Клаудия Пинейро
Твоя (11)

11

— И какво ще правиш?

— Не знам.

— Казвам ти, че това с документа си е проблем…

— Какъв документ?

— Личната карта. Нали са ти казали, че ако си малолетна, не ти го правят?

— Пау, а как ни продават бира и ни пускат в дискотеките?

— Аа, Лали, не можеш да го сравняваш…

— Да бе, хиляда кинта са много мангизи. Около петстотин бири.

— Петстотин?

— Ако занеса парите, ще ми го направят, всички са продажни.

— …

— Назначиха ми дата на двайсети.

— Леле, какъв ужас!

— Ами да…

— …

— …

— А няма ли да кажеш нищо на вашите?

— За нищо на света.

— …

— Баща ми се държи странно, май подозира нещо.

— Така ли?

— Снощи влезе в стаята ми, през нощта. Направих се на заспала.

— Е, и?

— Плачеше.

— Плачеше ли?

— Така ми се стори.

— Не мисля, че знае нещо…

— Може да ни е подслушал.

— Щеше да ти каже…

— Не знам.

— …

— …

— Не, не може да знае. Слушай, Лали, баща ти нямаше да дрънка всички тези глупости на събранията за екскурзията, ако знаеше какво става с теб.

— Да, за това си права.

— …

— Но баща ми ме притеснява. Виждам го, че не е в ред, мисля си да не е по моя вина.

— Я не се навивай, според мен няма и понятие.

— …

— …

— Купих си якето.

— Аа, кое?

— Подплатеното с пух, другото е прекалено тънко — ще се напикавам от студ.

— И аз ще нося едно такова. Мислиш ли, че едно яке е достатъчно?

— Ще взема и коженото, за вечер.

— Права си, да не сме по цял ден с едни и същи дрехи.

— …

— Реши ли дали ще си купиш кубинките?

— Старият ми даде парите, но няма да ги харча. Трябва да събера хиляда.

— Аа…

— …

— …

— …

— Мисля, че ще мога да ти услужа със стотина-двеста кинта.

— Окей.

— Ще искаш ли от Иван?

— Не.

— Ама че копеле излезе тоя!

— …

— Колко пари не ти достигат?

— Петстотин и нещо.

— Какво ще правиш?

— Ще ги открадна.

— Занасяш ли ме?

— Не, ще ги свия от майка ми.

— Няма ли да разбере?

— И да разбере, нищо няма да каже.

— Защо?

— Защото тя ги краде от баща ми.

— …

— Крие ги в гаража, зад една тухла.