Клаудия Пинейро
Твоя (28)

28

Бях доста по-спокойна. Заех се да приготвя нещо вкусно за вечеря. Нещо, което ще се хареса на Ернесто. Не сготвих бон филе на фурна с картофи със сметана от суеверие. Нали го бях сготвила вечерта преди Ернесто да замине с Чаро за Бразилия. Направих пиле с портокали — малко възгорчиво за моя вкус, но е изтънчено блюдо и не ми напомняше нищо.

Това, че трупът се бе появил, не променяше чак толкова нещата. Вярно, че ако направеха малко по-старателно аутопсията, щяха да открият удара в главата. Но в тази държава нищо не се знае. А и да го откриеха, на него не пишеше „Направен от Ернесто Перейра“.

Ернесто си взе душ и слезе да вечеря. За щастие, Лали бе излязла. Отиде в мола с една приятелка. Дори да наближаваше краят на света, младите пак щяха да се мотаят из моловете, естествено, без да купуват нищо. Що за поколение е това, боже мой! Но като иска да ходи в мола, нека ходи. А ако остане да спи у приятелката, още по-добре. Беше за предпочитане Ернесто и аз да сме сами, за да говорим и действаме, без да ни е страх, че ще ни чуе. Не беше моментът да замесваме Лали в тази история.

Поднесох пилето. Ернесто изглеждаше зле — много притеснен. Имаше защо, но ако човек не вложи малко упорство, действителността го убива. Работата беше заплетена, не може да се отрече. Но положението все още не беше необратимо и това беше най-важното. Малко неща са необратими в живота — да умреш, да ти отрежат ръката, да родиш дете. От това няма връщане назад. За добро или за лошо. Ернесто не беше умрял, не му бяха отрязали ръката, нито пък имаше друго дете. Само дъщеря ни, от мен, и това накланяше везните в моя полза. Знаех го. Така че трябваше да продължим да се борим, да воюваме, за да свалим от него и най-малкото подозрение. Истинският проблем беше, че нямаше и други заподозрени по случая. Ако имаше такива, натискът щеше да се разпредели и така по-лесно да се манипулира ситуацията. Но нямаше такива. На практика Ернесто се оказа единственият заподозрян. За мен това беше изненада. Не знаех, че е накиснат. Нищо не ми беше разказал. „Не исках да те тревожа. Докато няма труп, няма и престъпление“ — ми каза и това прозвуча като парафраза на една моя мисъл отпреди няколко месеца. И усетих, че ме пробожда нож, защото, ако имаше труп, то беше по моя вина. Сега имаше труп, имаше и заподозрян. За нещастие, две клюкарки, колежки на Ернесто и Алисия, се бяха раздрънкали и така полицията беше стигнала до него. Казали, че Ернесто и Алисия със сигурност имали връзка. Тия двете се мислели за много хитри, много прозорливи. Без да знаят и половината истина. Но то си е така — момичетата, които цял живот бачкат по офисите, са такива — любопитни, завистливи, интригантки. И колкото по-близо до Микроцентъра^[1] работят, толкова са по-опасни. Като че ли някаква специална екосистема ги излюпва. Тъй като нямат време за личен живот, живеят живота на другите. Офисът е целият им живот. Живеят от понеделник до петък и ненавиждат уикендите. Искат на всяка цена да дойде понеделник, та да се случи нещо. Горкичките. Като Алисия, която си беше измислила личен живот с Ернесто. Таен, временен живот, без бъдеще. И най-лошото — живот, съсипан от човек със собствената й кръв. А нима можеше да свърши по друг начин нещо толкова изродено? Много тъжно. И предвидимо. Мама веднага щеше да го надуши още във въздуха. Дори аз щях да се досетя.

