Клаудия Пинейро
Твоя (31)

31

Ернесто ме чакаше в спалнята. Аз отидох да взема куфарчето за инструменти. Качих се с него по стълбите със странното чувство, че участвам във филм и камерата ме следва от стъпало на стъпало. Аз съм главната героиня, под прожекторите, в центъра на екрана. Дори в главата ми зазвуча инструментална музика, типична за подобни сцени. Беше странно. Но ми харесваше — усещах се важна личност, на път да извърши нещо от голямо значение за бъдещето на семейството си. Нещо, което ми осигуряваше привилегировано място. Мястото на хора, които с делата си влияят върху другите. Някои преминават през живота, без да оставят следа. Изключително тъжно. Като майка ми — единственото, което направи в живота си, бе да мрази баща ми. И това остави следа само върху нея. Независимо че коментирам този въпрос, всъщност това си бяха нейният живот и нейният съпруг. Аз бях извън играта. Като Лали. Ако мама го беше убила, щеше да е нещо друго, но тя само го мразеше… Самата аз, ако не беше всичко това, което произтече от злополуката с Алисия, щях да си умра съвсем незабележимо. Но сега се изкачвах по стълбата като кралица и носех приношението за боговете, очакващи ме на олтара (тоест носех куфарчето за инструменти на Ернесто, който ме чакаше в спалнята).

Когато влязох, Ернесто седеше на леглото. Оставих куфарчето до него и седнах в другия край. Беше приятно. Ернесто и аз седяхме на леглото и споделяхме нещо. Както някога — като млади, разглеждахме снимки или някоя сутрин, без да бързаме за никъде, четяхме заедно вестника. Не мога да се закълна с ръка върху Библията, че действително сме правили едното или другото. След двайсет години бракът престава да е онова, което е — превръща се в онова, което човек мисли, че е. Нещата се объркват и случилото се на други спокойно може да се е случило и на нас. Всичко си прилича, най-вече в такива бракове като нашия — еднотипно семейство, стандартен модел. Не знам дали някога съм разглеждала снимки в леглото с Ернесто, но дори да не съм го правила, можело е спокойно да съм го правила. Усещането беше същото — все едно си възвръщаме нещо, което някога сме имали.

Ернесто вдигна капака и получи първия удар. Видя револвера на Алисия. „Какво е това?“ „Револверът, с който Алисия е смятала да те убие.“ Ернесто ме погледна. „Мен ли?“ „Така мисля. Беше при голите снимки и билетите за Рио.“ „Къде?“ „В нощната й масичка.“ „Да не си била в апартамента й?“ „Да.“ „Това е лудост, Инес! Може някой да те е видял. Видя ли те някой?“ „Не.“ „Сигурна ли си?“ „Разминах се с портиера, но не ме видя. После пих кафе в кафенето отсреща, но тъпият сервитьор не може да сметне две и две.“ „Кой сервитьор? Един висок, с прошарена коса?“ „Да, слаб, с черни мустаци, изсипа половината захарница отгоре ми.“ Ернесто ме гледаше напрегнато. Не знам дали „напрегнато“ е най-подходящата дума. После се поотпусна и взе револвера. Огледа го, провери го, насочи го. Сякаш се канеше да стреля. „Ернесто, внимавай! Може да нараниш някого!“ „Зареден ли е?“ „Естествено, с незареден револвер нямаше да може да те убие.“ Ернесто отвори барабана, извади куршумите, затвори го и прибра всичко — револвера и куршумите в чекмеджето на нощната си масичка.

Заехме се да прегледаме нещата. Писмата, подписани с „Твоя“. Целувките с червило. Кутийката с презервативите с посвещение. Ернесто решително се възпротиви да използваме голите снимки. Беше го срам, а и разполагахме с достатъчно обвинителен материал. Идеята беше да убедим правосъдието в съществуването на жена с толкова силен мотив, че да иска да разкара Алисия от пътя си. Една жена, която го е желаела само за себе си. И е знаела всяка нейна стъпка. Чаро. Освен това роднинската връзка я е принуждавала да се виждат, да се срещат на семейни събирания, да слуша евентуални упреци. Много неприятно, почти непоносимо, затова е решила да приключи въпроса, като се отърве от нея. Подредих фактите пред Ернесто, добавих и някои измислени от мен подробности, за да зазвучи всичко по-убедително. И така, Чаро е ужасно обсебваща (улика 1, писмо номер 1: „Не издържам нито минута повече, без да те видя“); не понася мисълта, че има и друга жена (улика 2, бележка върху книжна салфетка: „Искам те само за себе си“); способна на всичко (улика 3 посвещение върху кутийка за презервативи, при което думите не са от значение, а фактът сам по себе си); веднъж му намекнала за намерението да се отърве от другата (улика 4, изречение върху кибритена кутийка от хотел на час: „Нищо не може да ни раздели“). После Ернесто трябваше да заяви пред компетентните власти, че дотогава не е приемал на сериозно цитираните изречения. И едва след много размисъл почувствал, че е длъжен да разкрие вероятната връзка на Чаро с всичко това. Нямаше да е лесно. Чаро щеше да контраатакува. Но Ернесто имаше алиби — бил си е вкъщи, щях да го потвърдя — спал е горе, докато аз съм гледала „Психо“. А Чаро нямаше. Ернесто не ми каза какво точно е правила онази нощ, но знаеше, че тя няма алиби. Освен ако не си го измислеше като нас. Но тя нямаше на кого да разчита безусловно, за да я покрие, да я защити. А Ернесто ме имаше мен.

