Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (99)

96

Бях се нагласил, бях сложил от хубавия одеколон, който ми беше подарила Джъстийн, и бях настъпил доста газта на ламборгинито и карах от офиса към Бевърли Хилс. Джъстийн седеше до мен и ме подканяше да карам още по-бързо.

Беше раздразнителна и ми говореше така, все едно бях нает почасово шофьор.

Излязох на шосе 110. Въпреки че като цяло не се спазваше, ограничението беше деветдесет километра в час. Дадох газ, докато не стигнахме към сто, но Джъстийн още размахваше камшика.

— Не се притеснявай, ако ни спрат — каза тя. — Имам приятелка в полицията.

— Аз съм този, който е пуснат под гаранция, Джъстийн. А тя може да бъде отменена. Хайде да не си насилвам късмета, какво ще кажеш?

— Аха — каза Джъстийн, погледна часовника си, а после се загледа през прозореца. Знаех, че не гледа нищо конкретно по магистралата. Беше се вглъбила в мислите си, припомняше си разни неща и планираше други.

— Ало, Джъстийн. Аз съм. Джак. И съм тук.

— Отново прехвърлям всичко в ума си — каза тя остро.

— Добре.

— Дани можеше да довърши филма, но е толкова объркан, че щеше да се превърне в посмешище. Критиката щеше да го унищожи. Ако падне в боксофис листата, това означава сигурен фалит.

— Смъртта на Пайпър уби филма.

— Да. Кой би могъл да предположи, че това може да е нещо добро?

Оставих Джъстийн да се рее в мислите си, а аз си спомних за други спорове, които сме водили с нея, за това, колко ги мразех и колко исках всичко между нас да е наред. Господи, колко ми липсваше. Искаше ми се аз също да й липсвам.

След като взех близо два километра за една минута, аз слязох по магистралата и поех по маршрут през улиците в Бевърли Хилс, което ни спечели няколко минути, докато най-после не свихме надясно по Норт Кресънт Драйв, която ни отведе до входа на известния петзвезден розов хотел в стил хасиенда „Бевърли Хилс“.

Докато подавах ключовете си на момчето от паркинга, Джъстийн се обади на Нора Кронин, която излизаше от собствената си кола. Цивилни полицейски коли спряха пред входа на хотела и аз чух Нора да казва на охраната да не ги мести.

На един статив близо до главния вход имаше плакат със снимка в естествен ръст на Пайпър Уиник, наметната с черен крепон, а под младото й и ангелски красиво лице бяха изписани датите на раждането и смъртта й.

Джъстийн и Нора размениха няколко думи под свода на входа, след което Джъстийн се приближи до мен и ми каза:

— Закъснели сме, Джак. Но не прекалено.

Тя ме хвана под ръка и двамата минахме по червения килим, който минаваше между двойки четвъртити колони и по три стъпала. Все още на килима, ние влязохме в ослепителния хотел.