Клаудия Пинейро
Твоя (2)

2

— Ало… Паула?

— Да, кой е?

— Лали…

— Аа, не ти познах гласа, вече заспивах.

— …

— Пак ли плачеш?

— Не, вече не.

— Говори ли с баща ти?

— Не, и не знам дали ще говоря. Не го ли видя колко е нервен?

— Да, вярно…

— Все е недоволен.

— Винаги ли е такъв?

— Не, невинаги. Ама с тая екскурзия се е побъркал.

— Шубе го е, горкият.

— Ами да, ако е със самолет, защо със самолет, ако е с автобус, защо с автобус.

— Твоя старец, малката, го е страх да не се чукаш. Горкият!

— Глупачка!

— Шегувам се. Но кажи, не е ли смешно…

— На мен хич не ми е смешно.

— Засмей се малко. Цял ден ревеш.

— Имам си причини.

— Да бе, знам.

— …

— А ако кажеш на майка ти?

— Абсурд. Тя все едно не съществува.

— Добре де, все трябва да говориш с някого.

— …

— …

— Мислех да се обадя на Иван.

— Не си го и помисляй, плийз^[1]. Веднъж го направи и ти излезе през носа.

— …

— Ох, не плачи…

— …

— Добре де, не говори с никого. Остави го за след екскурзията, окей?

— Баща ми ще умре.

— Затова по-добре да умре след екскурзията.

— Накрая ще ме разсмееш…

— Обещай ми, че няма да звъниш на Иван.

— …

— Хайде де, обещай ми.

— Окей, чао.

— Чао.