Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (49)

46

Докато карах, прослушах гласовата си поща. Имаше съобщение от изнервения Кармине Ноча, Дел Рио и Скоти, и накрая последната информация по случая с убийството в „Бевърли Хилс Сън“ от Круз. Говорих надълго с офиса ни в Рим, когато получих обратно обаждане от Джъстийн. Щом пробвах да й се обадя, се включи нейната гласова поща.

— В момента шофирам — казах. — Ще се опитам да ти звънна пак по-късно.

Малко след осем отбих в алеята към къщата ми. Тъкмо разкопчавах колана си, когато една полицейска патрулка мина покрай мен и спря на банкета на пътя. Цветните полицейски светлини озариха портата и оградата на къщата.

Те хвърлиха светлина и върху ума ми. Бях карал на автопилот през последните четиридесет минути и се бях прибрал вкъщи, въпреки че изобщо не бях имал намерение да идвам тук. Вратата на патрулката се тресна отзад. Свалих прозореца си и лъч на фенерче ме заслепи така, че виждах само силуета на полицая.

— Шофьорската книжка и документите на автомобила, моля.

Не можех да се закълна, но бях почти сигурен, че не бях карал с превишена скорост. Извадих книжката от портфейла си и я подадох през прозореца. После се пресегнах към жабката и намерих документите на колата. Подадох и тях.

— Ще се върна след минутка — каза полицаят.

Зачаках. Взирах се в жълтата полицейска лента и предупреждението на вратата. Чух пращящия, пискащ звук на полицейското радио и си спомних как две вечери по-рано, точно по това време, бях излязъл от колата си на същото това място. Бях се разписал на квитанцията, бях пожелал лека вечер на Алдо, бях прокарал ключа си през четеца на портата, бях влязъл в къщата и се бях съблякъл, докато отивах към банята.

Няколко часа по-късно ме бяха разпитвали две закоравели лосанджелиски ченгета, които бяха убедени, че аз съм виновен за убийството на Колийн, още преди да изрека и дума. Докато чаках полицая да се върне, си помислих, че онази вечер ме бяха подложили на разпит. Теорията на следовател Тенди, или поне част от нея, звучеше правдоподобно.

Дали Колийн беше дошла у дома, за да ме изненада?

Можех да си представя, че би го направила. Би била наясно, че е рисковано, но беше в неин стил да провери дали може да ме накара да променя решението си след всичко онова, което беше имало между нас.

Представих си я сгушена на стола в дневната да ме чака да се прибера. Може би е чула как пред портата спира кола.

Отишла е до прозореца, взряна в мрака навън, и е чула как портите се плъзват настрани. Може би е отворила вратата и е извикала: „Джак?“.

Дали някой беше казал: „Здрасти, Колийн“?

Дали този някой приличаше на мен? Дали Томи не я беше изненадал, беше ли я натикал обратно в къщата и накарал да легне в леглото? Може би Колийн се беше опитала да вземе пистолета ми — тя знаеше къде го държа. Но не е била достатъчно бърза. Или достатъчно силна. Пистолетът е бил измъкнат от ръката й. И тя е била простреляна три пъти.

Наистина ли Томи го беше извършил?

След това в ума ми избликнаха още образи.

В този сценарий някой ме беше следил. Да кажем, че той ме е видял, когато си тръгнах от хотелската стая на Колийн миналата седмица.

Той ме познаваше. Познаваше и Колийн. Искаше да ми навреди и беше съставил план.

Видях Томи. Да кажем, че беше държал Колийн под око, докато бях в Европа. В някакъв момент през тези четири дни той я бе отвлякъл и един час преди да кацна на летището в Лос Анджелис, някак я бе усмирил и я бе докарал до къщата ми. Беше използвал нейния ключ и беше притиснал пръста й в биометричния четец…

Мислите ми бяха прекъснати от тресналата се врата отзад. Чух, че полицаят върви към колата ми.

Отново насочи фенера към лицето ми и ми подаде документите.

— Господин Морган, знаете ли защо ви спрях?

— Не. Аз живея тук. Знаете това, нали? Това е моята къща.

— Това е местопрестъпление. Защо сте тук?

— Трябва да се преоблека.

— Невъзможно, господин Морган.

— Окей — отговорих аз. Запалих двигателя и той изръмжа.

Но ченгето не искаше да ме пусне. Все още не. Огледа внимателно лицето ми иззад фенерчето.

Разбрах защо ме беше спрял.

Полицаите наблюдаваха къщата ми в случай че убиецът се върне на местопрестъплението.

Ченгето ме гледаше така, сякаш бях сторил тъкмо това.