Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (91)

88

Докато ми разказваше за живота и смъртта на Кларк Лангстън, Джинкс все още изглеждаше изплашена, сякаш призракът на мъртвия й съпруг продължава да я преследва. Вероятно тя все още го обичаше.

— Намирахме се на черния път, който обикаляше езерото. Рибари с лодки прибираха такъмите си. Пътят се превърна в коларски — целият обрасъл с треволяк и плевели и съвсем пуст. Аз продължавах да говоря с електронен глас. — Джинкс се усмихна, но беше от притеснение. — Джак, този смешен контрол, който наужким упражнявах над съпруга си, ме изпълваше с въодушевление. Все едно играехме на някаква извратена версия на „Кой е по-смелият“. А той ме дразнеше: „Да не мислиш, че не ми е ясно какво си намислила?“. Не знаех какво е разбрал, но на мен ми хрумна една идея… че може би ще успея да го накарам да разбие мазератито. Исках да го нараня. Исках да умре и нямаше значение дали аз щях да загина с него. Казах му да завие надясно на следващата отбивка. Това беше пътят към природния парк.

Аз се облегнах на стола и се взрях в лицето й. Представих си тази борба преди двадесет години — тираничният по-възрастен мъж и неговата съпруга, която си мечтае да му го върне. Емоционално, Джинкс все още беше там.

— Все още не се беше стъмнило съвсем — продължи тя. — Казах му да завие пак по пътя, който водеше към рампата. Той ме послуша и се качихме отгоре с 60 километра в час. Аз изгубих самообладание и извиках, но Кларк изпитваше огромно удоволствие да ме плаши и искаше да ме накара да съжалявам, че съм го предизвикала. Той ми се присмиваше, Джак. Натисна още повече педала за газта.

— Той осъзнаваше ли къде се намира колата?

— Никога няма да разбера това. Може и да си е мислил, че може да спре навреме или да не е преценил разстоянието. Може и да си е мислил, че неговата кола за четвърт милион долара може да лети. Знам само, че той така и не натисна спирачката. Аз разкопчах моя колан. — Джинкс беше свела глава. Вече говореше много бързо, искаше да се свърши по-скоро. — Отворих вратата и скочих, преди колата да докосне водата. За известно време след това не усещах нищо. Не чувах нищо, не виждах нищо, мислех си само, че трябва да стигна до брега, който не беше много далеч. Не погледнах назад. Вървях малко, една кола спря, а на полицията казах, че съпругът ми е изгубил контрол над управлението на колата. Когато извадиха колата от езерото, се видя, че Кларк все още е със закопчан колан. Алкохолът в кръвта му беше три пъти повече от допустимото и смъртта му беше обявена за нещастен случай. Нямаше допълнителни въпроси. Бях на погребението. Плаках. После се преместих в Ел Ей. Върнах моминското си име и довърших образованието си.

— Купила си хотел.

— Да. Веднага след като се дипломирах. Купих един хотел с двата милиона долара, определени в предбрачния ни договор. Взех назаем много по-голяма сума. Реновирах цялата сграда и я отворих отново под името „Бевърли Хилс Сън“. После купих и другите два. Бях като обезумяла. Имах нужда да работя и да си докажа, че животът ми има някаква стойност. Че не ми беше необходима любовта на Кларк… нито презрението му към мен. Джак, онова, което сторих на езерото Уискитаун… Аз поисках смъртта му и направих така, че желанието ми да се сбъдне.

Очите й се бяха насълзили, но тя не си позволи да се отпусне.

— Имах чувството, че убийствата в хотелите ми са отплата за смъртта на Кларк и за парите, които получих от него.

— Джинкс, ти ли направи съпруга си пияница, агресор или изнасилвач? Ти ли го накара да политне от рампата?

Продължих в този дух, но тя ме спря, като сложи ръка на гърдите ми. Бореше се да изрече нещо.

— Страх ме е… да се доверя на себе си отново… да бъда отново с мъж.

Тя се наклони към мен.

— Бих желал да те прегърна в този момент — казах.

Тя вдигна пълните си със сълзи очи към мен и прошепна:

— А аз се нуждая от прегръдка.

Обгърнах я с ръце и тя най-после си позволи да заплаче.

Не бях очаквал да я почувствам близка. Дори не приветствах това усещане, но то беше неоспоримо. Много харесвах Джинкс.