Същата нощ спах спокойно. Не правихме любов — Ернесто беше изморен. Но аз бях щастлива — споделихме си толкова неща, сближихме се, а това беше по-важно и от възможно най-доброто чукане с Чаро през техния уикенд. Когато двама души имат връзка като нашата, това е за цял живот. Докато и най-силното сексуално привличане свършва с оргазма. Да те видя после как ще вдигнеш самолета наново.

Сутринта Ернесто излезе по-рано, за да иде в полицейски участък 31 и както бяхме запланували, доброволно да даде показания. Отказа ми да го придружа. „Искам да останеш колкото се може по-далече от всичко това.“ Подадох му куфарчето за инструменти и той излезе. Беше нервен — дори не се отби в стаята на Лали да я види. Много необичайно, но по-добре, че така стана, защото Лали не бе спала вкъщи. Сигурно, както винаги, беше останала у приятелката си, без да ни предупреди. Все пак това положение щеше още повече да го притесни, а Ернесто вече беше на границата на издръжливостта си.

Едва бяха минали пет минути от излизането му, а аз вече не си намирах място. Сякаш тялото ми беше умаляло. След малко щеше да се осъществи едно от най-решаващите действия за бъдещия ми живот, а аз — затворена вкъщи — се чудех дали да сменя чаршафите, или да ги оставя още ден-два.

Взех едно такси и отидох в участъка. Дори само за да бъда нещо като воайор и от прикритието си да тържествувам в моята победа над Чаро. По-точно казано — в нашата победа, защото Ернесто и аз отново бяхме в един отбор. Учудих се, че не виждам колата му по улиците наоколо. Той не обича да плаща за паркинг. Доближих входа и надникнах. Не го видях. Може би вече даваше показания. Никой не ме попита защо съм там, какво търся или от какво имам нужда, но не исках да злоупотребявам с небрежността на дежурните и си потърсих място, откъдето да наблюдавам, без да бия на очи. Мина цял час и нищо не се случи. Хрумнаха ми различни вероятности, но нямах хартия, за да си ги запиша, затова си направих малка помощна схема наум.

Вероятност 1: Ернесто дава показания, но се бави, защото системата е мудна.

Вероятност 2: Ернесто дава показания и се бави, защото е събудил някакво подозрение и го разпитват.

Вероятност 3: Ернесто е закъсал с колата и се е забавил по пътя.

Вероятност 4: Ернесто си е спомнил, че има спешна работа в офиса, и е отложил даването на показания за по-късно.

Вероятност 5: Ернесто най-после идва.

Последното не беше хипотеза, а действителен факт, защото го видях — тъкмо когато съчинявах петата вероятност, Ернесто мина оттам с колата. Вероятности 1 и 2 отпаднаха автоматично, не беше и толкова важно дали е закъснял съгласно трета или четвърта вероятност, защото налице беше петата — Ернесто беше дошъл.

Той паркира на ъгъла и слезе от колата. Не беше сам — от мястото до шофьора слезе висок слаб мъж с прошарена коса. Познавах го, но не можех да се сетя откъде. Пресякоха заедно улицата, Ернесто вървеше няколко крачки пред него, сякаш му показваше пътя. Не носеше куфарчето за инструменти. Преди да влезе, мъжът приглади косата си, като се оглеждаше в прозореца на една патрулна кола. Беше с лице към мен и тогава видях черните мустаци. Усетих отпускащ сладникав вкус в устата и вече нямах никакво съмнение. Беше сервитьорът, който изсипа захарницата отгоре ми в деня, когато влязох в апартамента на Алисия.