Клаудия Пинейро
Твоя (15)

15

— Престани да ревеш, нищо не ти разбирам.

— Всичко е кофти, не разбираш ли?

— Още по-кофти?

— …

— Хайде, казвай.

— Баща ми…

— Каза ли му!

— Не!

— Слушай, я не ми крещи като луда, нищо не съм ти направила.

— …

— Добре де, хайде, казвай.

— …

— Хайде, не плачи.

— …

— Престани и ми кажи какво става.

— Баща ми си има някаква мадама!

— Не мога да повярвам!

— Ами да.

— А се прави на светец.

— Копеле!

— Сигурна ли си?

— Да, прочетох писмата й.

— Къде ги намери?

— В гаража, в скривалището на майка ми.

— Значи, майка ти знае.

— А се прави на ударена! Тя е още по-гадна.

— Ама че бъркотия!

— Направо ми се повръща.

— А ти не смееше да му разкажеш за твоето.

— Защото съм глупачка.

— Сега можеш да му изпееш цялата история.

— За какво?

— За да ти помогне поне с мангизите.

— Да си ги завре в задника!

— …

— …

— И какво, у вас всичко си е нормално?

— Ами да, и двамата са абсолютни лицемери. Дори спят заедно.

— А чукат ли се?

— Откъде да знам!

— Наистина трябва да имаш здрав стомах, та да се чукаш с мъжа си, като знаеш, че се чука с друга…

— …

— Извинявай, знам, че ти е баща, ама не е ли така?

— Майка ми с нищо не може да ме изненада, но за баща ми… никога не можех да си представя…

— Всички са еднакви, опяват ти какво трябва да правиш, а самите те постъпват както им отърва.

— И аз вече ще си правя каквото ми отърва.

— Ами да, гледай си твоето и не се навивай повече.

— …

— Събра ли парите?

— Още не съм решила какво ще правя.

— Ще ти услужа, както ти обещах.

— Още не съм решила какво ще правя.

— Ама датата ти наближава.

— Да, знам.