Клаудия Пинейро
Твоя (35)

35

Взех един автобус до Микроцентъра. Не обичам да шофирам, още по-малко, когато съм нервна. А защо да отричам — бях нервна. Все едно че нещо в тялото ми напираше да излезе през ушите. Нещо горещо, кипящо. Червата? Седнах на първата седалка. Погледнах през прозореца. Помъчих се да се успокоя. Опитах с дълбоко вдишване и издишване. Защо бях престанала да ходя на йога? Светофарът на „Кабилдо“ и „Хураменто“ не работеше. Дървета, автомобили, сгради. Повъртях в ръка връзката с ключове на Алисия. Защото преподавателката по йога говореше прекалено, изнервяше ме. С провлечен и спокоен глас говореше за вътрешната светлина, за майката земя, но прекалено. Минаха група момичета в училищни униформи. Четири или пет. Помислих си за Лали. Това, което предстоеше, нямаше да й е леко. Винаги бе живяла като под стъклен похлупак. Далече от домашните проблеми. Закриляна от баща си от всяка възможна опасност. Каква ирония! Сега изведнъж светът щеше да се срине. Вече се сриваше и най-лошото — право над главата й. Щеше да й се наложи да порасне, нямаше друг изход. С един замах, както мнозина от нас. Дървета, сгради, автомобили. Както стана с мен, когато баща ми ни напусна и не се върна повече. Човек си мисли, че има всичко, че семейството му е за пример, и изведнъж всичко се променя. Не знам дали Лали щеше да се справи. Мислех си, че нямаше. Но в този момент не можех да мисля за нея. Поне веднъж в живота си трябваше да помисля за себе си. Само това ми оставаше. Реклама за червило, автомобили, сгради. Червено, жълто, зелено. Ключовете на Алисия в джоба ми. Револверът — в чантата ми. Повтарях си наум какво трябва да направя. Въпреки Лали. Извадих от чантата помощната схема, без да докосвам револвера. Първа точка — банкомат. Съсредоточих се върху това. Дървета, сгради, автомобили. Първа точка — банкомат. После щях да помисля за втора точка. После за трета и четвърта. Една по една. Автомобили, сгради. Хората сновяха насам-натам. Не исках да мисля за него. Не и за Ернесто. Ъгли на улици в Буенос Айрес. Клаксони. Първа точка — банкомат. Стигнах. Тръгнах да слизам от задната врата на автобуса. Както е редно. Звънецът не работеше. Изкрещях. Шофьорът също. Не го напсувах, защото не е в моя стил, но бих го направила. Закрачих, блъснах някого, някой ме блъсна. Хора, много хора. На отсрещния тротоар забелязах първия банкомат. Пресякох. Изчаках си реда. Тези пред мен не бързаха, времето беше тяхно. Естествено, те откъде можеха да знаят? Започнах да се изнервям. Най-после редът ми дойде. Проверих цялата наличност в сметката — почти десет хиляди долара. Поисках да ги изтегля, но имаше лимит до седемстотин песос. Изтеглих ги. Втора точка — повторение на първа, колкото пъти се наложи. Появи се още един банкомат. Надписът на екрана ме уведоми, че операцията е невалидна — нямах право да тегля повече пари в същия ден. Това не го знаех, по принцип не ползвах банкомат. Ернесто ми даваше пари в началото на месеца и аз се оправях с тях. Имах си и парите в личната сметка — моята касичка прасенце — открита първо като дупка в тухлената стена на гаража. Но нея не исках да пипам, тя беше за черни дни. Опитах, за всеки случай, на още един банкомат, но получих същия отговор. Тогава отидох направо в банката. На Ернесто, не в моята.