Но по-важното е, че тези две жени дали показания, че между Ернесто и Алисия имало връзка. „Окей, те да си казват каквото искат, но ти си заявил, че заедно гледахме «Психо» същата вечер, което ще кажа и аз, ако ме попитат“ — казах. И добавих по-уверено, отколкото се чувствах: „Имаме алиби, скъпи!“. „Заявих, че ти си гледала «Психо» по телевизията в хола, а аз съм спал горе в спалнята“ — поправи ме той. Не беше според уговорката ни. „Не исках да се издъня. Ако ме бяха попитали нещо за филма, щях да оплета конците. А спането е лесна за поддържане лъжа“ — ми обясни. Стори ми се разумно. Трябва да се признае, че Ернесто не е глупак. Но е мъж и спокойно може да обърка Тайрън Пауър с Мел Гибсън. Всъщност така както беше представил нещата, също ставаше. Защото, ако беше излизал от къщи, непременно щях да го забележа. Хипотетично казано, тъй като Ернесто всъщност излезе от къщи и аз много добре го видях. Това е think in English на Mrs. Curtis. Но от гледна точка на нашето алиби всичко беше наред. Всичко, с изключение на Ернесто, чието изражение опровергаваше, което и да било алиби. Пилето с портокали изстиваше в чинията. „Страх ме е да не си помислят, че ме прикриваш.“ „Ей, Ернесто, не бъди толкова негативен. Та тия от полицията изобщо не могат да мислят.“ Фактът, че нямаше други заподозрени, си оставаше проблем. Съдебната система е все по-порочна. Приемат за чиста истина първото, което им кажат, и не разследват нищо повече. Очевидно да си единствен заподозрян, не беше в наша полза. „Трябва да създадем, да измислим и други заподозрени“ — му казах. Ернесто реагира неадекватно, каза, че винаги мисля глупости, че тези измишльотини по-късно ще се обърнат срещу нас, че в никакъв случай не е съгласен. Така каза. Но лицето му говореше друго. Затова продължих: „Това момиче имаше ли врагове?“. „Не, всички я обичаха.“ „С изключение на племенницата“ — си помислих. „Кой я наследява?“ „Не знам, предполагам, че родителите, тя нямаше деца.“ „Но имаше племенница“ — пак си помислих, но нищо не казах. „Значи, трябва да отхвърлим мотива за пари и разчистване на сметки… Остава престъпление, подбудено от силен емоционален афект“ — му казах и прозвуча като в полицейски сериал. „Тъкмо затова съм загазил“ — побърза да каже Ернесто. „Защото си сам. Трябва да открием още някой със същия мотив.“ Третата страна на триъгълника. Третата страна в спор между двама. Или четвъртата? Чаро беше идеалната кандидатка. Не я обичаше (покойната), можеше да наследи нещо от парите й и се бе забъркала с любовника на леля си — любовницата на мъжа ми. Беше съвършено. Ернесто трябваше да събере две и две и да го съобщи, където трябва. Но се оказа слаб в математиката. „Цял свят знаеше, че в живота на Алисия няма друг мъж“ — заяви важно. И това ме разтревожи, защото не само че не схващаше с бързината, налагана от обстоятелствата, но изведнъж двете жени от офиса се превърнаха в „цял свят“. „Дори да измислим още един мъж, никой няма да повярва.“ Аз го поправих с риск да е прекалено очебийно: „Тогава да измислим още една жена“. Ернесто ме изгледа малко учуден. „Достатъчно хлътнала по тебе, че да иска да разкара Алисия.“ Ернесто възкликна: „Това е лудост“. Мисля, че точно това каза. Може би още една-две думи в същия дух. „Някоя, която може да пише любовни писма и да ги подписва с «Твоя»…“ — продължих. „Пребърквала си ми нещата“ — осмели се да ме упрекне. „Някоя, способна да те снима гол.“ „Инес, не мога да повярвам“ — каза. „Някоя, която е готова да замине с теб за Рио през уикенда.“ „Не, не, дума да не става“ — каза. „Просто трябва всичко да се пъхне в един плик, който да се изпрати на съответния адрес.“ „Не“ — повтори, но вече не звучеше толкова уверено. Тогава го довърших с един въпрос, който смятам, че се оказа решаващ: „Готов ли си да влезеш в затвора заради нея?“.

Ернесто не отговори.

„Какво мислиш?“ — попитах, но знаех, че няма да получа отговор. Ернесто продължи да ме гледа безмълвно.

Не настоях.

Не, Ернесто не беше готов.