Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (90)

87

Нямаше нищо в Джинкс Пул, което да ми навява мисълта „убийца“. Тя беше умна, спокойна и уважавана бизнес дама, а признанието й прозвуча неподправено, делово и невероятно.

Въпреки това й повярвах. И все пак шокът ме беше зашеметил… и не се постарах да го скрия.

— Джинкс, не можеш да ми споделиш, че си извършила углавно престъпление. Аз не съм адвокат, нито пък свещеник. Мога да бъда призован в съда и да ме принудят да свидетелствам.

— Дори аз не разбирам защо исках да ти кажа. Но усещам, че трябва. Искам да узнаеш за смъртта на съпруга ми от мен самата.

Тази ситуация не ми харесваше. Едва познавах Джинкс Пул. Защо ми доверяваше това? В онзи момент за пръв път си зададох въпроса, дали тя нямаше нещо общо с убийствата в хотелите.

— Съпругът ми беше Кларк Лангстън. Чувал ли си за него?

— Притежаваше няколко телевизионни канала през деветдесетте, нали?

— Да, същият.

Въпреки предупреждението ми, Джинкс започна да ми разправя своята история. Каза ми как преди двадесет години през лятото между първата и втората си година в Бъркли бе срещнала Кларк Лангстън. Тогава работела като сервитьорка в хотел на Пебъл Бийч.

— Кларк имал яхта, самолет и вили в Напа, Остин и Шамони. Бил толкова чаровен, може би като Джордж Клуни. Богат, красив и забавен — и винаги бил заобиколен от приятели. Той бил магнетичен, разбираш ли какво имам предвид? Аз бях дете. И си паднах по него, Джак. И то много сериозно.

Джинкс някак си се озари, докато ми описваше онова, което е смятала просто за фантастична лятна любовна история. Но тогава Лангстън й казал, че разводът му е приключил. Предложил й брак, пръстен с голям диамант и живот с голямо бъдеще към него.

— Омъжих се за него през септември същата година. Родителите ми казваха да почакам, но аз бях на деветнадесет. Мислех си, че знам всичко. Не знаех нищо. Напуснах университета и се превърнах в госпожа Кларк Лангстън, като получих всичко онова, което вървеше в комплекта.

Джинкс спря да говори. Преглътна и на няколко пъти колебливо се опита да започне наново. Беше й трудно да продължи, но след малко успя.

— Няколко месеца след като се бяхме оженили, той започна да ме унижава публично, като флиртуваше с други жени или ме караше да му нося разни неща. Всъщност беше още по-лошо, когато бяхме сами. Той пиеше всеки ден. Докато не се замая. Дотогава не бях виждала истински пияница, Джак, а Кларк ставаше гневен и агресивен, като се напиеше. Извиваше ръцете ми зад гърба, притискаше ме до стената и ме насилваше. Скоро това стана единственият начин, по който правехме секс. Така му харесваше на него. Един път беше стиснал гърлото ми, беше ме превил назад над мивката и крещеше в лицето ми колко съм нищожна. На мивката лежеше нож и докато се усетя, вече го стисках в ръка и го насочвах към гърба му… бях го сторила несъзнателно. Това беше първият път, когато ми мина мисълта за убийство.

— Сподели ли с някого за него? За това, което ти прави?

— Не. В неговата среда не можеше да направиш подобно нещо, а аз вече нямах своя. Така или иначе, никой нямаше да ми повярва. А най-смахнатото е, че понякога съзирах в него човека, когото бях обикнала… и все още обичах. Можеш ли да си представиш?

— Съжалявам да го чуя, Джинкс. Това е ужасна история.

Сервитьорът донесе ястията и попита дали имаме нужда от още нещо. Отговорих му, че всичко е прекрасно, но истината е, че апетитът ми се беше изпарил. Джинкс продължи:

— Бяхме женени от около две години, когато отидохме на сватбено тържество, което беше доста далеч от утъпкания път, ако изобщо някога е имало такъв до Частен клуб и голф игрище „Уилоу Крийк“. Кларк беше в стихията си. Вдигна тост и подари на новобрачната двойка кола за сватбен подарък. Докато булката танцуваше с него, видях на лицето й изписани смущение и страх. Аз самата бях имала същото изражение. И досега го нося, по дяволите. Дадох си сметка, че младоженката също е била измъчвана от моя съпруг, но е извадила по-голям късмет от мен. Измъкнала се е. По пътя към къщи Кларк обърка пътя. Имахме джипиес, един от първите модели, но аз не знаех как да боравя с него, а Кларк беше страшно наквасен и вземаше завоите рязко и с висока скорост по банкета на пътя. Денят беше към края си, а ние се намирахме в отдалечен селски район. Кларк ми каза: „Извади картата, пухкавелке. За нищо ли не те бива?“. Аз я извадих от жабката и започнах да му казвам на глас посоката, за да излезем обратно на магистралата… от това обаче го осени грандиозна идея. Каза ми да му давам указанията за посоката с електронен глас като този от джипиеса. Да го изимитирам.

Кимнах на Джинкс да продължи.

— Видяхме табела за езерото на Уискитаун. Кларк каза: „Уискитаун, а. Звучи ми като място тъкмо като за мен“. И аз заговорих като електронното устройство: „Завий надясно. След… хиляда и петстотин метра. Завий надясно. След… хиляда метра.“

Джинкс се обърна към мен. Изглеждаше дребна, малка и уязвима.

— Досега не съм споделяла толкова много от тази история с никого. Съжалявам, Джак. Май допуснах грешка.

И аз смятах, че е допуснала грешка, но в момента вече се намирах на онзи криволичещ път заедно с нея и не виждах какво следваше зад завоя.

Дали беше намушкала съпруга си?

Или го беше удушила с жица?

— Няма нищо — казах. — С мен си в безопасност.

В онзи момент осъзнах, че гледната ми точка се беше променила.

Исках да чуя историята на Джинкс.

Освен това исках тя да не пострада.