Не ми се искаше, но нямах друг избор. Застанах на опашката. Зачаках. Никой ли не бърза, когато човек бърза? Прие ме един чиновник. Казах му, че искам да закрия сметката на Перейра Ернесто и/или Ламас Инес. Попита ме дали съм титуляр на сметката. Казах му „Да“. Той провери и каза, че и Ернесто трябва да подпише формуляра. Казах му, че за жалост, Ернесто е в командировка. Каза ми, че в такъв случай не може да закрие сметката. Казах му, че парите ми трябват за операция на майка ми. Банално и трудно за вярване. Не знам, само това ми хрумна. Разревах се. Изглежда, че банковият служител се трогна от моята баналност. Каза ми да не плача и че ако ми трябват пари, мога да ги изтегля. Попитах го как ще стане без подписа на Ернесто. Отговори ми, че за теглене на суми не ми трябва подписът му, само за закриване на сметката. Помислих си, че ако бях банкер, щях да променя тези идиотски правила, но се усмихнах и го помолих веднага да пристъпим към действие. Животът на майка ми зависеше от това. Чиновникът отиде до бюрото си, аз се почувствах важна личност. Посъветва ме да оставя сто песос, за да не закрият сметката от финансовия надзор. Още едно банково правило. Спазих го. На касата ми връчиха парите. Отидох в тоалетната и ги скрих. Разпределих банкнотите между сутиена и гащите, дребните — в чантата. Бяха нови банкноти и се плъзгаха. Излязох. Влязох в магазин за дрехи и си купих джинси и черно кожено яке. Платих в брой. Дадох на продавачката моя пясъчножълт костюм, за да го прибере в торбата, и излязох с новите дрехи. Хвърлих торбата с моя пясъчножълт костюм в първия контейнер за боклук. Домъчня ми. Влязох в един интернет клуб, в който имаше и телефонни кабини, само за да прелистя указателя. Потърсих „Коли под наем“ и „Перуки“. Това бяха трета и четвърта точка. Сетих се, че ключовете на Алисия бяха останали в пясъчножълтия костюм, в контейнера за смет. Но вече нямаше значение, нещо повече — добър начин да се отърва от този злокобен сувенир. Агенцията за коли под наем беше на три преки от мястото, където се намирах, а магазинът за перуки — на двайсет. Но трябваше да започна с перуката — трета точка беше купуването на перука. Взех метрото, не стигаше много близо до перуките, но щях да имам по-малко време за мислене, отколкото в автобуса. Такси не, нямах навика. „Защо да се хвърлят пари на вятъра?“ — би казала мама. Стигнах до магазина за перуки. Една жена влезе точно преди мен. Идваше да продаде косата си. Купуват я за перуки от естествен косъм. Продавачката се заинтересува и повика управителката. Няколко минути обсъждаха цената. Бързах, но ми беше интересно. Не бях виждала някой да си продава косата. Пазариха се, жената даде ясно да се разбере, че не й предлагат достатъчно, но накрая се съгласи. Тръгна си. Дойде моят ред. Избрах една с права тъмнокестенява коса, дълга до раменете. Типично аржентинска. Въпреки че повечето се напъваме да бъдем руси. Или поне да изглеждаме. И си правим светли кичури, и си изрусяваме веждите, и дори забравяме, че някога цветът на косата ни е бил друг. Наперени блондинки. Груби блондинки. От чиста завист. Като мен. Пробвах си кестенявата перука. Отиваше ми. Имаше и друга, блестяща, много тъмна, почти черна, с дълга права коса. Като на Чаро. Сложих си я само за да си направя кефа — знам ли кога пак щях да имам възможност да пробвам перуки. Отметнах кичурите на раменете. Като нея. Ако Чаро бе дошла да си продава косата, щяха да й я купят. Излязох с перуката на главата. Кестенявата. Каквато съм аз и не искам да бъда. Типична аржентинка. Погледнах през стъклото как продавачката отново налага черната перука върху главата от бял стиропор на витрината. Внимателно разреса кичурите с пръсти и ги нагласи, за да блестят. Заемаше центъра на витрината. Другите оставаха в сянка. Не съществуваха. Дори русите. Отново взех метрото до агенцията за коли. Влязох. Седнах и зачаках единственият служител да обслужи някакъв мъж с вид на чужденец. Беше топло и креслото от износена изкуствена кожа ме запарваше под бедрата. Почувствах се мокра. И нервна. От перуката също ми беше топло и ме засърбя главата, но ми се стори невъзпитано да се почеша.

Обувчиците ми стягат

Чорапките ми запарват…

Защо в моменти като този мисълта неконтролируемо се рее нанякъде?

А съседското момче отсреща…^[1]

Чужденецът си тръгна и аз застанах пред бюрото, още преди служителят да ме покани. Поисках кола. Най-евтината. Служителят ми предложи една. Попитах го какъв цвят е. Червена. Веднага му отказах, трябваше да е сива. Обикновена евтина сива кола — безброй такива се движат из Буенос Айрес. Една от многото. Като кестенявата перука. Беше останала само една такава. Без климатик. Голяма работа, за климатика ли щеше да ми пука сега? Наех я. Платих в брой. Истински грабеж — в тази страна направо те обират за кола под наем. Помислих, че сме приключили, но тъпият служител поиска да подпиша и разписка по кредитната карта като гаранция. Никак не ми хареса — не исках да оставям следи. Нали затова бях платила в брой. Отказах. Влязох в спор с чиновника. Поправям се — с идиот не се спори. Добре де, досега не съм вземала кола под наем, и какво от това? „Такива са правилата“ — ми каза и добави: „Аз нищо не мога да направя“. „Да — му казах, — можеш. Да вървиш на майната си!“ — вече не ми беше до вежливост. Идеше ми да го убия. Можех да го направя. Подписах разписката и той ми връчи ключовете и документите. Слязох в подземния гараж, за да взема колата. Преди да потегля, отлепих всички стикери на агенцията за коли под наем и ги хвърлих през прозореца.

Нагласих си перуката, като се гледах в огледалото за обратно виждане.

И потеглих.