Клаудия Пинейро
Твоя (16)

16

Ернесто изпрати Чаро до асансьора. Докато го чакаха, той се увери, че никой не ги гледа, и я целуна. Беше глупаво, ако Инес го беше видяла, всичко щеше много да се обърка. Но я целуна. Чаро се отдръпна. Разсърди се. Не беше моментът. Беше притеснена. Нещата се бяха усложнили. Натисна няколко пъти копчето на асансьора. Вратите се отвориха. Тя влезе. Продължи да гледа Ернесто, докато вратите се затваряха. Не каза нищо, само го гледаше.

Ернесто се върна в кабинета си. Дразнеше го фактът, че Инес го чака там, но нямаше избор. Трябваше тя да е на негова страна. В нощта на смъртта на Алисия край езерото му се стори, че я видя да се качва в колата си и да потегля. Помисли, че си въобразява заради екстремната ситуация, в която се намираше. Но когато на следващия ден я видя да действа, разбра, че не е било видение. Инес бе стояла там и бе видяла всичко. Беше съвсем очевидно.

Ернесто трябваше да е сигурен, че тя при никакви обстоятелства няма да проговори. Затова трябваше да я накара да почувства, че взема живо участие в това, което се случва. При това много важно участие. Само така Инес щеше да постъпва правилно. Ернесто го знаеше. Беше опасно да я остави извън играта. Като зъбното колело на машина, което отделно не служи за нищо. Нещо повече — може да повреди други части, които работят както трябва.

Ернесто не грешеше. Още щом влезе и седна, той се увери, че жена му е в течение на случилото се. Без предисловие, Инес му издекламира какво ще е алибито му. Беше го обмислила. Гледали заедно филма „Психо“^[1], давали го в нощта на смъртта на Алисия, на двайсет и трети канал, в десет вечерта. След усилено любене заспали. Без издънки, една и съща история и двамата. Усиленото любене не беше абсолютно необходимо, но тази част най-много се харесваше на Инес и Ернесто не посмя да възрази.

Чуваше я да говори и си мислеше за Чаро. Желаеше я. Чаро. Искаше да е с нея. Не можеше да повярва как за един ден животът му се бе променил. Предишната седмица бе планирал да пътува за Бразилия. С Чаро. Тя го бе поискала. Той се бе обадил в агенцията и бе купил билетите. И те — билетите — бяха началото на края. Ернесто бе помолил служителите в агенцията да ги адресират лично до него. Но ги бяха изпратили на Алисия. Секретарката му. Защото обикновено тя се занимаваше с всичко, свързано с пътуванията му. Но не и този път. Защото този път той щеше да пътува с Чаро и Алисия не трябваше да знае. Алисия бе видяла билетите и се бе заблудила. Бе помислила, че „А. Сория“ е тя, Алисия, а не Ампаро, племенницата й. Чаро. Или Твоя, както се подписваше в писмата си. Твоя, на Ернесто. Каквато бе Алисия през последните седем години. Преди да се появи племенницата й. Самата Алисия ги бе запознала един ден в апартамента си и оттогава не се бяха разделяли. Алисия нищо не разбра. Стори й се, че Ернесто е по-студен, но не обърна внимание. Докато не се появиха билетите. Налагаше се да й кажат. Направи го Чаро. Алисия я зашлеви през лицето и я изгони от дома си.

Инес продължаваше да бърбори, но Ернесто не я слушаше. Искаше му се тя да си иде. Попита го за Чаро, с какво се занимава. Какво я интересуваше? — запита се той. Каза й истината — фотографка, работеше за някакво модно клюкарско списание. Замисли се за Чаро. Представи си как отива да я търси в някой нощен клуб. Чаро вечно висеше в заведенията — да снима. Обикаляше клубове и дискотеки да търси известни личности и да ги снима. Представи си я в някой бар. Със смъкната презрамка на блузката. Виждаше се горният ръб на сутиена. Бял. Не, по-добре черен. Вече почти я докосваше. Тогава Инес се изправи, за да си върви. Ернесто я изпрати до асансьора, но не я изчака да се качи. Върна се в офиса и позвъни на Чаро. Не отговаряше. Опита отново. Телефонът й бе изключен. Излезе да я търси. Обиколи няколко заведения и я откри в един нов бар, под арките на железопътния мост. Когато го забеляза, не скри, че й е неприятно. Ернесто знаеше, че може да го очаква. Чаро не искаше да ги виждат заедно — било опасно. На него не му пукаше. Искаше да я докосне. Ернесто продължи да я гледа. Тя разговаряше с някакъв тип на бара. Ернесто тръгна към нея. Чаро се раздели с оня на бара, взе си фотоапарата и даде знак на Ернесто да я последва. Проби си път в тълпата. Беше много шумно. И задимено. Ернесто помисли, че я е изгубил. Зърна я да излиза през една странична врата. Последва я. Озова се в склад с напитки и провизии. Не я виждаше. Направи няколко крачки. Чаро го изненада, като се появи иззад един голям хладилник и се изпъчи пред него. „Ти идиот ли си?“ — му каза. Ернесто я притисна към стената, целуваше я, опипваше я като обезумял. Ръцете му шареха трескаво по тялото и Чаро се дърпаше. Каза му, че е луд. Ернесто не можеше да спре. Чаро протестираше, но той продължаваше. Докато тя престана да протестира.

Ернесто се прибра вкъщи в два часа през нощта. Инес му бе оставила яденето върху масата. Храната, една свещ, една бележка: „Събуди ме, като си дойдеш“. Беше нарисувала едно сърце. Ернесто се досети, че жена му иска да правят любов, и изпадна в ужас. Не искаше секс с нея. Не и след като е бил с Чаро.

Ернесто знаеше наизуст какво следва. Много години вече бяха заедно. „Ерни, спиш ли?“ „Не.“ „Идваш ли?“ „Добре.“ Ернесто щеше да се качи отгоре й, да започне, да свърши и да заспи. А докато го правеше, тя въздишаше. На равни интервали, еднакви престорени въздишки.

Ернесто угаси лампата в кухнята и се качи в спалнята. Мина покрай стаята на Лали. Влезе и остана за миг загледан в нея. Мъчно му беше, че след няколко дни заминаваше на абитуриентска екскурзия. Знаеше, че не може да я спре, но го болеше. Болеше го за всичко, което се беше случило, без тя да знае. Искаше му се тя отново да е малко момиченце, да го моли да я вдигне нависоко, да й пее някаква песничка, докато заспи. Но дъщеря му вече беше на седемнайсет години. А се бяха случили твърде много неща, за да се самозалъгва, че всичко може да започне отначало.

Влезе в спалнята почти безшумно. На възглавницата имаше още една бележка, още едно „Събуди ме“, шоколадов бонбон и видеокасета. „Психо“. Ернесто крайно внимателно се пъхна в леглото. Избра опорни точки, за да се настани удобно почти без да натиска матрака. Обърна се към стената. Изчака. Зави се и затвори очи. Помисли, че му се е разминало. Но се лъжеше.

„Ерни, спиш ли“ — каза му тя.