Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (101)

98

Беше осем вечерта. Седях пред входната врата на Private и пожелавах приятна вечер на моя приятел и адвокат Ерик Кейн. Той не го беше изрекъл, но ми беше дал да разбера, че без нови доказателства не се очертаваше благоприятно развитие на защитата ми по делото „Калифорния срещу Джак Морган“.

Щом затворих вратата, изневиделица се изви буря. Дъждът заплющя по високите от пода до тавана прозорци на сградата и премрежи фаровете на автомобилите, движещи се по „Фигероа“.

Кейн изтича до колата си, аз се качих по витото стълбище до офиса си, където възнамерявах да поработя още четири-пет часа по моя случай.

В извивката между четвъртия и петия етаж видях Джъстийн да слиза. Все още носеше черната рокля, с която беше облечена на заупокойната служба в памет на Пайпър Уиник, и както всеки път, щом я видех, сърцето ми трепна.

— Хей — казах аз.

Тя ми отвърна и продължи надолу по стълбите. Спрях се и я попитах:

— Джъстийн, яла ли си? Хайде да излезем и да отпразнуваме залавянето на Куло…

— Не, благодаря, Джак. Като изцедена съм. Нямам търпение да се прибера вкъщи.

— Сигурна ли си, че порция лингуини със сос маринара и хубаво вино не са за предпочитане пред това, да си останеш сама вкъщи? Искам да поговорим.

— Не тази вечер. Помолѝ Коуди да ме включи в графика ти за утре.

Тя понечи да ме подмине по стълбите и това не ми хареса. Не че беше чак толкова уморена, колкото не искаше да се занимава с мен сега. Все едно бях някакъв тип, който стои на опашката зад нея в „Старбъкс“, диша във врата й и не спира да бръщолеви по телефона.

— Тогава ми отдели няколко минути сега. Смяташ ли да приемеш онази работа? Трябва да знам.

Джъстийн въздъхна, премести тежестта върху другия крак и намести дръжката на чантата си на рамото.

— Предлагат ми същата заплата, плюс още петнадесет процента отгоре.

— Значи си взела решение?

— Обичам Private. Обичам и работата си.

— Остани, Джъстийн. Ще направя възнаграждението ти колкото тяхната оферта, дори ще го надхвърля.

— Благодаря. Нека да помисля една нощ.

— Ти си ми сърдита, Джъстийн. Разбирам го. Но говори с мен, моля те. Искам да поговорим… за нас.

Джъстийн ме погледна с онзи смразяващ поглед, който помнех от караниците ни по времето, когато живеехме заедно.

— Няма „нас“, Джак — отсече тя. — И не съм сигурна, че някога е имало. Но на мен все още ми пука. Така че, като твой приятел, искам да ти кажа никога да не изпускаш Томи от очи.

След заупокойната служба бях проследил колата на Томи от офиса му до неговия дом, където го бях наблюдавал как човърка нещо по пръскачката, а после се прибира вътре за домашно приготвена вечеря. Телефонът му се подслушваше, в колата му имаше проследяващо устройство и дори сега Мо-бот следеше образите на камерите, които лично бях монтирал в къщата му.

— Освен да имплантирам устройство в черепа му, няма какво друго да сторя.

— Томи пак се опита да ме сваля, Джак. Аз не го вземам много навътре, но ти би трябвало.

Отново ли?

Томи е свалял Джъстийн отново?

Все едно някой беше забил нож в корема ми. Не само защото Томи явно още се опитваше да ме изпревари с момичетата, ами защото Джъстийн така беше наточила острието на тази новина, че наистина да ме пореже дълбоко.

— Излизала си с него?

— Когато ти беше в затвора. Беше само по работа. Поне за мен беше така.

— Е, браво, Джъстийн. Благодаря, че ме държиш в течение на нещата.

— Ще се видим утре — каза тя, мина по външната страна на парапета и ме подмина.

Останах на стълбището, докато не престанах да чувам тропането на металните й токчета. Разбрах намека, Джъстийн.

Демонстративното оттегляне е надлежно отбелязано.