Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (38)

35

Спрях пред „Бевърли Хилс Сън“, главният от веригата хотели на Джинкс Пул, малко след десет. Излязох от кола за двеста хиляди долара, а изглеждах така, сякаш ме бяха влачили след нея няколко километра. Дадох ключовете на момчето на паркинга и се регистрирах на рецепцията.

Служителят каза:

— Господин Морган, мисля, че жената на червеното канапе чака вас.

Беше Джъстийн.

Слава богу.

Бях толкова щастлив да я видя, че ми се насълзиха очите. Представих си как се изтягам на чистите чаршафи, Джъстийн лежи до мен, а аз усещам допира на кожата й и чувствам безгранична лекота.

Но какво правеше тук? Повиках я. Тя вдигна поглед и аз прекосих луксозното бляскаво фоайе до нея.

— Откога ме чакаш? Добре ли си?

Не можех да разчета изражението й.

— Какво става, Джъстийн?

— Просто… трябва да поговорим. С открити карти. Нищо, освен истината.

— Да се качим в стаята ми — казах аз. Извъртях глава и посочих натъртената си челюст. — Трябва да полегна.

— Вониш на бира. Да не си участвал в сбиване в някой бар?

— Нищо не ти убягва.

— Седни. Моля те. Няма да отнеме много време.

Това не звучеше добре, каквото и да беше. Отпуснах се на канапето до Джъстийн.

— Кажи-речи съм в кома. Може би е по-добре да поговорим утре.

— Изисква се минимално усилие на мозъка ти.

Погледнах я. И тя ме фиксира с очи. Обичах Джъстийн. Обичах я.

— Когато миналата седмица се видя с Колийн, преди да заминеш за Европа… какво се случи?

— Обядвахме в „Смити“. Трябва някъде да имам касова бележка. Не ми остана време да прегледам трансакциите по кредитната ми карта.

— Спа ли с нея?

— Божичко. Не прави това. Аз подлагал ли съм те на разпит някога? Не можеш ли просто да ми имаш доверие?

— „Доверие“ ли каза? Ще приема, че това значи, че не е било просто обяд. О, Джак — тя поклати глава.

Протегнах ръце напред.

— Ако не ми вярваш за това, какъв смисъл има изобщо? Как бихме могли да изгладим отношенията си, ако ми нямаш доверие?

Джъстийн се изправи, преметна дръжката на чантата си на рамо и без да се обръща назад, напусна хотела през въртящите се врати. Гледах я през стъклата. Подаде талона си за паркинг на момчето и застана с лице към улицата, докато той отиде за колата й. Джъстийн ме разчиташе като детектора на лъжата на ФБР. Безполезно беше да се опитвам да я излъжа.

Можех да я последвам, но какво повече бих могъл да й кажа?

Момчето докара колата й и Джъстийн седна на шофьорското място, сложи колана си и отпраши по „Саут Санта Моника“.

Този път вече бях сигурен, че съм я загубил. Не го исках, но, общо взето, именно това заслужавах.