Клаудия Пинейро
Твоя (26)

26

Ернесто се върна. Така че въпрос 3 от „Вероятност 3“ на моята помощна схема ставаше невалиден. Този понеделник в пет часа следобед отвори вратата с ключа си и каза: „Здравей, Инес“. Приближи се до креслото, в което седях, и ме целуна по бузата. Остави малкия куфар встрани. „Има куп неща за пране вътре.“ „Дано няма и някой сутиен на оная“ — си помислих. Извини се, че не се е отбил в безмитния магазин да купи нещо. „Бях обещал на Лали парфюм, но съм капнал, исках да се прибера колкото се може по-скоро.“ „Много работа, а?“ „Само да знаеш…“ Няколко пъти понечвах да го прекъсна, за да му кажа, че са открили тялото, но тъкмо събирах кураж и той пак почваше. Попита за Лали, за нея винаги пита. „Не я знам, прекара целия уикенд на вилата на една приятелка, дори не се обади, така че сигурно е добре, ако имаше нужда от нещо, щеше да се обади, нали така?“ No news, good news.^[1] Майка ми ненавижда тази поговорка. Естествено, отнесена към баща ми, си беше чиста подигравка. После Ернесто попита още някои неща, каквито пита всеки съпруг, завърнал се у дома: обаждал ли се е някой, какво е било времето и т.н., и т.н. За кучето не попита, защото нямаме такова. Толкова много баналности взеха да ме объркват. През уикенда се бях подготвила, че ако Ернесто се върне, нещо ще се случи. А това нещо беше, че без много приказки, ще дойде да си събере багажа и ще си иде завинаги. И ще каже просто: „Влюбих се в друга“. Дори можеше въобще да не се върне. Но не бях подготвена всичко да е толкова нормално. Ернесто се държеше както обикновено, което ме караше да мисля, че този не беше първият му таен любовен уикенд. С Чаро или с някоя друга. И след това виртуално кликване започнах да виждам по-ясно цялата работа. Ако е имало и други — много добре, това означаваше, че бракът ни е по-силен от профилактичните му бягства. Защото как другояче можеше да се определи това? Някои хора отиват в спа за три дни, за да ги масажират, други — за да се прочистят, трети — за да правят кални бани или маслени бани с плацента от костенурка. Всеки според вкуса си. Очевидно Ернесто имаше нужда от друг вид разтоварване. Кой е безгрешен, за да твърди, че неговото е по-лошо от стреса, пушенето или преяждането? Да не говорим за някои други зависимости. Всякакви пороци има. Трябваше да го разбера. Все пак, въпреки порока си, Ернесто винаги се бе връщал. Като този понеделник. Последният удар беше, като ме попита: „Инес, прибра ли сивия ми костюм от химическото?“, и с този въпрос окончателно ме обезоръжи — не можах да му отговоря. „Казах ти, че на всяка цена ми трябва за утре, Инес!“ Беше си все същият Ернесто. Мама би казала: „Хич не се надявай на промяна, моето момиче“. Но тя е много негативна, защото много е страдала. Аз не. Та това, че зърнах светлинка в мрака и разбрах какво е най-важното, и то след като собственоръчно бях драснала клечката кибрит за пожара, ужасно ме уплаши.

Ернесто си наля питие и седна в креслото срещу мен. Вдигна крака върху ниската масичка до небесносинята папка, в която сега бях събрала изрезките от съботните вестници, отнасящи се за смъртта на Твоя. Или на „бившата Твоя“, или на която „си мислех, че беше Твоя“. Втренчих се в обувките му, само на пет сантиметра от папката. Не можех да се сдържам повече и му казах: „Алисия се появи“. Ернесто се вкамени. „Вчера откриха трупа.“ Протегнах се към масичката и побутнах папката към него. Ернесто я отвори и зачете изрезките в същия хронологичен ред, в който ги бях подредила. Папката трепереше в ръцете му. Стана ми мъчно, приличаше на малко момче. Влезе Лали. Едва поздрави. Изглеждаше зле, сигурно го беше прекалила през уикенда с приятелката — не бяха спали и други такива неща, каквито правят момичетата на тяхната възраст. Но сега не беше моментът да я възпитавам. Сега през главите ни, на мен и баща й, минаваха много по-сериозни неща. До момента вече бяхме вложили твърде много време и усилия за възпитанието й. И пари. Веднъж Ернесто направи сметката. До завършването на средното образование само за училищни такси щяхме да сме вложили близо осемдесет хиляди долара. Ако прибавим и парите за помагала, униформи, учебници, екскурзии, прословутата абитуриентска екскурзия, някоя и друга частна учителка и т.н., и т.н., не падаш под сто хиляди долара. Невероятно. И както казваше Ернесто, после може да дойде и да ти каже, че иска да става манекенка. Или домакиня. Това аз го казвах, защото на него изобщо не можеше да му мине през ума, че дъщеря му ще стане домакиня. „Родена е за друго“ — казваше. Ернесто винаги мислеше за Лали, но този ден, с небесносинята папка в ръце, смятам, че мислеше единствено за себе си. И добре правеше. Защото това означаваше, че мисли и за нас, за семейството си. Дори един ден да беше спала по-малко, това не променяше живота на Лали. Едва ни погледна, студена и кисела, каквато си е винаги, и се качи горе. Ернесто не знаеше какво да й каже. Понечи да се извини: „Не успях да ти взема парфюма“, но гласът му изтъня и прозвуча като в евтин сериал. На площадката на стълбите Лали се обърна да го изгледа и продължи. За щастие, защото понякога мълчанието, с което ни наказват подрастващите, е за предпочитане пред говоренето им. Като й потрябва нещо, ще проговори. „Ако знаеше през какво минават горките й родители!“ — казах. А Ернесто ми възрази: „Остави я, още е дете“. Типично за него, винаги я оправдава.

Той изчака Лали да изчезне нагоре по стълбата и продължи с папката. Докато четеше, изражението му все повече се променяше. Бразилският загар избледня. „Лали не бива да научава нищо“ — каза. Очите му бяха пълни със сълзи. Изглеждаше сломен. „Какъв ужас!“ Разплака се. Не знам дали за Лали, за себе си или за самата Алисия. Но наистина плачеше.

Изправих се и отидох да седна до него. Ернесто захвърли папката на масичката и остана загледан в нищото. Въздъхна. Избърса сълзите си. Хвана ръката ми и я стисна. Отметна един кичур, който беше паднал на лицето ми, потупа ме по бедрото и ми каза: „Спокойно, всичко ще се уреди“.

Тогава окончателно се убедих, че в края на краищата може би наистина грешах.