Клаудия Пинейро
Твоя (10)

10

Влязох в апартамента на Твоя, все едно че беше мой. По-дебелият ключ беше от входната врата. Не срещнах никого нито във фоайето, нито на площадката пред асансьора. Преди да вляза вътре, си надянах гумените ръкавици, които бях купила по пътя. Вече се бях нагледала на достатъчно полицейски сериали, за да си оставям следите насам-натам. Натиснах звънеца — да не би покойната да не е живяла сама. Никой не отвори. Пъхнах ключа в ключалката и влязох. Апартаментът имаше само две стаи, но беше кокетен и много подреден.

Преди да започна да претърсвам чекмеджета и шкафове, огледах жилището. Навсякъде снимки. Семейни фотографии. Всички ухилени като на реклама за паста за зъби. „Като си помисля, че всички тези хора скоро ще плачат.“ Две снимки се открояваха по големина и място — едната беше черно-бял портрет на Твоя, а на другата, цветна, тя прегръщаше младо момиче на двайсет и няколко години — много високо, с дълга черна коса. Огледах се да видя дали и мъжът ми не си показва някъде зъбите, но го нямаше. Това ме успокои — щом не бе намерил място сред толкова ухилени роднини, значи, си имаше причина. „Не можеш току-така да тупнеш снимката на любовника си между прабабата и братовчедката“ — си помислих. Но грешах — това не беше всичко.

Започнах по-внимателното претърсване от хола. Не открих нищо, което би могло да обвини, замеси или дори да намекне за връзка с мъжа ми. Нямаше дори документи от службата. После се заех с банята и кухнята. И там не открих нищо. Спалнята оставих за накрая. Знаех, че ако открия нещо, то ще е там. И така стана. Отворих вратата и първото, което ме шокира, беше двойното легло. За миг си представих как Ернесто се въргаля и се поти в това легло, и усърдно се труди да достави любовно удоволствие на Твоя. Завладя ме много отрицателно чувство, нещо като силна ярост и желание да убия някого. Но тя вече беше мъртва. Успокоих се, вдишах дълбоко и се съсредоточих върху задачата си. Защото не бях там да подклаждам огъня, а да угася пожара. Трябва да се търси и положителната страна на нещата, в случая — на леглото, защото, ако все пак ме изнервяше мисълта, че Ернесто се е въргалял в това легло, беше ясно, че повече нямаше да се въргаля в него. Единственото, което аз трябваше да направя в тази стая, беше да унищожа следите, които биха могли да го обвинят. А едно двойно легло не е обвинение, защото въргалянето не оставя следи. „Или всъщност оставя“ — си помислих. И започнах да оглеждам чаршафите. Непокътнати, сякаш никой не бе спал в тях. Нито едно петънце, нито един косъм, нито една гънка.

Двайсет минути по-късно бях свършила с гардероба и всички кутийки, в които Твоя пазеше какви ли не дреболии. Съвсем в стил наив. Картички, панделки от подаръци, снимки, охлювчета, книжни салфетки от разни сладкарници, бъркалки за коктейли, бележници от началното училище. Очевидно Твоя е обичала да събира всякакви боклуци. Хрумна ми да изхвърля всичко и да направя услуга на роднината, който трябваше да опразни жилището, но не исках да се разпореждам с нещо, което не е мое.

Истинската изненада дойде, когато отворих чекмеджето на единствената нощна масичка в спалнята. Открих един револвер и под него — два плика. Револверът не ме изненада. Беше доста обичайно сама жена като Твоя да държи револвер подръка. Днес е пълно с побъркани. И аз разбирам нещичко от оръжия, защото, след като татко ни напусна, мама купи един револвер и ме научи как да го използвам. „Две сами жени не могат да са сигурни без това“ — ми каза. Но никога не се наложи да го използваме. Мисля, че всъщност мама го купи, за да тегли куршума на татко, в случай че парфюмът и цапотенето не помогнеха. Но той не й достави това удоволствие, защото въобще не се върна. Взех пистолета и установих, че е зареден. Както казваше мама: „Щом го имаме, нека поне да е готов за действие“.

След като приключих с револвера, отворих първия плик. Заради гумените ръкавици движенията ми бяха непохватни. Открих два билета за Рио. Единият на името на А. Сория, тоест Алисия Сория — Твоя. А другият на името на Е. Перейра, тоест Ернесто — мъжът ми. Това ми доказваше, че тази връзка е нелепа. Ернесто винаги е мразел горещината и плажовете. Никога не би планирал да ходи в Рио с когото и да било. Дори с Лали и мен. Стигнах до заключението, че тази жена го е преследвала. Сигурно тя е запланувала пътуването и е купила билетите. Може би караницата, която свърши с фрасването на главата на Твоя в пъна, е била заради това пътуване. Ако билетите бяха за Барилоче^[1], можеше той да го е замислил. Но за Бразилия — за нищо на света. Познавах Ернесто, познавах го от над двайсет години. Датата беше за след около две седмици. Но Бог въздаде справедливост, защото дотогава, ако имахме късмет и полицията проточеше работата, Твоя щеше да си остане там, където я бе хвърлил Ернесто.

