Клаудия Пинейро
Твоя (21)

21

Пред къщата прозвуча клаксон. Беше колата за Ернесто. Целунахме се. Не беше кой знае каква целувка, но все пак… За брачна двойка от толкова години като нашата беше повече от добра. С годините женените престават да се целуват. Всички го знаят, но никой не си го признава. А и нищо не значи. Това е така. Понякога някои се целуват пред хората, за да ги видят как се целуват. Като че ли искат да кажат: „Вижте ни как все още се целуваме“. Но насаме е друго, тогава няма нужда. А ако има, то е само защото си мислят, че не е добре да не се целуват, и тъй като не споделят тези неща с никого, не знаят, че при всички е така. При всички, дори при тези, които водят сравнително активен полов живот. Може да правят любов поне веднъж седмично. В най-добрия случай, два пъти. Но целуването е нещо друго. Целувката твърде скоро губи очарованието си.

Изпратих го до вратата и изчаках, докато колата потегли. Помахах му с ръка. Той кимна и вдигна ръка, но без да маха. Върнах се в кухнята и изпих едно кафе. Без да бързам, прегледах вестника. Не ме дразнеше мисълта, че през уикенда ще бъда сама. Лали щеше да ходи на вилата на някаква приятелка. За радост и на двете ни. След скарването предишната вечер отношенията щяха да са малко напрегнати. Щях да се посветя на себе си, да правя неща, за които все не ми остава време. Маслена маска на косата, почистване на лицето, вана със соли, магазини, да заема някой романтичен филм — Ернесто ги ненавижда, — да ям каквото има и да не трябва да готвя. Колкото повече си го мислех, толкова повече се въодушевявах от идеята. Все едно че ще ходя в спа, но без да излизам от къщи.

Качих се да се преоблека. Като влязох в спалнята, отначало не я забелязах, беше си там, но не я виждах. Преоблякох се, разчесах си косата, гримирах се малко и тъкмо да изляза, я погледнах. Все едно ме бе повикала — небесносинята папка. Лежеше върху нощното шкафче на Ернесто, където я беше оставил предишната вечер, след като си бе преговорил доклада за конгреса. „Къде ти е главата, Ернесто, забравил си папката“ — си казах. И без много да му мисля, се качих в колата и потеглих за Есейса^[1]. Коя жена на мое място не би направила същото?

Карах по-бързо от обичайното за мен. Трябваше да стигна, преди Ернесто да се качи на самолета, за да му предам небесносинята папка. Представях си наум какво прави, за да преценя дали ще успея да стигна навреме. Той сигурно отдавна вече е на летището. Беше тръгнал рано, с такава преднина надали е имало много хора на гишетата за оформяне на билетите. Кой ли спазва изискването на авиолиниите пътниците да се регистрират два часа преди времето за излитане? Но Ернесто — да, той е много стриктен в тези неща. И методичен, така че бе логично, след като си предаде багажа, да се качи в залата за заминаващи. Какво можеше да прави долу? Аз обаче нямах никакво време. На входа за автострадата работеха само половината бариери и доста се забавих. На летището пък едва открих място за паркиране. Изскочих от колата с папката в ръка. Влетях през автоматичната врата и се озовах в залата, като се озъртах за Ернесто. Огледах гише по гише всички опашки за оформяне на билетите. Нямаше го. Отидох на „Информация“. По това време имаше само един полет за Рио. На бразилската авиокомпания „Вариг“. Отидох пак на гишето. Помолих да проверят дали Ернесто е отпътувал. Казаха ми, че не дават такава информация, и по монотонния глас на служителката разбрах, че е излишно да настоявам. Огледах кафенетата. Ернесто пие много кафе, не му понася, но го обожава. Може да се е задържал в някое от тях. Нищо. Може да е влязъл в тоалетната или в някой магазин. Потърсих го в магазините за сувенири, на щандовете за вестници, постоях малко пред мъжката тоалетна. Не се появи. Не ми се щеше — като последна възможност — да измисля някакво извинение и да помоля да го извикат по високоговорителите. Ернесто мрази да се излага, а това за него щеше да е истинско излагане, дори от тази синя папка да зависеше животът му. Най-добре беше да застана до ескалатора за отлитащите пътници. Ако още не се беше качил, трябваше да мине оттам.

Вървях към ескалатора, когато зърнах якето на Ернесто. Същото като на Ернесто. Но не беше той, друг мъж беше на ескалатора и прегръщаше някаква жена. Висока, с черна коса. Шепнеше й нещо на ухото. С якето на Ернесто. И с панталона, който Ернесто си бе облякъл тази сутрин. С хубав ръб, както аз гладя панталоните на Ернесто. И чантата на Ернесто висеше на ръката му. Чантата, която аз му бях подредила. На Ернесто. Обърна се в профил, за да я целуне. Ернесто я целуна. И тя, Чаро, отвърна на целувката му.

Докато ескалаторът ги изкачваше нагоре, ми се искаше да изкрещя. Сигурно съм била обхваната от моментна парализа, защото от устата ми не излезе нито звук. Отварях уста, но не издавах глас. Нещо повече — и другите звуци бяха изчезнали. Сякаш някой бе намалил силата на околните шумове. Не можех да продумам, не можех да помръдна, не чувах нищо. Само гледах.

Докато в кадър останаха единствено обувките на Ернесто и нейните сандали.

И нищо повече.