Илейн Хофман
Време за рози (40)

Тридесет и девета глава

Тревор стана рано и започна да си приготвя багажа. Смяташе да тръгне, без да й оставя някаква бележка. Сетне си спомни какво му беше казал Хари. За миг се поколеба дали да не остане само за да я защитава. Но сетне се сети за предишната нощ и си каза, че няма нищо по-мъчително от това да се опитваш да удържиш нещо, което вече се е разпаднало.

Вдигна чантата си, сетне я пусна обратно на пода. Нещо в него не му позволяваше да се откаже.

Още веднъж, опитай поне още веднъж, проплака сърцето му. Отиди при нея още веднъж.

Въздъхна примирено и затвори последната чанта. Добре, още един път, каза си той. Но само един.

Затвори врата зад себе си и се спусна по стълбите. Някакви хора говореха в библиотеката. Разпозна гласа на Наташа и предположи, че обсъжда нещо с госпожа Макдугъл. Тръгна натам.

Представяше си как ще я види, по-хубава от всякога. Странно защо си я представяше така, както я бе видял веднъж преди много време — в лимоновожълта рокля, която подчертаваше черната й коса и с очи, изпълнени с любов. Бузите й бяха червени като роза и на него му се искаше да я целува, докато устните му не се обагрят като на човек, ял череши.

И сега искаше да я целува — да я целува, докато не се размекне, не започне да вика името му и не забрави за проклетите си треволяци и безумната си руска гордост. Някога тя бе карала светът наоколо да изглежда пълен с рози, а той бе готов заради нея да свали звездите от небето.

Застана на прага и замръзна.

Погледът му се прехвърляше от Наташа към мъжа, който стоеше до нея, сетне обратно. Това бе граф Ростов.

Сърцето му се обърна. Нещо в него се пречупи. Какво ли не си бе представял, че стои между тях. Но никога не му беше хрумвало, че става дума за друг мъж.

В този момент Наташа се обади с неуверен глас:

— Граф Ростов — представи му тя госта.

Тревор кимна.

— С графа се познаваме от Лондон — отвърна той. — Но не си представях, че ще се срещнем тук.

— Мадмоазел Симонова бе така добра да ме покани да видя градините й в Марчъм.

Атмосферата в стаята изведнъж стана тежка и задушлива като на погребение. Тревор беше впил поглед в Наташа. Без да откъсва очи от нея, той подхвърли на графа:

— Надявам се вашето посещение да бъде по-ползотворно от моето.

След това им обърна гръб и излезе.

Наташа хукна след него.

— Тревор… почакай! Мога да ти обясня.

Той се обърна.

— Сигурен съм, че ще можеш. Но какво има за обясняване? Всичко между нас отдавна е свършено. Просто ти си го разбрала преди мен.

— Не мога да променя чувствата ти, но трябва да знаеш, че в момента не си справедлив в мислите си.

— Нима се опитваш да ме убедиш, Наташа, че не чакаше графа да пристигне? Нима това не повлия изобщо на решението ти, докато аз се правех на глупак?

— Знаех, че ще дойде, но…

— Моля те, бъди така добра да ми спестиш подробностите. Очевидно аз съм ти помогнал да вземеш окончателното решение. Кажи ми, кое натежа на везните? Сигурно се люби по-добре от мен?

Видя как бузите й пребледняват мъртвешки и я чу как ахва от възмущение, но не се умилостиви. Беше понесъл такъв удар, че нямаше защо да я жали. Нищо не можеше да го спре. Мисълта, че тя има друг мъж, го подлудяваше. Караше го да изрича неща, които никога не бе предполагал, че могат да излязат от устата му.

— Искам да ти дам само един приятелски съвет. Когато решиш да се отървеш и от него, недей да се любиш под пианото. Бих ти препоръчал дюшек и копринени чаршафи, някак по-благоприлични са.

— Не смятах, че всичко между нас ще свърши с толкова жестоки думи — промълви тя.

Сърцето му се сви от болка. Потупа я по бузата.

— Скъпа Наташа, ти си оставаш едно голямо дете. Не си ли разбрала, че нищо не става така, както сме го планирали.

Обърна се и след миг вече го нямаше.

Мина покрай кухнята колкото да каже на госпожа Макдугъл, че ще изпрати някой за багажа си, сетне се запъти към конюшнята, като непрекъснато си повтаряше „което идва от сърцето, се връща при сърцето, когато сърцето е разбито, нищо не може да се спаси“.

Нямаше повече надежда за щастие. Можеше само да се моли това да е началото на пътя, който щеше да му донесе покой.

След няколко минути го видяха да препуска към Лондон, обвит в облак прах. Пътят пред него се беше ширнал, равен и прав като копринена лента в дългата гарванова коса на Наташа.