Илейн Хофман
Време за рози (9)

Осма глава

Докато почистваше разбитата си устна и опипваше цицината с размер на футболна топка, Тревор имаше предостатъчно време за размисъл.

Картината беше ясна: той целият беше в синини и натъртвания, кабината му — в руини, а екипажът му се хилеше зад гърба. А какво правеше Тони? Сигурно в момента се правеше на провинциален велможа и даваше пищни приеми в чест на гостите си от Лондон. Утре пък ще се прави на влюбен до уши годеник пред лейди Сесилия и родителите й, докато Тревор трябваше да предугажда ходовете на противника и да се чуди откъде ще връхлети следващия удар.

Според Тревор страхът от една битка най-добре можеше да вразуми миролюбив човек като него. Ако Мария Антоанета беше обмислила внимателно нещата, сега щеше да хапва някоя от прословутите си пасти. Нямаше намерение да свърши като Мария Антоанета, затова се напъна да измисли нов план. Не му се щеше отново да се бие, затова новият план беше по-безопасен.

Имаше известна надежда, че в отсъствие на Наташа Антъни най-сетне ще се вразуми или ще се покори на родителите си, но Тревор не разчиташе особено на това. Вдигна разкъсаната си риза и се загледа в новата синина на ребрата.

Дявол да го вземе. Ако тя продължи в същия дух, вдигам бяло знаме.

Този неин проклет инат… Беше влязъл в играта и независимо дали му харесваше или не, трябваше да продължи. Нямаше изход. Ако родителите му не успееха да убедят Антъни да се откаже от лудостта си по това рускинче — колкото и да беше хубавичко — щеше да се наложи да прибегне до по-крути мерки.

Тревор размисли върху това. Най-крайната мярка, за която се сещаше, беше едновременно лесна и приятна — трябваше да накара младата и, да се надяваме, наивна Наташа Симонова да се влюби в него.

Нищо повече.

Накарай я да се влюби в теб, каза си Тревор. Прекрасно. Просто прекрасно, самодоволно си пое дъх той. Ще е лесно като да изпиеш чаша чай.

В крайна сметка беше всеизвестно, че жените сами тичаха след Хавърлай Адския огън. Пред погледа му преминаха безбройните девойки, които се бяха опитали да го примамят да застане с тях пред олтара. Нямаше да има проблеми да накара сладката Наташа да се нареди на опашката. Като потърка някога хубавия си (в момента счупен) нос, Тревор се захили. С какво удоволствие само щеше да накара опърничавата рускиня да се влюби, а сетне девствената госпожица Симонова щеше да замечтае да се омъжи за него.

Изсмя се. Разбира се, нямаше да има никаква женитба… но котата заблудената Наташа откриеше това, вече щеше да е на път към Русия.

Сама.

Цялата история ще се подреди като по ноти, мислеше си той, сетне пред погледа му се мярна видението на една гарвановочерна коса, нацупени устни, виолетови очи и изгарящ дъх. Боже Господи, Тони не беше чак толкова виновен. Наистина беше сладка.

Сетне си помисли, че и той можеше да извлече няколко приятни момента в това премеждие. Ако трябваше да плати с някоя и друга цицина, цената си струваше. Щом смяташе, че той се държи като долен алжирски пират, защо да я разочарова.

Загледан във виното си и сочните агнешки пържоли, Тревор дообмисли плана си. Сърцето му тупаше бясно. Тя имаше право. Това наистина беше война.

Щеше да я нападне като Уилям Завоевателя, но с огън в гащите.

Не се мина без церемонии, но успя да я докара в кабината си за вечеря. От отсрещната страна на масата той се опита да я въвлече в безобиден приятелски разговор. Когато човек е разсеян, не се оглежда за опасности.

Що се отнася до разговора, Наташа явно беше решила да се придържа само към три въпроса. Тони. Слизане от „Палавницата“. Връщане в Англия.

— Ако изобщо познаваш брат си — каза тя — трябва да съзнаваш, че Тони ме обича и че отвличането няма да го накара да ме разлюби. Както знаеш, разлъката само засилва любовта.

— Аз пък съм чувал, че очи, които не се виждат, се забравят.

— Не и когато любовта е истинска — отвърна тя, дълбоко убедена в правотата си. Тяхната любов с Тони беше истинска.

Тревор се подсмихна.

— Значи имаме истинска любов?

Каза го с такава цинична подигравка, че Наташа скръцна със зъби.

— Не очаквам някой невежа като теб да разбере.

— Говориш на човек, който се е влюбвал, откакто разбра какво значи жена — обясни той уморено и с видима досада. — Влюбвал съм се повече пъти, отколкото мога да преброя.

