Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (129)

126

Оставих телефона и се опитах да овладея шока от разговора с Ноча. Зачудих се дали наистина съм в безопасност. Ако Мики Феско успееше да не ме замеси в удара на Отдела за борба с наркотиците. А може би беше само въпрос на време, преди някой от главорезите на Ноча да ме причака в някоя тъмна уличка.

Исках да се обадя на Джъстийн.

Исках да чуя гласа й. Исках да й разкажа за Ноча и за моя брат близнак, който беше затворен за умишлен грабеж и подозрение в убийство.

Номерът на Джъстийн бях поставил на бързо набиране под номер едно. Слушах сигнала и си представях, че ще успеем да се свържем. Надявах се да си е вкъщи и да пие чаша вино до басейна. Надявах се да ме покани да отида при нея.

Джъстийн вдигна на третото позвъняване.

— Не затваряй, госпожичке. Сериозно ти говоря.

Тя се разсмя.

— Добре, хвана ме.

Каза, че чисти хладилника си. Че това е първата й свободна вечер от около месец насам и има да свърши някои работи из къщи.

— Имаш ли нещо против да отидеш на басейна с чаша вино? Така си те представих преди малко.

Тя отново се засмя.

— Ами да видим. Аха. Случайно имам една отворена бутилка. Изчакай само секунда.

Чух тракане на чаши и лая на нейния прибран от приют за бездомни кучета питбул. След това чух да се отваря плъзгащата врата и после нейния глас:

— Готова съм. Какво си си наумил, Джак?

Започнах да говоря, удивен от онова, което излизаше от собствената ми уста. Вероятно телефонът ни осигуряваше онази интимност и отдалеченост, от които се нуждаехме и двамата, за да успеем най-после да обсъдим какво бях сторил и защо.

— Искам да разбереш, че аз осъзнавам, че направих нещо лошо. Не мога да се оправдая, особено пред теб, но можеш да ми вярваш за това, че съжалявам, Джъстийн. Не бих могъл да съжалявам повече.

— Престани да се обвиняваш за смъртта на Колийн, Джак. Направил си каквото си направил, но не ти си я убил.

Джъстийн ми каза колко много е харесвала Колийн и че разбира чувствата ми към нея.

— Мислех си, че вие двамата сте скъсали окончателно. Но после се оказа, че не сте. Не и в действителност или поне не още. Това ме нарани, Джак. Мисля, че би наранило всекиго, но аз вече го преживях.

Благодарих й за това, след което тишината се проточи прекалено дълго и аз й разказах за Клей Харис, за начина, по който Томи го беше убил, и че той в момента се намира в затвора.

— Доколкото познавам Томи, полицията няма да успее да докаже нищо — каза Джъстийн. — Ще каже, че е купил колата за Клей, за да плати по-малко данъци, или нещо такова. Ще каже, че е излязъл само да покара. Обзалагам се, че Томи наистина е купил колата на Харис. Не мога да си представя Клей да влиза в шоурум на „Лексус“ в Бевърли Хилс. Просто не виждам как ще стане. Томи ще се измъкне и от обвинението в убийство. Ченгетата ще са наясно, че той е убил Клей, но никога няма да открият оръжието. Ти не можеш да свидетелстваш срещу него, а той не може да свидетелства срещу теб. Патова ситуация.

Въздъхнах.

— Джак, вече не ти се сърдя.

— Хубаво.

Бях на ръба да й кажа, че искам да отида при нея, но тя каза:

— Трябва да затварям, Джак. Имам да разхождам кучето, да изчистя сандъчето на котката и да изтъркам фризера. Може дори да си направя маникюра. А ти по-добре поспи. Ще се видим утре сутринта.

— И аз имам да свърша някои задачки на живот и смърт. Смятам да пусна една-две перални.

— Направи го — разсмя се тя.

Пожелах й лека нощ.

Какво друго можех да сторя?