Клаудия Пинейро
Твоя (14)

14

Следващите дни бяха същински ад. Нищо не се случваше. Може ли да ти е приятно да миеш чинии, да метеш или гладиш, когато разполагаш с нещо толкова важно като прикриването на убийство? Нима можеш да се съсредоточиш върху гъстотата на карамела, изваждането на храна от хладилната камера или чистенето на тоалетната чиния? А да търпиш вечно намусената физиономия на една подрастваща дъщеря?

Едва в петък нещата се пораздвижиха. По обед, докато хапвах нещо, гледах новини. Винаги когато ям, гледам новините, но намалявам звука. От някои новини може залъкът да ти приседне! Повишавам звука само когато се появи водещата за спектаклите или синоптичката за времето. Но този ден зърнах познато лице и усилих звука по-рано от обикновено. Беше Чаро — племенницата на Твоя — на излизане от един полицейски участък заедно с възрастна двойка, която се оказа, че са родителите на убитата. „Убитата“ е мое лично определение, репортерът говореше за „изчезналата дъщеря на доктор Сория“. Новината бе придобила важност тъкмо защото бащата на Твоя се оказа пенсиониран, но много известен лекар, а това придаваше на историята допълнителна привлекателност за медиите. Родителите изглеждаха съсипани и чернокосата им помагаше да стигнат до колата през обсадата от микрофони и светкавици. Единствената, която отговаряше на някои въпроси, беше тя. Вгледах се в нея. Определено не беше хубава. По-скоро привличаше вниманието, защото беше много висока и изправена. Но не и красива. Имаше нещо в нея, което ужасно ме дразнеше. Гледах я и не можех да разбера какво е. Тогава, преди да се качи в колата, я показаха отпред. Какви цици имаше! От такива цици ме хваща яд! Закръглени, стегнати, надменни. Млади цици. Макар че аз дори като млада не съм имала такива. Мама също, затова мразеше народната поговорка, че идеална цица е онази, която се побира точно в чаша за шампанско. В кръгла чаша, естествено, не във висока. Или високите бяха за сайдер? Като малка си позволявах да фантазирам. И си ги мерех, но само отдалече. Не смеех да пробвам наистина. Страх ме беше, че чашата ще ми засмуче цицата като вакуумпомпа за отпушване на канали и завинаги ще си остане в нея. Глупости, дето си ги мислиш, когато още си невинна. Днес нямам подобни страхове. Но осъзнавам недостатъците си. Моите цици нямаше да издържат теста, а тези на Чаро — да.

Забравих за циците. Смених канала, проверих всички новинарски програми, но и те повтаряха същата оскъдна информация за „странното изчезване на дъщерята на доктор Сория“. Дожаля ми за Твоя. Не защото беше мъртва. Такъв е законът на природата — едни се раждат, други умират. Никой не знае кога ще му дойде редът, но редът винаги му идва. Дожаля ми заради начина, по който говореха за нея. Алисия продължаваше да бъде „дъщерята на доктор Сория“. Естествено, Алисия можеше да бъде Твоя само нелегално. Аз обаче си бях легална. Отървах се от прозвището „дъщерята на Бланка“, когато станах „жената на Ернесто“. И обожавам да ме наричат така — това ми осигурява място в света. Собствена територия. Добре е хората да знаят, че не си сама, че имаш мъж зад гърба си и ако ти се спука гума на колата, има кой да ти я смени. Обществото е мачистко, трябва да го признаем. Затова мама държеше да я наричат „вдовицата на Ламас“. Макар баща ми да си беше жив и здрав някъде по света.

Трябваше да предупредя Ернесто, че въпросът за изчезването на Твоя е станал публично достояние. Но сметнах, че не бива да му го казвам по телефона. В тази страна е прекалено лесно да се подслушват чужди разговори. Самата аз узнах за злополучната среща на Ернесто с Твоя, като вдигнах една телефонна слушалка. Да не говорим за преплетени линии, подслушвателни устройства, проследяване на обаждания. Аз говоря по телефона само тъпотии. А по въпроса за Твоя трябваше особено да се внимава. Освен това нищо не ми пречеше да отскоча до офиса на Ернесто и да му го кажа лично.

Когато стигнах във фирмата, момичето на рецепцията беше заето — получаваше някаква кореспонденция, — така че се отправих право към асансьора. Слязох на етажа на Ернесто. Тъй като очевидно секретарката му я нямаше, отправих се към офиса му и влязох. Ернесто не беше сам — пред бюрото срещу него седеше някаква жена. „Извинете, не исках да ви прекъсвам.“ Жената се обърна. Беше Чаро. Плачеше. Ернесто ни представи. Чернокосата се изправи, избърса сълзите си и ми подаде ръка. На живо бяха още по-потресаващи. Зърната им се очертаваха под бялата трикотажна блузка. „Много съжалявам за леля ви“ — казах. „Да се надяваме, че няма да има за какво да съжаляваме“ — отвърна ми тя. Простачка. В края на краищата просто проявявах солидарност със скръбта на семейството й. Но всякакви ги има.

Ернесто я изпрати до асансьора. Аз останах да чакам.