— Никога не си се влюбвал истински. Не и ако се е случвало толкова често. Истинската любов идва веднъж в живота.

— Благодаря, че ме осветли какво съм чувствал — отвърна той. — Как съм успявал досега да мина без теб?

— Не ти обяснявам какво чувстваш. Просто смятам, че бъркаш похотта с любов.

— И ти смяташ, че скъпият ти Тони изпитва към теб онази любов, дето идвала веднъж в живота? — попита той развеселено.

Нямаше така лесно да се даде на този звяр. Наташа го погледна гордо и отвърна:

— Да.

— Значи си толкова наивна, колкото си млада и неопитна — захили се той. — Знаеш, че брат ми е сгоден с лейди Сесилия, да не споменаваме за богатата зестра на тази лейди Сесилия. Значи си наясно, че можеш да се надяваш най-много на второ място.

— Бих предпочела да съм втора при Тони, отколкото първа при теб.

Тази негова наглост я вбесяваше. Скочи на крака и хвърли салфетката върху чинията.

Той се усмихна на този изблик и се облегна самодоволно на стола си.

— Кой ти каза, че можеш да се надяваш и на това?

Не му обърна внимание и продължи да кръстосва нервно каютата.

— Кога ще слезем на брега? — попита го тя и го изгледа в очите. — Или смяташ да ме държиш вовеки веков на това пробито корито?

— Би трябвало да си осъзнала, че не смятах да те държа толкова дълго на борда. Но след мъдрото ти решение да скочиш през борда разбрах, че не мога да ти вярвам, госпожице Симонова. Сама си виновна, ако ти е зле.

— Докога ще останем в шотландски води? Смяташ ли да ме върнеш в Англия?

— Разбира се, когато стигнеш преклонна възраст.

Не откликна на шегата.

— Не е смешно — обади се тя вече от прага.

Тревор скочи на крака, за да я спре, но вратата се хлопна под носа му.

Наташа трябваше да признае поне едно нещо на Тревор — винаги беше готов да сервира нещо неочаквано. Беше пълен с изненади. И наистина я изненада още на следващата сутрин, като почука дискретно на вратата й още с пукването на зората.

— Какво има сега — обади се тя с най-злобния си глас, без да отваря вратата.

— Ако успееш да се облечеш за половин час, ще те закарам на брега… на пикник. Съвсем истински пикник, честна пиратска.

Тя скочи от леглото, отиде до врата и я отвори няколко сантиметра.

— Пикник ли?

— Да, при това ще бъде най-хубавия през живота ти. Приготвил съм кошница със сирена, баници с месо, наденички. Има и бутилка вино.

— Да не ме лъжеш?

Той зяпна.

— Да те лъжа? Аз? Как бих могъл. Заклевам се — честен съм като методист.

— Твоите клетви струват колкото…

Той се усмихна.

— Идваш ли или да тръгвам сам?

— Глупава е тази гъска, дето отива на вечеря при лисицата — прошепна си тя. Сетне добави по-високо. — Май ще дойда… просто защото не мога да издържа още един ден на този кораб, нали разбираш?

Той се ухили.

— Разбирам само, че за пръв път се държиш горе-долу разумно. Тя тръшна вратата.

След половин час беше на палубата, свежа и нагласена като прясно изрисувано ангелче на кръчмарска табела — въпреки че бе облечена в износената възголемичка рокля, която първият помощник купи от жената на един рибар в Скалоуей. Като я гледаше така прелестна, Тревор си спомни, че тя има само още една дреха — тоалетът за езда с цвят на боровинки, с който я отвлече.

Островът се състоеше от остри хълмове и пустинни торфени блата, над които безутешно се скланяха брулени от вятъра дръвчета. Тревор не пристана там, а отведе кораба до югозападната част на острова, където имаше плажове със ситен пясък, до които се спускаха зелени ливади с ниска трева и безброй цъфнали цветя.

Стигнаха до брега. В началото Наташа стъпваше неуверено, схваната от дългото стоене на кораба, но не след дълго вече тичаше по брега, навеждайки се да огледа някое водорасло или морски жълъд. Сърцето й биеше силно, краката й трепереха. Спря се да погледа морето, вдишвайки дълбоко соления вятър и изпаренията на водораслите, без да обръща внимание на разрешената си коса, която се беше измъкнала изпод бонето и се беше разстлала като черен облак около лицето й.

Обърна се и се загледа в идващия Тревор, стиснал одеяло под едната си ръка и кошница с храна в другата.

— Ако не си уговорила някой матрос да ти носи скришом храна, трябва да си вече гладна. Хареса ли си някое място?

