Клаудия Пинейро
Твоя (37)

37

Намерих много удобно място за паркиране. На ъгъла от същата страна на улицата и само на двайсетина метра от офиса на Ернесто. Малко преди изхода от гаража. Сложих си тъмните очила, които си бях купила по улицата, между четвъртия и петия банкомат. Бяха евтини и просташки, но черни. Зачаках. Замислих се за Лали. Нямаше да се справи. Пуснах радиото. Потърсих станция с някой бъбрив говорител със силен глас. Да не ме остави да мисля за друго, дори за неговите дрънканици. Открих една, отговаряща на условията. Усилих звука — доколкото можеше да изтърпи главоболието ми. Зачаках. Усетих, че краката ми изтръпват, и започнах да правя въртеливи движения със стъпалата. Петнайсет пъти надясно. Петнайсет пъти наляво. Спомних си за черната перука с права и лъскава дълга коса. Още петнайсет пъти надясно. Четири наляво и вратите на гаража се отвориха. Излезе някаква кола. Смъкнах малко надолу тъмните очила, за да съм по-сигурна. Не беше Ернесто. Изключих радиото. Включих го. Потърсих музика. Оставих го на някаква стара бавна мелодия. Напомняше ми нещо, но не знаех какво. Вбесих се. Едва не се разревах. Но при първите сълзи се върнах към бъбривеца и усиления докрай звук. От главния вход излязоха момичето от рецепцията, началникът на отдел „Кадри“, двама куриери. Момичето вървеше към мен. Оправих си очилата. Мина покрай мен, но дори не ме погледна. Вратата на гаража се отвори отново. Излезе някакъв пикап. Син като колата на Ернесто. Не знам каква марка, от автомобилни марки нищо не разбирам. Но беше пикап, не лека кола. В това бях сигурна. Нагласих перуката и я наклоних малко наляво. Колко ми хареса чернокосата перука! Може би някой ден… Вратата на гаража пак се отвори. Този път беше той. AVE 624. Ернесто Перейра. Мъжът ми. Все още. Запалих колата под наем и го последвах. Бавно. Ернесто караше много бавно. С облегнат на отворения прозорец лакът. Сякаш светът си беше същият. На първия светофар включи мигача. Аз също. Не беше пътят за къщи. Не ме изненада. Защо трябваше да си ходи вкъщи? Защо трябваше цял живот да ми е верен? Защо трябваше да избере мен, а не Чаро? Още две преки. Ернесто паркира преди следващия ъгъл. Аз нямаше къде да спра. Не исках да го задмина, предпочетох да остана на благоразумно разстояние зад него и да го наблюдавам отдалече, спряла на втора линия. Запалих аварийните светлини. Загасих ги — не исках да привличам вниманието, нямаше да е добре. Мина известно време. Няколко минути. Пет. Десет. Видях как ръката на Ернесто се вдигна и помаха за поздрав през прозореца. Погледнах нататък. Чаро пресичаше улицата към него. Светофарът светна жълто и тя ускори крачка. Почти се затича. Циците й подскачаха под бялата блузка. Сетих се за чашата за шампанско. Представих си как циците й се заклещват, всмукани от кристалната чаша. Стана ми смешно. Целуна го. Чаро целуна Ернесто. Целуна го през отворения прозорец, после заобиколи колата и се качи. Колата на Ернесто потегли. Моята под наем също. Зад тях. На благоразумно разстояние. Разговаряха. Ернесто и аз никога не разговаряхме в колата; всеки си гледаше своето: той — пътя, аз — пейзажа. Те разговаряха. Влязоха в един хотел със стаи на час на улица „Монро“. Ернесто и Чаро. Аз отминах, обиколих квартала и отново минах покрай хотела. Пак обиколих квартала. Потърсих къде да паркирам. Близо, но не прекалено. Избрах една тиха улица, на три преки, успоредна на „Монро“. Срещу къща с тухлена зидария и бяла дървения. Тази дървения имаше нужда от пребоядисване. Слязох от колата с чантата. Тръгнах към хотела. Стигнах до вратата и хлътнах вътре. Един пъпчив мъж ми каза, че не приемат сами жени. Казах му, че искам да мастурбирам. „Не може, съжалявам“ — отряза ме администраторът. Излязох. Огледах се, все едно че търсех с кого да вляза. Пълна лудост. Отказах се веднага. Понякога човек губи посоката и е в състояние да си помисли какво ли не. Или да направи. Не, да вляза с някого, не беше подобаващо. Вмъкнах се в паркинга. Никой не ме видя. Потърсих колата на Ернесто. Опитах вратата. Беше заключена. Прекрасно знаех какво гласят шеста и седма точка от помощната ми схема, но не знаех как да ги изпълня. Замислих се. Доста време ми отне. Хрумна ми нещо — може би не беше най-добрият вариант, но беше нещо. Избрах предната гума от страната на шофьора и изпуснах въздуха. Успокоих се. Знаех, че механизмът се е задействал и навярно ще проработи. Седнах на земята между багажника на колата на Ернесто и стената. Замислих се за Лали — че няма да може да се справи. Помислих си за мама, мама щеше да се гордее с мен. Помислих за Ернесто, но веднага си го избих от главата. Не ми действаше добре да мисля за Ернесто. Не го заслужаваше, мръсното копеле. Зачаках. Нахлузих си ръкавицата. Изчаках. Чух стъпки. Знаех, че са те, но не се показах. Отворих чантата. Подметките на Ернесто стържеха по цимента на по-малко от метър от мен. Ама че навик имаше да си влачи краката, като ходи! Всичките му токове бяха изтъркани от външната страна. Ернесто отвори вратата на Чаро. Тя седна и отвори прозореца. Аз се заслушах, само се заслушах, но знаех какво ще последва. Познавах го повече от двайсет години. Ернесто заобиколи отпред към вратата на шофьора. „Мамка му!“ — каза и ритна спадналата гума. Свали си сакото и го метна на шофьорското място. Затвори с трясък вратата. Той тръгна назад към багажника. Аз — напред. Приведена. Капакът на багажника се вдигна и Ернесто остана зад него. Знаех, че ще му отнеме поне две минути да извади резервната гума. Ернесто беше старателен, муден. Изправих се. Пред прозореца на Чаро. Прозорецът, който някога беше мой. Вдигнатият капак на багажника ме скриваше от погледа на Ернесто. Тя ме погледна. Насладих се на мига. Прицелих се в нея. Беше уплашена, въпреки циците си, въпреки черната си коса. Умираше от страх и дори не успя да извика. Натиснах спусъка и направих идеално кръгло отверстие по средата на челото й, откъдето бликна струя кръв. Захвърлих револвера с отпечатъците на Ернесто на задната седалка и хукнах да бягам. Знаех, че Ернесто щеше да реагира едва след няколко секунди — страхът го парализира. Както тогава, когато му казах, че съм бременна. Преди седемнайсет години. Той си е такъв, а тези неща не се променят, дори да си хванал с петнайсет години по-млада мацка.

Не погледнах назад.

Възможно е Ернесто да ме е видял. Да е видял бягаща жена. В гръб, с права тъмнокестенява коса до раменете.