Илейн Хофман
Време за рози (24)

Двадесет и трета глава

Викарият господин Потър се отби на гости един следобед, когато Наташа се беше затворила да чете в кабинета на стария ърл. Огънят пращеше в камината и хвърляше златисти отблясъци по кожените подвързии на книгите, покрили всички стени. От свещите се разнасяше лек дъх на дафинов лист. Наташа се беше сгушила в голямото кресло, а кучетата лежаха на пода от двете й страни.

— Каква приятна изненада — възкликна Наташа. — Заповядайте, седнете.

Викарият послушно седна, а Наташа остави книгата и позвъни на госпожа Макдугъл да донесе чай и сладки.

— Как са братята ви? — попита викарият.

— По-щастливи от всякога — отвърна Наташа. — Непрекъснато ми пишат колко било забавно в Итън. Дори с учението им всичко е наред. Отсега чакам кога ще ги пуснат във ваканция.

— Надявам се да ги видя в църквата, когато се приберат за Коледа — каза викарият.

Наташа виновно се сви. Съзнаваше, че тя самата отдавна не бе стъпвала в църквата.

— Може би ще отидат с госпожа Мак — каза тя.

Госпожа Макдугъл донесе чай и филийки. Викарият забоде една на вилицата за препичане и я подържа пред огъня. Накрая продума:

— Не можеш вечно да се криеш тук, Наташа. Колкото по-скоро се върнеш сред стадото Божие, толкова по-бързо хората от Епълкор ще забравят за клюките. Те не са толкова лоши и в сърцата си не те мразят.

Изгори до въглен две филийки и набоде трета на вилицата. Тази успя да препече точно колкото трябва. Докато я дъвчеше, Наташа му разказа за дневниците на ърла и за плановете си да превърне Марчъм в ботаническа градина.

Викарият одобри напълно намеренията й и предложи да помогне с каквото може. Побъбриха още няколко минути и накрая той си тръгна.

Наташа не отиде на църква нито тази, нито следващата неделя. Затова когато отново го видя да пристига, си каза, че идва да я укори за неуважението към църковната служба. Тъкмо си беше поела дъха да се извини, когато викарият й обясни целта на посещението си:

— Нося нещо за теб — каза той и й подаде една дебела книга. „Sole Paradisus Terrestris“, ботаниката на Джон Паркинсън.

Смаяна, Наташа пое огромния том, цели 612 страници от които 110 гравюри на растения, и можа да каже само:

— Благодаря.

— Заслугата не е само моя — отвърна той. — Цялото село откри подписка, за да ти я купи. Единственото, което направих, бе да подхвърля идеята на една проповед.

— Ще мога ли да ви се отблагодаря с чаша чай и няколко препечени филийки?

Викарият се усмихна.

— Предостатъчно.

Тя погълна книгата за няколко вечери. Беше й станало навик да чете така вечер, удобно настанена пред напалената камина и с чашка чай под ръка. Колкото повече четеше, толкова повече нарастваше увереността в собствените й сили.

Дойде Коледа и тя сякаш си възвърна част от предишната веселост, когато близнаците се прибраха. Както ставаше обикновено с ваканциите, и тази излезе прекалено къса. Сякаш едва бяха пристигнали, и стана време да се връщат на училище. Този път поне успя да си удържи сълзите, докато те не потеглиха.

Скоро след като Лука и Павел се прибраха в Итън, Наташа се зае с първата си задача. Искаше да използва студеният зимен период, за да поработи с Хари в оранжерията. За щастие най-тежките зимни месеци проявиха кавалерство и не нанесоха особени щети, а целият март беше слънчев и ведър. Наташа тъкмо се беше прибрала след кратко гостуване в Итън, когато пристигнаха Тони и Сесилия. Наближаваше краят на месеца. От запад и югозапад леко полъхваше свеж ветрец. Слънцето с всеки ден набираше сила и Наташа се наслаждаваше на забравеното през зимата удоволствие да поседи навън под лъчите му.

Прекара следобеда в градинката зад кухнята, където оправяше една смесена леха с флокс, камелии, благоуханен люляк и есенни маргаритки. От време на време хвърляше поглед и към лавандулата, която растеше край храста цариградско грозде. На времето Лука и Павел заравяха под него своите съкровища.

Сесилия с удоволствие седна да поговорят на каменната пейка в градината. Носеше прекрасно ушит син утринен тоалет и едно от онези малко странни бонета, които според Тони бяха просто смешни. Започна да разказва на Наташа последните лондонски клюки и отново я помоли да им погостува поне за малко в Лондон.

В началото разказите за Лондон напомниха на Наташа за Тревор и тя помръкна, но скоро се зарази от веселостта на лейди Сесилия. Усмихна се, хвърли няколко откъснати бурена в количката и пак седна.

Махна от лицето си една непокорна къдрица.

— Да дойда в Лондон ли? Боже Господи! Не мога точно сега да изоставя Марчъм. Цяла армия няма да стигне за всичко, което съм планирала. Ако се откъсна дори за две седмица, няма да успея да завърша навреме. А горкият Хари… той ще бъде съвсем безпомощен без мен.

