Клаудия Пинейро
Твоя (19)

19

Пет месеца по-късно

Всичко вървеше доста добре. Тялото на Твоя още не се бе появило, а това променяше нещата. Нямаше труп, значи, нямаше убит. Нямаше убийство, значи, нямаше и убиец. Нито пък злополука. Само съмнения и абсурдни догадки около изчезването на Алисия, които Ернесто и аз невинно повтаряхме пред другите. И двамата — света вода ненапита. Играехме си ролите почти денонощно. Не можехме да си позволим никаква грешка пред хората. Аз дори до такава степен се бях вживяла в ролята си, че и насаме си повтарях репликите. Един ден под душа се усетих, че си мисля притеснена: „Какво ли е станало с горката Алисия?“. И тогава се уверих, че съм на прав път. Защото, ако някой знаеше какво е станало с Твоя, това бях аз. Но вече месеци наред се преструвах, играех пред другите, отговарях на въпроси. Да ти се пръсне главата. Влизаш в кожата на героинята и започваш да си вярваш. Така беше и когато учех английски и мисис Къртис ми казваше think in English^[1] — „Не бива да мислиш на испански и да превеждаш, мисли на английски“. Когато някой ме попиташе за изчезването на Алисия, не се замислях какво да отговоря. Просто бях жената на Ернесто, чиято секретарка бе изчезнала безследно.

Полицията не бе открила нищо конкретно. Почти половин година след злополуката не разполагаха със заподозрени, нито с някакви следи или улики. Нищо. Отдавна бяха престанали да разпитват Ернесто. Единствените, които не забравяха случилото се, бяха родителите на Алисия, които от време на време се появяваха в някоя програма по телевизията с очевидната цел дъщеря им да не потъне в забрава.

Това можеше да продължава така до безкрай, но един ден Ернесто се прибра и ми каза: „Инес, мисля, че е време да заживеем така, сякаш никога не е имало злополука“. Не знаех какво има предвид, но бях съгласна. Усетих, че ми предлага да започнем отначало. Да бъдем пак нормално семейство, с проблеми като всички, обаче нормално. Идеята ме очарова. Дори ми се насълзиха очите. След време разбрах как това изречение обърна всичко на сто и осемдесет градуса. Ако бях разказала на мама, тя сигурно щеше да го усети. Щеше да го надуши във въздуха. Мама винаги е била много интуитивна за тези неща. Малко черногледа според моите разбирания, но интуитивна. Аз бях прекалено мека, винаги добронамерена, винаги наивно вярваща в другия. Но и не бях преживяла нещастията, които бе преживяла мама. Страданието те калява, учиш се, обръгваш. Сега е друго. Но тогава, когато Ернесто дойде и ми каза, че иска пак всичко да бъде както си е било, много се зарадвах. Предпочитам винаги да гледам напред. Не можеш цял живот да се удряш в гърдите и да хленчиш „виновна, виновна, много съм виновна“. Добре де, беше ни се случило нещо много тежко, което не пожелавам на никого. Но какво повече можехме да направим. Във всички религии има прошка за разкаялите се за греховете си. Ние се разкайвахме. Най-искрено. А ако Бог прощава, какво друго може да стори човек?

Една седмица след това на Ернесто се наложи да замине по работа за Бразилия. „Колко дни ще отсъстваш, Ерни?“ „Конгресът е в четвъртък и петък, но в понеделник ми назначиха две срещи и ще трябва да остана целия уикенд.“ „Тъкмо в Бразилия, та ти мразиш горещината!“ „Това е по работа, Инес.“

Един ден преди пътуването му приготвих багажа. Малък куфар и ръчна чанта. Винаги когато пътуваше, аз му приготвях багажа. Два костюма, пет чифта бельо, два спортни панталона, два бански костюма — за в случай че има свободно време, — три тениски с къси ръкави, три ризи, две вратовръзки или дори три, за да не каже после, че не подхождат на ризите, два чифта обувки — едни официални и едни спортни, чифт гуменки, два колана, четири чифта чорапи. В ръчната чанта сложих нещата, които трябва винаги да са му подръка — подсилващите витамини, самобръсначката, крема за бръснене, четката за зъби, конеца за зъби — Ернесто не може да живее без неговия конец за зъби, — дезодорант, една снимка на трима ни. Снимката добавих по моя инициатива. Не исках нищо да пропусна, че после щеше да ми мърмори.

