Клаудия Пинейро
Твоя (5)

5

Влязох в спалнята. Умирах да знам какво прави Ернесто в този момент. След като отхвърлих като безсмислена вероятността да е отишъл в полицията, си помислих, че се е забавил, за да избута тялото в езерото. Да потъне. Това би възпрепятствало да се разследва изчезването на Твоя някой ден. Ето това беше идея! Де да можех да се обадя на Ернесто и да му го кажа! Но не можех. Той не знаеше, че и аз съм вече част от тази история. За миг ми хрумна да използвам същата тактика както за рождения ми ден. Нещо като свободно внушена асоциация. „Ернесто, снощи те сънувах. Сънувах, че за рождения ден ми подаряваш кожено сако с цвят на винена утайка, по което направо се побърках. Продават го в трети отдел на партера на «Галериас Пасифико»^[1]. Ах, беше чуден сън. Размер 42.“ Но в този случай трябваше да му се обадя и да му кажа нещо от рода на: „Ах, скъпи, извинявай, че те безпокоя, но сънувах кошмар — как влачиш някакво тяло към езерото в Палермо“. Прекалено прозрачно, щеше да се досети.

Трябваше да запазя спокойствие, но не ми беше лесно. Признавам си, че бях изнервена. Разбрах го, защото не знаех какво да правя. А аз винаги знам какво да правя, нещата винаги са ми ясни. Но сега бях объркана. Естествено, не всеки ден виждаш как убиват жена, а още по-малко — как я убива собственият ти съпруг. Въпреки че всъщност „убива“ не е точната дума — звучи твърде категорично, като казано от някоя даскалица с размахан във въздуха показалец. „Причинява злополука“ е може би по-подходящ термин. Или „блъска и неволно й счупва врата“. „Счупва й врата“ също не е добро попадение. „Претеринтенционално“^[2]. Проверих го за всеки случай в един юридически речник миналата седмица. Ако тя е умряла в резултат на „претеринтенционално“ блъсване, това вече е нещо друго. Защото Ернесто не е сложил нарочно онзи пън там, в който Твоя си тресна главата. Съдбата е пожелала тази жена да свърши така. Или Господ. А аз вярвам в тези неща. И ги зачитам. И търся посланието. Иначе защо тази жена ще свърши с прекършен врат в парка в „Палермо“, а не по време на разходка с мъжа ми из „Реколета“^[3]. Нещата са такива, каквито са, поради някаква причина.

Но да се върна към моето объркване, защото по въпроса за вината и злополуката всичко ми беше доста ясно. Бях объркана, защото трябваше да реша дали да изчакам Ернесто в леглото и да се правя на заспала, или да седна в хола. Защото, ако Ернесто си дойдеше, както предполагах, изгарящ от нетърпение да ми разкаже какво се е случило, и ме завареше заспала, може би нямаше да се осмели да ме събуди. Но ако ме завареше будна, как можех да обясня будуването си? Минаваше един през нощта, а аз обикновено в десет часа вече спя като пън. Точно „пън“ ли трябваше да ми хрумне!

Облякох си пижамата и се пъхнах в леглото. Не можех да си намеря място. Въртях се от една страна на друга. Опитах се да се успокоя. Дълбоко дишане и други подобни. Нищо. Станах и слязох в хола. Седнах в креслото. Дъждът се усилваше. Представих си каква кал е вече в парка в „Палермо“. Представих си как Ернесто обикаля с колата и се мъчи да подреди мислите си. Представих си го как шофира за къщи в този порой. Спомних си за чистачките — на моята кола. За онази, дето запираше и трябваше да сменя още преди месеци. Лявата. И си казах: „По-добре, докато чакам, да свърша нещо полезно“. И отидох в гаража да сменя чистачките. Ернесто винаги държи резервни части — свещи, предпазители и разни такива. Аз доста разбирам от механика, но той не знае, защото колите са мъжка работа. И както казваше мама, в деня, в който смениш една гумичка на чешмата, с теб е свършено, защото решават, че си водопроводчик с диплома, и не похващат отвертка, дори да се наводни къщата. Отворих куфарчето, в което Ернесто държеше резервните части, и ги разрових. Чистачките бяха най-отдолу. Всъщност не най-отдолу — когато извадих чистачките, открих един плик. И естествено, го отворих. Защото имам силна интуиция и знаех, че трябва да го отворя. И какво имаше вътре? Още писма от Твоя. Подписани с червилото на Твоя. „Тия двамата не разговарят ли, та им трябват толкова писма!“ — си помислих. Прочетох ги. Пълна гадост. „Този човек трябва да е кръгъл идиот — си помислих. — На колко ли места из къщата е оставил следи за своя любовен роман?“ Пратих чистачките по дяволите и се заех да направя основно претърсване на цялата къща. От известно време вече му пребърквах джобовете, чантата за документи, чекмеджетата на бюрото, нощната масичка, жабката в колата. Но куфарчето с резервните части надминаваше и най-богатото въображение. Извадих книги, разгънах сгънати на топка чифтове чорапи, обърнах наопаки куфари и чанти. Открих само една снимка на Ернесто, паспортен формат, пронизана напряко от устните на Твоя. В кутийка с презервативи. На снимката имаше посвещение: „За да им се насладим заедно“. В този момент ми стана ясно защо Господ бе сложил онзи пън там. Прибрах снимката и презервативите при материала, който бях събрала при първото претърсване преди няколко седмици. Помислих да изгоря всичко, преди да си е дошъл Ернесто. При така стеклите се обстоятелства не биваше да се допуска рискът някой да ги открие. Човек никога не знае.

Преди да си отворя собствена банкова сметка, си бях направила скривалище в гаража. Първокласна работа — разклатих една тухла, извадих я чистичка, сцепих я на две и хайде обратно на мястото й. Но само половинката. А зад нея — паричките. Сега те са на по-сигурно място. „Знае ли човек до кого ще стигнат тези мръсотии!“ — си помислих, докато сгъвах снимките и бележките, за да се поберат вътре.

В този момент Ернесто се прибра. Приведох се зад моята кола, за да не ме забележи. Струваше ми се, че ще е прекалено да слезе от колата и да ме завари в гаража. Щеше да се почувства шпиониран. По-добре да го оставя да си поеме дъх, преди да ми разкаже цялата история. Може би едно уиски, малко ласки, ако се наложи. Знам ли, нещо да му вдъхне кураж. А после дълъг разговор и накрая — облекчението. Ернесто излезе, изчаках го да се качи. Знаех съвсем точно какво трябва да направя — да ида в кухнята и да претопля малко мляко. После да се кача и да му кажа: „Здравей, любов моя. Хвана ме безсъние. Ти добре ли си?“.

Преди да изляза от гаража, се спрях да огледам колата на Ернесто. Беше изкаляна до дръжките на вратите. Стана ми ясно, че за известно време ще ми се наложи да мисля и за двама ни.