Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (60)

57

Разнасяха ме от ченге на ченге, докато стигнем до лазарета на затвора, където сестрата проми раните ми с напоен със спирт тампон. На брадичката ми сложи лепенка.

Мислех си, че ако Колийн е била бременна, няма как детето да е било от мен.

Като изключим прощалната ни среща миналата седмица, не бях виждал Колийн повече от шест месеца. Все пак, щях да различа, ако е била в шестия месец, нали така?

Но, както каза Тенди, убийството на зародиш се смята за особено обстоятелство, в добавка към убийство. Да, щеше да ми бъде отказана гаранция. В действителност можеше да изкарам следващата една година в тази помийна яма, преди да стигна до процес.

Съсредоточих се отново, тъй като на няколко метра от мен Тенди обясняваше на лекаря, че съм се спънал и понеже съм бил с белезници, не съм могъл да се подпра с ръце.

— А как ще обясните синината на тила? — попита докторът. Той беше бял мъж малко над петдесет. И ако се беше класирал някъде в първите 99,9 процента на випуска си, нямаше да работи тук.

— Джак е от типа хора, дето се мислят за господари на вселената — шегуваше се Тенди. — Не обича да бъде задържан насила. Удари си главата, когато го напъхвах на задната седалка на колата. — Той дори се сгъна, за да покаже точно как съм праснал главата си в рамката.

— Така ли беше? — попита ме лекарят. Би било грешка да кажа „не“. Преди няколко години някакъв затворник се беше оплакал на надзорната комисия в Американския съюз за защита на гражданските свободи, че на хората от неговото отделение не им позволявали да се окъпят от три-четири седмици. Бяха го пребили. Кракът му беше счупен. Съюзът се намеси, но доколкото знаех, този затворник все още беше тук и изчакваше процеса по делото си.

— Случи се така, както го описа следователят. Не бях внимателен.

— Щом казвате.

— Мога ли да получа аспирин?

— Дайте му хапче, докторе — съгласи се Тенди. — Като прощален подарък от нас.

— Затваряй си устата, Тенди — намеси се Кейн.

Исках да нараня Тенди сериозно. Надявах се да оживея достатъчно дълго, за да ми се отдаде възможност да го сторя. Двамата със Зиглър ми помахаха за довиждане и се изнизаха по коридора.

— Дръж се, Джак — каза ми Кейн. — Работя по въпроса да те измъкнем. Досега не съм те подвеждал, няма да го направя и сега.

Сестрата измери показателите ми, а после направи тест за оценка на психическото ми състояние, за да провери дали съм луд. Или не възнамерявам да се обеся. Или да убия някого.

Оттам ме отведоха в голяма, просторна стая, съблякоха ме и ми направиха армейски тип физически преглед. Стиснах бузите на задника си и се изкашлях по команда, позволявайки на надзирателя да провери отверстието.

Обявиха ме за годен и бях задържан отново и ескортиран от млад инспектор, все още обучаващ се, и той реши да завърже разговор с мен. Каза, че се надява да си тръгне до пет часа. Щял да посреща родителите си на летището. Той взе часовника ми, телефона, портфейла, колана и връзките на обувките. Притисна пръстите ми в електронен четец за сваляне на отпечатъци. После застанах пред метър за определяне на височината, вдигнал номера си пред гърдите. Обърнах се наляво, след това надясно според указанието на отегчения мъж с фотоапарата.

Правих онова, което ми се казваше, но бях погълнат от множество чувства, започващи с буквата „О“ — бях очернен, опозорен, омерзен.

Навсякъде около мен разни хора драйфаха, крещяха, заплашваха, плюеха и сякаш си просеха да бъдат бити.

Исках да кресна, че аз не съм един от тях. Аз съм невинен.

Все едно да викаш в дупка, която стига до центъра на земята.

А денят едва започваше.