Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (118)

115

Спрях на алеята пред къща с фронтон, дорийски колони и подводни лампи, които оцветяваха водата в басейна в морскосиньо. Тя беше типичен пример за прекомерно и крещящо прахосничество, на което бяха способни единствено калифорнийците.

Лампите в къщата светеха.

Минах по пътеката, позвъних на звънеца няколко пъти и след като никой не дойде да ми отвори, сам влязох в къщата.

Заварих снаха си в кухнята, на стойност петстотин хиляди долара, да прави шоколадов пудинг и да гледа филма „Добрите момчета“. Стоеше с гръб към мен.

— Хей, Ани — казах тихичко.

Тя изпищя и изпусна лъжицата. Обърна се, хванала бузите си с ръце, без да спира да вика.

— Аз съм, аз съм. Позвъних на вратата…

Ани си пое дъх, протегна ръце и ме прегърна.

— Голям шемет си, Джак. Усещаш ли как сърцето ми направо ще изхвръкне?

— Прости ми. — Вероятно беше излъгала, за да осигури алиби на брат ми, но аз пак си я обичах.

— Добре ли си? — попита тя.

Прегърнах я, потупах я по гърба и казах:

— Добре съм. Но трябва да се видя с Томи. Ако щеш вярвай, но се нуждая от помощта му.

— Той е в гаража. Отиди да събудиш племенника си. Той се тревожи за теб. Вземи това.

Тя извади кана с мляко от хладилника, наля една чаша и ми я подаде.

— Помниш къде е стаята му, нали?

Нед спеше. Светнах лампата и видях стая, цялата облепена с плакати — войници, динозаври, екшън герои. Седнах на ръба на леглото и се загледах в осемгодишното момче, което не беше мое дете, но притежаваше половината от гените ми.

Оставих чашата с млякото, докоснах го по ръката и казах:

— Ей, приятелче. Аз съм, чичо ти Джак.

Клепачите му се вдигнаха рязко и той седна бързо в леглото, обгръщайки гърдите ми с ръце. Аз го прегърнах и го целунах по главата.

— Как си, малкия? Как е, Нед?

Той се отдръпна назад и се ухили.

— Рових се в разни неща и гледай какво намерих. Татко казва, че е по-старо от самия него.

Проследих насочения му пръст и видях стара стъклена бутилка от кока-кола на нощното шкафче. Вдигнах я и я загледах с възхита на светлината.

— Това е страхотно. Истинска антика.

— Гледах те по телевизията — каза Нед.

Аз върнах бутилката на шкафчето и отново прегърнах момчето, което говореше на гърдите ми:

— Казват, че си убил някого. Колийн.

— Това не е истина, миличък. Знам какво говорят хората, но аз не съм я убил. Натопили са ме.

Той ме погледна с пълни с въпроси и сълзи очи.

— Някой е излъгал, така ли? Но защо?

— Не знам.

— Това не е хубаво. Откачена работа, чичо.

— Този човек няма да се измъкне. Не се шегувам.

Сблъскахме юмруци с мъника и аз пак го прегърнах. След това излязох от къщата със сложните й сводове, строга мебелировка и камина във всяка стая, подминах басейна с топла вода с олимпийски размери и отидох в шестместния гараж.

Томи имаше колекция от класически американски коли — това беше общата им страст с татко. Заварих го под един буик „Роудмастър“ от 1948, калаеносив автомобил, който изглеждаше така, сякаш някой го е издухал от играчка за сапунени мехури. Беше красива машина.

Сграбчих глезените на Томи и го извлякох заедно с плъзгащата се количка.

Той ме зяпна, а първоначалното му изражение на уплаха се видоизмени в престорен гняв.

— Какъв ти е проблемът, бе, Джак?

— Знам кой ме е натопил, младши. Знам кой е убил Колийн.