Момичето откъсна поглед от него и се обърна към сините цветове на медуницата, разстлани като килим около заливчето.

— Там — каза и посочи към едно обсипано с цветя местенце, закътано между две скали.

Тревор кимна и просна одеялото. Трепереща от умора и от дългия престой на затворено, Наташа се свлече върху постилката. Подпря лакти на коленете си и се загледа в Тревор, докато той подреждаше съдържанието на кошницата. Най-накрая извади бутилка вино. Сетне внезапно вдигна очи и погледите им се срещнаха.

Наташа се облегна назад и се постара да изглежда разсеяна. Надяваше се, че не си е проличало как внимателно го оглежда, но знаеше, че руменината по бузите ще я издаде.

— Гладна ли си? — попита той.

— Много.

— Добре. Ще започнем с пиенето, сетне ще хапнем.

Наля една чаша и я подаде.

Беше толкова гладна, че би приела всякаква храна или напитка. Без да пита какво е това, тя изпи половината чаша, преди да усети как в гърлото и стомаха й избухва пожар.

— Измами ме — простена тя, давейки се от кашлица. Със сетни сили успя да прошепне — Това не е вино.

Той я изгледа изненадано, сетне сам си наля чашка. Подуши напитката, усмихна се и каза:

— За нещастие си права. Не е вино. Уиски е.

Забеляза изражението й и побърза да добави:

— Нямах представа. Мислех си, че е вино. Вчера изпратих Фарнсуърт в селото да купи вино.

Погледът й красноречиво показа колко му вярва.

Той отвърна очи и въздъхна:

— Е, на такова място той надали би могъл да намери вино. Хората тук са бедни. Не могат да си позволят да плащат за контрабандно вино. Имат си само своето шотландско уиски.

Въпреки пожара в гърлото си, тя успя да изпъшка:

— Е, надявам се, че няма да умра.

Той се усмихна.

— Не знам някой да е умрял от половин чашка. — Проследи с поглед как тя отново отпива, сетне допълни. — На твое място щях да бъда по-внимателен. Шотландското уиски понякога е доста коварно.

— Не пия за пръв път алкохол — отвърна тя. — Вуйчо ти винаги ми разрешаваше по чаша вино на вечеря.

Тревор се разсмя.

— Има известна разлика между вино и уиски.

Останаха загледани един в друг за известно време, без да отклоняват поглед, безмълвни. Накрая Наташа се хвана за челото.

— Божичко — промълви тя, остави чашата на пясъка и се отпусна назад. — Слънцето тук е доста силно.

— Уискито си казва думата. На гладно хваща по-бързо. Вземи — той й подаде парче сирене. Отчупи малко хляб и го остави на одеялото до нея, сетне добави резен салам.

Тя изяде всичко до трошичка, без да каже и дума. Сетне, преди той да успее да отвори уста, си допи чашата.

— Предупредих те да внимаваш с това — каза той. — Голяма късметлийка ще си, ако не се напиеш.

Тя му се усмихна чаровно:

— Но аз искам да се напия — и подаде чашата си. — Още малко, ако обичаш.

Гласът му стана по-суров:

— Достатъчно пи.

Тя сви рамене и отново се отпусна на одеялото. Притвори едното си око и се загледа в него с другото.

— Не завиждам на бъдещата ти жена — заяви сетне. — Прекалено обичаш да командваш хората.

— Щеше ли да се изненадаш ако ти кажа, че тя няма нищо против?

Тя го гледаше вече с две очи.

— Не, нямаше — защото знам, че не си женен.

— Откъде знаеш?

— Тони ми разказа за теб… Разказа ми всичко. Хавърлай Адския огън и прочее и прочее.

— Не аз съм си измислил този прякор — отвърна той. На езика му беше да добави, че Тони също има доста интересно минало, но се отказа.

В крайна сметка, нали се опитваше да я накара да забрави за Тони.

— Може би ще се изненадаш, но като момче бях много стеснителен и непохватен.

— Знам. Тони ми разправи. Каза ми, че той е бил чаровно и немирно дете, докато твоята прилежна главица винаги е била забита в някоя поучителна книга.

Тревор направи гримаса.

— Защото бях големият син, наследникът на титлата.

— Да наследиш титла не означава, че непременно трябва да си непохватен и стеснителен.

— Е, този етап мина, така че вече няма значение — отвърна Тревор и се постара да изглежда възможно най-безутешно. Като се обърна отново към нея, зърна искреното състрадание в очите й. Дори му се усмихна. Наля й още половин чаша и се подсмихна, като видя как я обърна. Малко по-късно тя легна по корем и започна да пише името си на пясъка.

