Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (4)

1

Колата ме чакаше пред Международното летище на Лос Анджелис. Алдо стоеше на бордюра и държеше табела с надпис „Добре дошъл у дома, г-н Морган“.

Здрависах се с него, метнах чантите в багажника и се шмугнах отзад върху меките кожени седалки. Бях посетил шест града за три дни, а връщането от Стокхолм се беше превърнало в двадесет и пет часов полет през въздушен ад, докато успеем да кацнем у дома. Бях капнал. Меко казано.

— Пратката ти, Джак — каза Алдо и ми подаде една папка през разделителния прозорец. Беше надписана Private, на името на моята детективска агенция. Главният ни офис се намираше в Ел Ей, но фирмата имаше клонове в още шест страни и обслужваше клиенти от цялото земно кълбо, които изискваха и плащаха добре за услуги, които не можеха да получат от държавните институции.

Напоследък бях се разтревожил, че се разрастваме прекалено бързо и че ако големината е онова, което ти пречи да си добър, нямаш никакъв шанс да станеш велик. А аз най-много от всичко исках Private да бъде велика агенция.

Прибрах папката от отдел „Счетоводство“ в куфарчето си и извадих блекбърито, докато колата се носеше по бързата лента. Непрочетените съобщения бяха стигнали трицифрено число, така че избрах да отворя някои определени, докато преглеждах списъка.

Първият имейл беше от Вивиана, изумителната красавица, която седеше до мен в самолета от Лондон до Ню Йорк. Тя продаваше 3-D оборудване за телеконференции. Не беше нещо, без което не може да се живее, но определено предизвикваше интерес.

Имаше едно съобщение от Паоло, моят началник-отдел „Безопасност“ в Рим, което гласеше: „Нашият клиент непрокопсаник вече е съвсем мъртъв. Ще пратя подробности по-късно“. В ума си помахах за сбогом на хонорара от двеста хиляди евро и преминах на съобщенията от тукашния екип.

Джъстийн Смит, моята довереница и втората по важност в Private, пишеше: „Имаме да си наваксваме, приятел. Оставила съм лампата на верандата да свети“. Усмихнах се при мисълта, че колкото и да исках да я видя, още повече исках да се изкъпя и да се просна в леглото. Изпратих й отговор и после отворих един имейл от Рик дел Рио.

„Онова копеле Ноча иска да те види незабавно“.

Това съобщение ми подейства като удар в корема.

Кармине Ноча беше потомък на една от главните мафиотски фамилии, носещи същото име, оглавяваше ласвегаския клон и по една случайност се беше превърнал в мой авер заради една сделка, която бях принуден да сключа с него преди шест месеца. Ако повече не видех Кармине Ноча, докато бях жив, щях да се смятам за щастлив човек.

Написах отговор, в който споменавах майката на Ноча, изпратих го на Дел Рио и прибрах телефона обратно в джоба си, щом колата отби в алеята, която водеше към къщата ми. Взех багажа си и гледах как Алдо дава на заден, за да се уверя, че няма да го засекат странично на главния път „Пасифик Коуст“.

Прокарах електронния ключ на верижката на врата ми през четеца, минах през портата, притиснах пръст в биометричния четец за достъп на входната врата и влязох в милия ми дом.

За част от секундата ми се стори, че долавям аромат на рози, но го отдадох на радостта, че съм се прибрал и стоя в собствената си къща.

Започнах да се събличам още във всекидневната и докато стигнах до банята, вече бях само по боксерки, които изритах навън, щом влязох в душ-кабината.

Стоях под парещата вода толкова дълго, колкото успях да издържа, а после отидох в спалнята и натиснах ключа за осветлението на стената, при което светнаха лампите от двете страни на леглото.

В продължение на един безкрайно дълъг миг останах вцепенен на вратата. Не можех да проумея онова, което виждах, защото в него нямаше никакъв смисъл. Как можеше Колийн да е в леглото ми? Пуловерът й беше подгизнал от кръв.

Какво, по дяволите, ставаше?

Това да не беше някаква безвкусна шега?

Извиках името й и после коленичих до леглото до нея, притиснал пръст във врата й. Кожата й беше още топла, сякаш беше жива, но нямаше пулс.

Колийн беше облечена с пола до коляното и синя жилетка — дрехи, с които я бях виждал и преди. Ухаещата й на рози коса беше разпусната по раменете, а виолетово-сините й очи бяха затворени. Хванах я за раменете и леко я разтресох, но главата й просто увисна назад.

О, Господи! Не!

Колийн беше мъртва.

Как, за Бога, се беше случило това?