Същата вечер го чаках със специална вечеря — телешко бон филе на фурна и картофи със сметана. Това е любимото му блюдо. Сложих свещници, хубаво вино, запалих ароматно масло, което — както ми казаха — подбуждало низките инстинкти. Исках едно хубаво изпращане, с всичките му дреболии. Изпипано до най-малката подробност. Застлах нови чаршафи и дори си купих baby doll^[2]! Откога не си бях слагала baby doll! Искаше ми се Лали да си легне рано. Иначе за Ернесто съществува само тя — никой друг и нищо друго. Не беше лесно. Мисля, че тя седеше долу само защото бе усетила, че искам да се махне. Дори не говореше. Гледаше ме като че ли й бях направила нещо. Момичетата на тази възраст изпитват удоволствие да измъчват родителите си. Сякаш ни отмъщават за нещо. Но какво сме им направили? Всички са еднакви — несправедливи, озлобени, неотстъпчиви. Само им кажи какво трябва да направят и те ще направят точно обратното. А тази вечер не беше много подходяща, за да проявявам търпение към едно конфликтно подрастващо момиче. Затова предизвиках караница. На една от темите, при които няма грешка. Няколко са. Можех да я упрекна за безредието в стаята й или да взема да критикувам някоя лекомислена приятелка. Но избрах най-сигурната тема, от която Лали побеснява — яденето. Казах й, че доста се е закръглила, че напоследък яде много, че не прилича на мен, аз мога да ям всичко и не дебелея, че ако продължава така, ще стане като топка, а в днешно време момчетата не харесват дебеланки. Показах й една диета, която бях отбелязала в някакво списание. Имаше ефект — замери ме със списанието по главата, кресна „много си тъпа“ и се затвори с плач в стаята си.

Ернесто се прибра в единайсет без петнайсет вечерта. Дотогава ароматното масло бе завоняло на прегорена захар. Той едва опита няколко картофчета. „Имах работа до късно и хапнах малко в офиса.“ Оплаках се, че не ме е предупредил. „Да, не те предупредих“ — ми каза.

Качихме се в спалнята. Когато излязох от банята в моята секси нощница, Ернесто вече бе угасил лампата. Запалих, но Ернесто не отвори очи. Загасих я отново. Потърках със стъпало прасеца му. Отдръпна се веднага. „Сигурно кракът ми е студен“ — си помислих. Реших да мина направо на въпроса. „Ерни, идваш ли?“ Ернесто запали лампата, взе една небесносиня папка, която беше на нощното му шкафче, отвори я и се зачете в нея. „Инес, много съм изнервен с това пътуване. Трябва да изнеса доклад на конгреса и все за него мисля. Предпочитам още веднъж да го прочета, така ще заспя по-спокоен.“ Всеки се успокоява както може. „Всичко е наред, Ернесто, почивай“ — му казах и си оправих завивката.

На другата сутрин му предложих да го откарам на летището. „Фирмата ми праща наета кола с шофьор“ — ми каза. Качи се да се сбогува с Лали. Останаха затворени в стаята й доста време. Сигурно Лали му се жалваше от снощната ни караница. Беше нещо обичайно да му надува главата с оплаквания от мен. Правеше го от малка. А и двамата тежко преживяваха разделите. Помежду им, защото, ако аз трябваше да замина за някъде, нямаше да правят такава трагедия. Особено Лали. Представях си ги — гледат се в очите, тя лее крокодилски сълзи, той я утешава. Като че ли Ернесто никога нямаше да се върне!

Лали и Ернесто са си такива — сантиментални, склонни да преувеличават и от всяко нещо да правят драма.