Илейн Хофман
Време за рози (22)

Двадесет и първа глава

Самичка, далеч от братята си, с разбит живот и загубила доброто си име, Наташа заживя като монахиня. Навън беше станало още по-студено и есента бе разцъфнала с всичките си багри. Бръшлянът по стената на къщата пламна в оранжево, а лъчите на бледото есенно слънце меко струяха между жълтите листа на дърветата. Къпините бяха плъзнали край пътечките в градината и се мъчеха да привлекат вниманието й с бодлите и с плодовете си.

Тя стоеше до прозореца, загледана в оголените останки от миналогодишната градина. Внимателно огледа мрачното небе на изток. Да, ако се окажеше права за онези облаци, до сутринта щеше да натрупа сняг. Няколко листа, отронени от едно лимоново дръвче, заподскачаха под вятъра като някой любопитен кос. Внезапно вихрушка вдигна във въздуха куп листа от явор край централната алея. Кръгли, с остри връхчета, те приличаха на група тромави раци, които се учат да ходят.

Наташа дълго остана загледана в градината. В главата й се въртяха най-различни мисли. Зимата вече чукаше на прага, значи я чакаха дълги дни на самота. Как да ги запълни? Какво щеше да прави? Братята й бяха в Итън, имаше по-малко гърла за хранене, значи готвачката можеше да се справя сама. Госпожа Макдугъл също не се нуждаеше от нейната помощ. Тя и без това се чудеше къде да изразходва енергията си.

Изключено беше да си намери някакво занимание в селото. Не трябваше да забравя, че е паднала жена и все още основна храна за селските клюки.

С лицемерно набожни физиономии щяха да я пуснат в църквата. Госпожа Мак й беше казала, че добрият викарий от седмици посвещава неделната си проповед на християнския дълг да прощаваме на ближния, на Божията заповед „не клевети“ и на притчата, че никой не е безгрешен, за да хвърли първия камък. Но знаеше, че въпреки проповедите не би могла дори да отиде в селото по друг повод, да не говорим за постоянна работа. Потръпна, като си спомни как я бяха посрещнали последния път: свещения ужас в погледа на селските моми, усмивките на младежите, презрителни, иронични и похотливи…

Веднага ставаше ясно, че не е добре дошла в селото и че хората дълго няма да простят и забравят.

Когато някой е нежелан сред хората, си стои вкъщи. Ето защо за Наташа изцелението дойде от дома, от Марчъм, е неговите прекрасни градини. За нея имението означаваше покой, убежище от подигравките и позора. Място, където можеше да намери себе си с помощта на любимите градини и растения на стария ърл.

Още от първия сняг зачака с нетърпение пролетта. Представяше си как ще шета из градините, ще обсъжда с Хари къде да засадят един или друг вид роза, дали е време да източат точно това езеро, къде да минат лехите с теменужки, иглика и анемони, а да не забравяме и богородичните, златния дъжд, жасмина и орловите нокти. Трябваше да помисли също за лилиите, пламъците и червените карамфили, които смяташе да засади напролет около къщичката на Хари.

— Къщичката на Хари ли каза? — възкликна госпожа Мак, като чу плановете на Наташа. — Таша, детето ми. Защо ще хабиш красиво нещо като червени карамфили заради неговата къща. Той няма и да ги погледне. Помни ми думата.

Наташа я погледна изненадано и госпожа Мак обясни:

— Веднъж имах лошия късмет да вляза там. Болен беше и трябваше да се погрижа за него. Там е истинска кочина. Кухнята е затрупана с мръсни чинии и всичко вони на вкиснато. Чак ми се повдигаше.

Таша се усмихна и плъзна поглед по закръглената фигура на госпожа Мак. Миризмата трябва да е била наистина ужасна, щом дори нейният железен стомах се е разбунтувал.

Тогава й хрумна великата идея.

— Защо не отидем да почистим там? И Хари трябва да има истински дом.

Госпожа Мак презрително изсумтя.

