Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (121)

118

Влизахме в чужда собственост без разрешение. Ако извиках името на Харис и той поискаше да ме застреля, можеше да се прицели по посока на гласа ми и да ме убие. Съвсем законно.

Паднах на земята и се примъкнах на лакти през двора, докато не отидох отстрани на къщата, извън обсега на куршумите. Опрял гръб в стената, се промъкнах през купчини боклук и храсталаци, докато стигна задната врата на къщата.

Държах пистолета с двете си ръце и отворих с крак вратата. Пантите изскърцаха и аз влязох в някакво антре. Очаквах да ме посрещнат куршуми или поне да чуя някаква заплаха, но нямаше нищо такова.

Във вътрешността на къщата светеше лампа и аз се отправих натам. Опипвайки стената, за да не се блъсна в нещо, аз се придвижвах напред покрай окачени на куки дрехи, камари вестници и цели кули от прибрани в кашони празни бутилки бира. Клей Харис беше от хората, които не изхвърлят нищо.

От антрето се влизаше в малка, тясна кухня. На масата и в мивката бяха струпани тенджери и тигани. Боклукът вонеше. В другия край на стаята имаше врата, която водеше към трапезария.

Заобиколих масата, която беше отрупана с кашони с документи и камари с боклуци, и продължих към светлината, идваща от вратата към всекидневната. Надникнах иззад рамката и видях една по-голяма стая.

Клей Харис стоеше с гръб към мен. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, а в едната от тях все още държеше пистолет. Гледаше напред към брат ми, който беше насочил своето оръжие в гърдите на Харис.

— Том, какво правиш? Това е тъпо. Няма да кажа нищо за онова момиче — казваше Клей.

Влязох в стаята, стиснал моя собствен пистолет с две ръце.

— Клей, пусни оръжието! — изкрещях.

— Мамка му — каза той, след като се обърна и ме видя. После метна пистолета си на един фотьойл.

В момента, в който той падна на креслото, Томи стреля последователно два пъти. Харис се хвана за гърдите.

— По дяволите — каза той, след което се свлече на колене и падна по лице на пода.

Отидох до него и проверих пулса на врата му.

Нямаше такъв.

— За бога, Том! Исках да говоря с човека!

Томи прибра пистолета обратно на колана си.

— Съчувствам ти, наистина — брат ми се огледа за двете гилзи и като ги намери, ги прибра в предния джоб на дънките си. — Нещата понякога не се получават, както ти се иска. Искаше да говориш с Клей, а сега той е мъртъв.

Изправих се и го погледнах.

— Мислиш ли, че не знам какво се случи току-що?

— Беше самозащита, Джак. Това е истината. Но предполагам, че няма как да си сигурен. Дали застрелях този боклук, защото се канеше да ме убие? Или го направих, за да не ме издаде?

Томи ми се присмиваше, местеше се от крак на крак и мърдаше длани нагоре-надолу, все едно са везни и преценява тежестта на доводите.

— Дали Харис е бил опасен лунатик със зареден пистолет? Или щеше да ти каже, че аз съм го наел да убие Колийн?

Взрях се в Томи, а после отново погледнах тялото на Клей Харис. На дясната му ръка, върху месестата част между палеца и показалеца имаше възпален белег от ухапване. Следата беше толкова дълбока, че се виждаше отпечатъкът от зъбите, онзи специфичен белег, който остава, когато зъбите се врежат в плътта.

Извадих една носна кърпа от джоба на якето си — това е основният и най-важен инструмент за работа на детектива. Без да изпускам Томи от очи, взех телефона на Клей Харис.

Набрах 911.