Клаудия Пинейро
Твоя (24)

24

— Ще си отместиш ли раницата, малката, за да мога да седна?

— …

— Благодаря.

— …

— Внимание, моля, от шести перон потегля автобусът от 22:30 часа на фирмата „Рио де ла Плата“ с дестинация Мар де ла Плата…

— Как от 22:30? Ама че гадост! Всички тръгват, освен моя!

— …

— Има вече година или година и половина как пътувам всяка седмица. По работа, разбираш ли? Можеш ли да повярваш, че никога не съм тръгнал навреме!

— …

— Без значение закъде пътувам. Моят автобус няма начин да не закъснее.

— Аа…

— Внимание, моля, от перон 18 потегля автобусът от 22:40 часа на фирмата „Микромар“ с дестинация Сан Николас.

— Ето, нали ти казах.

— …

— И ти ли чакаш за Росарио?

— Не.

— А закъде пътуваш?

— Не пътувам заникъде.

— Чакаш ли някого?

— …

— Ей, малката, ти май много обичаш да говориш…

— …

— Какво става?

— …

— Я стига, не ми прави тази физиономия, нищо не съм ти направил.

— …

— Ах, не, само това ми липсва сега, да ми се разцивриш. Какво съм ти направил? Просто те заговорих.

— …

— Престани де, не изкрейзвай. Какво ти сторих, обидих ли те?

— …

— Спри, момиче, престани да ревеш, че ми става зле. Какво ще си помислят хората?

— …

— Малката, да не си болна? Какво ти е?

— …

— С това личице и на твоите години сигурно нищо ти няма. Престани да се лигавиш!

— Бременна съм, гаджето ми се ската, старите нищо не знаят, баща ми слага рога на майка ми и замина с мадамата си, майка ми знае всичко за баща ми, но се прави на ударена…

— Мамка му!

— Видя ли?

— …

— …

— Ей, извинявай…

— …

— Извинявай.

— Няма нищо.

— А какво правиш на автогарата?

— Чупих се от къщи. Майка ми е ужасна. Ако трябва да изкарам уикенда сама с нея, ще умра.

— И тук ли ще останеш цяла нощ?

— Ами да. През деня се мотая насам-натам — по магазините, по площадите и нищо. Но през нощта ме е страх, тук е по-сигурно, има осветление, полиция, такива неща.

— Не е ли лошо за бебето?

— Кое бебе?

— Дето ти е в корема, моето момиче.

— Аа.

— …

— Не знам.

— Виж сега, когато надуеш корема, трябва да почиваш и да се храниш добре. За двама, казваше жена ми, докато чакаше Лео. Надебеля с над двайсет кила!

— …

— Лео е синът ми. Леонардо, но му викаме Лео.

— …

— На шест годинки е.

— …

— Рита ли вече?

— Да, доста.

— Ще излезе голмайстор.

— …

— Я да пипна, може ли?

— Да.

— Нищо не усещам.

— Трябва да почакаш.

— Докато си чакам автобуса, ще имам време дори да ми изиграе едно маламбо^[1].

— Ти си първият, който ще го усети.

— Супер! Ще трябва да го наречеш на мен…

— Как се казваш?

— Гилиермо… Ох, ритна ме! Ритна ме, ти усети ли го?

— Да, усетих.

— Гилиермо, а ако е момиче — Гилиермина. Разбрано?

— Ще си помисля. Харесваше ми Лукас.

— Наречи го Гилиермо. Лукас е малко лигаво, малко педерастко, не е ли така?

— Ще си помисля.

— …

— Ей, нямаш ли някоя приятелка да те прибере за една-две нощи?

— Имам една, но замина с техните на някаква вила.

— …

— …

— Ако искаш да се обадя на жена ми…

— Не, не, всичко е наред, искам да съм сама.

— Друг път сама, та тук има поне един милион души!

— …

— Да бе, няма и да те погледнат…

— …

— …

— Внимание, от перон 9 потегля автобусът от 22 часа на фирма „Ел Агила“ с дестинация Росарио.

— Уф, тъкмо сега ли трябва да тръгне!

— …

— Не ми се ще да те оставя така. Сигурна ли си, че не искаш да идеш у нас? Жена ми е много свястна, няма да има проблем.

— Не, определено, добре съм.

— Я не ме занасяй, лъжла такава, как ще си добре в цялата тази каша?

— Последно повикване за автобуса на фирмата „Ел Агила“.

— Ето, отивам. Ама че безсрамници! Карат те да чакаш близо два часа, а после изведнъж ти дават зор!

— …

— …

— Благодаря.

— Гилиермо или Гилиермина, не забравяй.

— Ще си помисля.

— Пак ли „ще си помисля“? Да не би за всичко да мислиш толкова, малката?

— Ако мислех толкова, нямаше да съм в това положение.

— Виж, това е хубаво, че можеш да се присмиваш на себе си. Това е много хубаво.

— …

— Е, тръгвам.

— Чао.

— Чао. И късмет.

— …

— Чао.

— Чао.

— Ей, малката, ще ти запиша тук моя телефон. След два-три дни се връщам. Ако имаш нужда от нещо, ще ми се обадиш, нали? Ама че лош почерк имам! Разбираш ли цифрите?

— Осем-две-пет, осем-три, осем-три.

— Осем-три, осем-три — точно така. И с код четири отпред.

— Да, да.

— Е, добре тогава. Ама ти как се казваш?

— Лали, всъщност Лаура, но ми викат Лали.

— Чао, Лали.

— Чао.

— Обади се.

— Чао.