— След месец пак ще бъде същото. Ще прилича на кочина и ще мирише като помията от кухнята.

Таша не беше убедена. Хари беше изключително подреден човек. Всичко в градината си беше на мястото, инструментите винаги бяха чисти, дори боклукът бе подреден на спретнати купчинки.

— Хари женил ли се някога?

— Този стар мухльо ли? Че коя жена ще го поиска?

Таша реши, че това значи „не“ и отговори:

— Според мен някой трябва да покаже на Хари как се поддържа домакинство… Какво ще загубим?

Тъкмо се готвеше да предложи да не се ограничават само с чистенето, а и да му обяснят как да се грижи за къщата, когато видя, че няма нужда. Отдалеч си личеше как решението назрява в главата на госпожа Мак и как тя вече пресмята какво трябва да се направи. Както обикновено, икономката не можеше да устои на една благородна кауза.

Накрая промърмори недоволно:

— Да, нищо няма да загубим. Можем поне да се опитаме. Струва ми се, че това е наш дълг като християни.

— Да — отвърна Наташа, като едва удържа усмивката си. — И аз така мисля.

На другата сутрин госпожа Мак се запъти към къщата на Хари в тъмни зори, въоръжена с метла, бутилка течност за почистване по нейна рецепта, кутия с восък, шкурка и няколко вълнени парцала.

Наташа и готвачката я изпроводиха с поглед от прозореца в кухнята. Готвачката не пропусна да отбележи добродушно, че госпожа Мак тича подир мръсотията така, както някои жени тичат подир мъжете.

Наташа се усмихна. Радваше се, че е намерила някакво занимание за госпожа Мак, където тя да вложи неизтощимата си енергия. Но й беше малко жал за самата нея. Щеше й се и тя самата да има някаква цел в живота, нещо, на което да се посвети. За да не мисли постоянно за Тревор. Винаги Тревор.

Зимата започна да преваля, когато откри, че вече не трябва да се съобразява с ничие мнение. Беше свободна. Свободна, защото вече не можеше да върне дълга си към стария ърл. Свободна, защото не трябваше постоянно да се грижи за братята си. Свободна, защото се бе отърсила от любовта към Тревор.

Беше намерила себе си. Това бе прекрасно, вълнуващо и дори опияняващо. Гласът й отново стана звънлив. Можеше да направи каквото си поиска, да отиде където й хрумне. Нямаше значение, че не знае накъде да тръгне. И това щеше да дойде с времето. Трябваше просто да се поогледа наоколо й щеше да намери своята цел, както човек намира стара бутилка или катарама на колан, докато се разхожда.

Както се бяха надявала Тони и Сесилия, Наташа посвети по-голямата част от времето си на ремонта на Марчъм Манор. Започнаха с най-належащите поправки — махнаха гнездата от комините, смениха счупените капаци на прозорците, замазаха напуканата мазилка, стегнаха дограмата, замениха изгнилите стъпала по стълбите и пръчките по парапета. Накрая целият паркет в къщата беше лъснат до блясък от екип местни девойки под вещото ръководство на госпожа Макдугъл.

— Къщата цялата светна — отбеляза доволно икономката и махна някаква незабележима прашинка от лъснатата месингова дръжка на вратата. — Чак се замислям дали и аз да не взема да сваля десетина килограма.

Хари направи гримаса и я огледа от глава до пети.

— Десетина килограма няма да се усетят — каза авторитетно той. Повече трябва да отслабнеш.

Наташа знаеше, че Хари го каза с най-добри намерения, но госпожа Макдугъл кипна. Гневно сви мощните си шотландски юмруци и ги размаха под носа на премижалия от уплаха градинар.

Хари отстъпи няколко крачки, докато градинската лопатка в задния му джоб не се чукна в един бюст на Моцарт.

— Ах ти — изсумтя госпожа Макдугъл, оправяйки бюста на Моцарт. — Разбираш от красота толкова, колкото и от добри маниери.

— Истината винаги горчи — отбеляза Хари.