— Наташа Алексеевна — прочете той. — Хубаво име. Винаги ли ти викат Наташа?

Тя го погледна, изучавайки внимателно чертите му. За пръв път и си позволяваше да го прецени безпристрастно. Досега винаги беше прекалено ядосана, но сега щеше да се възползва пълноценно от предоставената й възможност. Трябваше да признае, че беше дяволски хубав и за руския, и за английския вкус. Главата му беше превъзходно оформена. Тъмнорусата му коса се спускаше над широко, право чело. Носът му беше прав и класически. Веждите му се извиваха над очи, които би определила като английско сини. Устата му беше широка и добре оформена, а устните — пълни и чувствени. Острата волева брадичка не позволяваше това фино лице да изглежда прекалено изнежено. Наистина беше великолепен мъжкар.

Но не беше Тони.

Е, бе поне брат на Тони.

Освен това гордото му лице изглеждаше почти меланхолично, ясно си личеше с какво благородство и достойнство понася ударите на съдбата. Чувстваше се като героиня от трагедия.

— Братята ми ме наричат Таша — отвърна тя и го погледна. Очите им се срещнаха и повече не се разделиха.

Той се наклони към нея и я помилва по бузата.

— Таша — промълви той. — Хубавицата Таша. Жалко, че брат ми пръв те срещна.

Сърцето й подскочи. Нещо в гласа му накара гърлото й да се свие. Досега никога не го беше възприемала като мъж в истинския смисъл на думата. Досега беше просто брат на Тони и жива напаст. Но сега усещаше физическото му присъствие с болезнена яснота, чувстваше дъха му по бузата си.

Морският вятър подухна, карайки тревите да се наведат, а цветята да затанцуват върху крехките си стебла. Вълните се разбиваха върху брега. Над тях кръжаха и пищяха чайки. Внезапно Наташа усети природата наоколо, както го усещаше него. Усещаше присъствието му чисто физически, той събуждаше в нея чувства, който не беше способна да разбере. Беше се объркана. Той едновременно я привличаше и отблъскваше. Замисли се върху последните му думи и реши, че те са наистина абсурдни. Какво в този мъж би могло да я привлече?

Лицето му се приближи до нейното и устата му покри устата й. Нека ме целуне. Скоро ще разбере, че целувките не означават нищо. Той не я интересуваше, но нещо я накара да притвори очи, когато устните им се докоснаха и да отвърне на целувката.

Целувката свърши сякаш преди да е започнала.

Тревор пръв откъсна устни, като видя как смаяно се отварят виолетовите й очите и какво объркване се чете в нейния поглед. Устните й бяха полуотворени, дъхът й бавен и спокоен, но някак неравномерен. Толкова е прелестна, каза си той. Може би имаше нещо вярно в това, че би се радвал да я срещне преди Тони.

— Наистина си красива — каза той и на свой ред се обърка, защото думите му бяха посрещнати със смях.

Гледката го изуми. Реакцията й не беше плод нито на някакво желание да се хареса, нито на лъжлива скромност. Беше просто честната, искрена реакция на една жена, която не се сещаше какво въздействие има върху членовете на другия пол.

За пръв път осъзна колко различен беше техния живот. Тя бе израсла на село, далеч от порочното лондонско виеше общество. Излъчваше свежест и чистота като селска сметана. Целият й свят се ограничаваше с Марчъм и онова съседно селце с идиотското име.

За част от секундата забрави защо и с каква цел я беше довел тук. Просто беше мъж, а тя жена. За момента това бе предостатъчно. Усети, че иска да легне до нея. Искаше да я вземе в прегръдките си и да я целуне отново, по-бавно. Искаше да опознае тази чаровната уста и това прелестно тяло. Искаше да й покаже всички неща, за които беше сигурен, че тя няма представа. Искаше да види как тези нейни виолетови очи се замъгляват, когато се люби с нея.

Сетне се сети защо са дошли.

Въздъхна. Е, и така не беше зле. Тя още не беше готова да стигнат чак дотам. Засега.

Едва беше успял да овладее импулса си да я сграбчи в прегръдките си и да я целуне отново. Господи, вече едва си спомняше какво значеше да си невинен и доверчив. Зародилата се незабелязано нежност се разгоря по-силно и той усети, че съжалява за онова, което неминуемо щеше да дойде.

Нямаше просто да я убеждава да се откаже от брака с Тони. Вече знаеше това. Тя щеше да бъде негова. Щеше да спи с нея. Разбра го в мига, когато го погледна с полуотворени устни, с толкова очевидна изненада в прелестните си виолетови очи.