Прибрах билетите в чантата си и отворих другия плик. Това вече не го очаквах. Наистина, съдържанието му надминаваше въображението на всеки с над два пръста чело. Първоначално се ядосах. Признавам, че страшно се ядосах. Но после изпитах жалост. Какво друго можеха да предизвикат тези образи? Серия малки черно-бели снимки, подобни на онези, които правят по празненствата, за да си избереш после за спомен. Снимки на Ернесто. Гол. На кого може да му хрумне да накара Ернесто да позира гол, за да го снима! Ернесто изглежда добре, но облечен! Доста неща му висят, когато е гол. Вече не е на двайсет. Отпуснат навсякъде. Дори аз, дето съм му съпруга, когато излиза гол от банята, хич не го поглеждам. Не е привлекателен. Облечен да, облечен е друго нещо. Ернесто винаги е бил хубав, елегантен мъж. Но да го накараш да седне гол-голеничък на някакъв стол и да зяпа в обектива с изражение на идиот… Не са ли помислили за хората, които щяха да го видят при проявяване на негативите? Направо да си го сложиш в рамка.

Почти с отвращение пъхнах снимките в плика и го прибрах в чантата си. Оставих всичко останало както си беше. Но като стигнах до вратата, се върнах обратно. Отворих чекмеджето на нощната масичка и взех револвера. Знам ли защо, беше някакъв порив. Освен това един револвер винаги предизвиква подозрения. Особено ако е зареден.

Открехнах леко вратата и се уверих, че в коридора няма никого. Докато слизах с асансьора, се поздравих за идеята да ида в апартамента. В чантата си носех прекалено много улики срещу Ернесто. Лъжливи улики всъщност, защото той и аз определено знаехме, че това си беше нещастен случай. Обаче трябваше не само да е, но и да изглежда като нещастен случай. А ако някой откриеше билетите и тези жалки снимки на Ернесто, щеше да е трудно да го убеди в своята невинност. Освен това само като си помислех, че тези снимки може да станат публично достояние, цялата настръхвах. Как само с едно подухване може да се срине имиджът на един човек! За щастие, аз бях там, за да попреча това да се случи.

Едва бях направила няколко крачки, когато едно такси спря пред сградата. От него слезе брюнетката от снимката. Високата, с дългата коса. Изглеждаше притеснена. И бързаше. Остави таксито да я чака пред вратата. Отвори си със свои ключове и влезе. Ако се бях забавила още пет минути, щяхме да се сблъскаме в апартамента. Потърсих място, откъдето да гледам, без да ме виждат. Срещу сградата имаше някакво кафене, влязох в него. Седнах до прозореца. Един сервитьор се приближи и се изправи до мен. Поръчах си кафе, всъщност не ми се пиеше нищо, но исках да се махне и да ме остави на мира. Продължи да ме зяпа, зяпаше ме в ръцете. Погледнах ги и се видях с гумените ръкавици. Нахлузени. „Ама че съм глупачка, от бързане забравих да ги сваля“ — казах. Изхлузих ръкавиците и ги пъхнах в чантата. Сервитьорът се обърна и отиде за кафето.

След малко чернокосата излезе, разговаряше с някакъв мъж — приличаше на портиера на сградата. Говореше му нещо с тревожно изражение. И той угрижено клатеше глава. Придружи я до таксито, отвори й вратата. Тя му подаде една визитка, качи се в колата и изчезна.

Когато сервитьорът ми донесе кафето, аз вече се канех да си тръгна. Стана му неприятно. Беше доста недодялан и някак отблъскващ — с толкова дълга прошарена коса, че можеше да я върже на конска опашка, а със съвършено черни мустаци. Гадост. На всичко отгоре неволно ритна масата и половината захарница се изсипа отгоре ми. Хвърлих му парите за кафето на масата и си тръгнах, без да го изпия.

Беше прекрасна слънчева сутрин, затова закрачих спокойно по „Ривадавия“, като продължавах да си мисля. Както вървях, от копринената ми пола се сипеше захар и това ме разсейваше малко. Изтръсках я, за да мога да се съсредоточа. Върнах се към моите догадки. Ако не се лъжех, вече не бях сама в играта. И ако чернокосата изглеждаше разтревожена от отсъствието на своята „бог знае каква“, значи, се предприемаха действия, които щяха да наложат промени в моите. Макар че имах няколко часа преднина, не можех да си позволя нито една грешна стъпка. Ставаше по-трудно, но затова пък по-забавно.

Отбих се в един фризьорски салон и си направих депилация. Както казваше мама: „Една жена трябва да излиза на улицата с обезкосмени крака и чисти гащи“. В това й давам пълно право. В този живот трябва да си готова за всичко, защото нищо не е сигурно. И никога не знаеш какво може да ти се случи.