Госпожа Мак изду внушителния си бюст.

— Шотландците казват „Преди да изстреляш стрела с истината, потопи върха й в мед“.

Наташа без малко да обясни на госпожа Мак, че пословицата всъщност е арабска. Но шотландката изглеждаше толкова внушителна в яростта си, че можеше да стресне целия английски флот. Реши да остави обяснението за после.

С течение на времето се хвана, че все по-често чете ботаническите дневници на стария ърл. Свиваше се в креслото пред огъня, с кучетата и чашка чай, и се задълбочаваше в бележките, водени прилежно в течение на повече от тридесет години.

По това време я осени нещо, което сметна за вдъхновение свише.

Редуваха се добри и лоши дни, но преобладаваха лошите, когато мислите й се въртяха само около Тревор. Някои дни бяха особено тежки. Веднъж, след един такъв ден, тя потърси убежище в кабинета на ърла. Както си седеше там, разлиствайки албумите с растения, за които беше писал, тя се замисли за миналото. Очисти сърцето си от гняв и мъка и намери утеха в молитвата. И усети, че Бог я призовава да направи градините на Марчъм още по-хубави, за да помагат на всички, които като нея се нуждаят от целебната сила на природата.

Зае се да обмисля как може да направи още по-красиви градините. Сещаше се за някои особено хубави места, които просто плачеха да бъдат засадени, а сега лежаха пусти.

Проблемът бе, че нямаше нито нужния опит, нито познания, за да се заеме сама с тази задача. Хрумна й, че могат да наемат специалист, който да направи нов проект за градините на Марчъм. Пари имаше предостатъчно, благодарение на щедростта на Тони и Сесилия. Но колкото повече мислеше, толкова по-малко й харесваше тази идея. Не можеше да разчита за подобна задача на външен човек. Все едно да му повери сърцето на покойния ърл.

Тя бе имала щастието да слуша в продължение на години проектите на своя благодетел. Прекарала бе безброй часове с него в градините и оранжерията. Вечер след вечер прилежно бе рисувала илюстрации за научните му статии. Сигурна беше, че никой не би се справил по-добре от нея. Тя щеше да се посвети изцяло на растенията. Марчъм щеше да стане ботаническа градина. Нямаше да има равна на нея в цяла Англия.

Начерта си план. Преди да се заеме с каквито и да е промени, щеше да изчете всички книги от кабинета на ърла. Както казваше готвачката, „човек като се учи да готви, не почва от суфле по френски“.

Наташа скочи на крака и отиде до прозореца. Навън се събираха сиви облаци. В този момент иззад облаците проблесна слънце и тя усети как лъчите му я обгръщат като сияен ореол.

Някои хора можеха да кажат, че това е обикновен слънчев лъч, но за изтерзаното сърце на Наташа той бе знак свише. Бог не само й беше поверил една задача, но бе благословил решението й сама да се нагърби с нея. Та нали Той сам бе засадил първата градина.

Веднъж взела решение, никой не би могъл да я отклони и на сантиметър от начертания план. Старателна, схватлива и умна, тя скоро доказа на близките си, че притежава и невероятна сила на волята. Незабавно се зае да изчете книгите по ботаника в кабинета. През следващите седмици посвети на тази задача цялата си сила и енергия и пътьом научи наизуст много пасажи от „Лекарственика“ на Джерард и от тридесет и седемте книги на „Historia Naturalis“ на Плиний.

Започна да си поръчва и нови книги. Един ден госпожа Макдугъл отвори една и я подаде на готвачката.

— Трябва да са някакви рецепти — подхвърли тя.

Наташа я взе и хвърли поглед на заглавието. „Historia Plantarum“ и „Des Causis Plantarum“.

— Това са книги на Аристотел — обясни тя.

— Е, щом са негови, защо са ни ги изпратили на нас? — попита готвачката.

И за пръв път, откакто Тревор си тръгна, в Марчъм чуха Наташа да се смее. Звънливо и от цяло сърце.