Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (52)

49

Бяха ме пребили два пъти за последните двадесет и четири часа. И двата пъти хора, които обичаха Колийн. Първо ме беше цапардосал Донахю. Също така явно той беше казал на Шивон къде да ме намери. А сега и тя ме беше смазала от бой.

Диванът беше прелестен — два и половина метра, с пухена тапицерия. Седнах и вдигнах крака на кафената масичка, точно до палката, с която Шивон ме беше нокаутирала.

Тя беше безжалостна, но ми беше донесла възглавница, а после извади бутилка с вода от хладилника и ми я подаде. Седна на стола срещу мен и ме загледа.

— Започвай да говориш.

И аз започнах. Повторих неколкократно, че не съм убил Колийн. Обясних й къде съм бил, когато тя е била застреляна, и й казах колко важна е била за мен сестра й.

— Правил си любов с нея — каза тя обвинително. — Колийн се обади да каже, че си спал с нея, преди да напуснеш Лос Анджелис. Ще го отречеш ли?

— Не, няма.

— Ти си си играл с нея.

— Аз я обичах. Просто не достатъчно, за да й дам онова, което иска.

Сетих се за последния рожден ден на Колийн. Бяхме вечеряли при Донахю, седяхме на същата маса, на която бях с него предната вечер. Донахю и група сервитьори бяха донесли тортата и бяха пели за Колийн.

Началото на вечерта я беше направило много щастлива. Знаех, че след една година заедно, онова, което Колийн искаше за рождения си ден, беше годежен пръстен.

Бях я разочаровал. Най-доброто, на което бях способен, я беше наранило, ужасно силно.

— Обичал си я? Значи, не разбирам добре — каза Шивон. Устните й трепереха, а по бузите й се стичаха сълзи. — Защо си спал с нея, ако не си имал нищо предвид?

— А ти защо ме удари?

— Трябваше да го направя.

Замълчах, за да осмисля думите й.

— Тя ми липсваше, Шивон.

Исках да кажа още нещо, но всичко, щеше да е безсмислено, дори за мен. Беше грешка да преспя с Колийн. Ако не бях отишъл с нея в хотела й, може би още щеше да е жива.

Шивон се мъчеше да ме разпита, въпреки скръбта си.

— Тогава, ако не си убил Колийн, кой? Не се ли предполага, че си добър в тези неща… да разследваш убийства?

Вече подсмърчаше.

Изправих се и протегнах ръце към нея.

Тя поклати глава.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред.

Тя дойде при мен и аз я прегърнах, докато плачеше.

— Намери копелето. Дължиш го на Колийн.

— Ако има начин, ще го направя.

— Тя ми липсва — изхълца Шивон. — Толкова много я обичах. Беше най-добрата ми приятелка. Никога не сме се карали. Не сме крили нищо една от друга. Не знам как ще продължа без нея.

— Толкова съжалявам, Шивон. Да изгубиш Колийн… ужасно е.

Гласът ми ме предаде и вече и двамата плачехме. От години не си бях позволявал да плача. Мъката по Колийн ме смаза. Прегръщайки сестра й, се почувствах така, сякаш се сбогувам с Колийн отново.

Може би и Шивон чувстваше, че Колийн си взима последно сбогом с мен. Тя се отдръпна, но стисна ръцете ми и ме погледна в очите.

— Ти наистина си я обичал, нали, Джак? Тогава защо не постъпи с нея, както е редно?

— Мислех си, че съм. Дадох й свободата.