме погледна неодобрително. Нямаше никаква причина, но тя винаги ме гледа неодобрително. Грабна си раницата и излезе. Винаги съм си мислела, че всяка моя дума я дразни. Казва, че много говоря. Кога говоря аз? Мисли се за много умна. „Аз приличам на татко“ — повтаряше винаги когато показваше бележника си от училище. Знам, че ме подценява. Но аз й прощавам, а и кой не би простил на дъщеря си? Винаги е била много студена, много праволинейна, мисли си, че да изкараш десетка по математика, означава да си интелигентен. Моята интелигентност е с нисък профил, в сянка, без много шум, без „много добре, десет, поздравления“. Моята интелигентност е практична, за всекидневни нужди. Интелигентност, която трябваше да попречи татко й да попадне зад решетките. Защото, докато аз скалъпвах алибито на умното й татенце, той само подсмърчаше.

Преди да тръгне, Ернесто се доближи до мен и ми каза: „Тази вечер ми се иска да имаме време да си поговорим на спокойствие“. Най-после. „Разбира се, любов моя“ — му отвърнах. А преди да излезе, добави: „Ако се обадят от офиса, кажи им, че няма да ида преди обяд“.