Сесилия хвърли изпитателен поглед към Хари, който работеше наблизо.

— Е, какво толкова. Той и без това си изглежда безпомощен.

Наташа се разсмя.

— Нали не работиш през цялото време — каза Сесилия.

Вниманието им беше привлечено за момент от дрезгавото грачене на един гарван. Сетне Сесилия се наведе и сне капака от една кръгла кутия, която беше оставила на земята. Махна внимателно опаковката и измъкна едно прелестно боне с цвят на лавандула, украсено с пурпурни ленти и закачливо извито перо.

Наташа внимателно го огледа. Беше по-хубаво от всички шапки, които беше виждала досега на главата на Сесилия.

— Обзалагам се, че е доста скъпо — каза Наташа.

Лейди Сесилия сви рамене.

— Купих го за теб.

Възторженото изражение на Наташа помръкна.

— Нямам нужда от толкова хубаво боне — отвърна тя. — Никъде не излизам…

— Тогава го носи, докато работиш в градината. Това е подарък. Твоя работа е какво ще го правиш.

С тези думи Сесилия пъхна бонето обратно в кутията и я подаде на Наташа.

— Но по какъв повод? — попита тя.

— Защото си ми приятелка — прекъсна я Сесилия, сякаш това беше възможно най-естественият жест. И като видя топлината в погледа й, Наташа си каза, че сигурно е така.

Наташа огледа бонето. Знаеше, че никога през живота си няма да види по-хубава дреха. И точно в любимия й цвят.

— Не знам как да ти се отблагодаря.

Сесилия се усмихна.

— Няма нужда. Очите ти вече го направиха.

Същата вечер Тони подхвърли на жена си, докато слизаха по стълбите.

— Притеснява ме, че Наташа няма с кого да си приказва, освен с прислугата. Човек би могъл да вземе Хари за някакъв любим неин вуйчо. А готвачката и госпожа Мак постоянно се въртят около нея.

— Те са й като семейство — отвърна Сесилия. — Тя много ги цени и уважава. Не виждам какво лошо има в това. Изглежда се чувства добре.

— Каквото и да мисли за тях, не трябва да допуска персонала прекалено близко до себе си. Скоро ще трябва да заеме подобаващото и място в обществото. Бъдещият й съпруг може да не хареса подобна снизходителност към прислугата.

— Доколкото разбирам, Таша няма намерение да заема каквото и да е място във висшето общество, нито да тръгне на лов за съпруг. Работата сякаш й стига.

Тони се засмя.

— На нея може и да й стига, мила, но всеки истински мъж би направил всичко по силите си, за да я разубеди.

— Може и да се опита — отвърна спокойно Сесилия. — Но няма да успее и поради една много важна причина.

— И каква е тя?

— Тя още обича брат ти.

Тони изглеждаше смаян.

— Да обича Тревор? Още? Откъде знаеш?

Сесилия го погледна тайнствено.

— Ние, жените, виждаме тези неща — отвърна важно тя и изписка, когато Тони я сграбчи.

— Ела тогава да ми покажеш какво още знаеш — каза той, притегли я към себе си и покри устните й със своите.

 

 

Дойде пролетта и цялата къща се засуети. Наташа работеше по цял ден навън, а вечер четеше книги и списания. Трудът и постоянството й започнаха да носят плодове и с всеки ден тя откриваше или научаваше по нещо ново.

Работата не беше по силите на двама им с Хари, затова Тони и Сесилия изпратиха помощ в лицето на шестима градинари. Един от тях служеше от дълги години на семейство Хамилтън. „Откакто Тревор беше в пелени“, както се изрази той самият. Наташа не трепна при споменаването на това име, цялата болка остана вътре. Тази нощ, както винаги, тя му посвети няколко реда в своя дневник. Това си оставаше за нея единственото място, където можеше да излее мъката си.

Беше късно през нощта. Докато пишеше, я осени една идея. От дълго време обмисляше дали да не направи една скрита градина. Сега разбра на какво щеше да бъде посветено това място. Градината щеше да се превърне в паметник, спомен, средоточие на невероятна хубост, нещо като надгробна плоча в памет на тяхната несбъдната любов.

Близо до градината с езерата имаше едно закътано местенце. Сенчеста горичка, чийто покой винаги я беше привличал. Остави списанието и взе албума си със скици. Скритата градина щеше да бъде малка, но прелестна. Само най-любимите й растения щяха да намерят място в нея. Очерта къде ще минат живите плетове. Те щяха да бъдат от храсти, които цъфтят през май — люляк, калина, бял зановец, златен дъжд, Mains floribunda, както и един храст, който според нея бе незаслужено пренебрегван Exochora racemosa, наричан обикновено бисерче заради пъпките му, прилични на перли.

Затвори очи и си представи как техните бели цветове и дългите гроздове на люляка ще накарат цялата градина да светне. Сетне й хрумна нещо ново. Бяло. Щеше да засади само растения, които цъфтят в бяло. Изцяло погълната от тази мисъл, тя се зае да скицира лехата с бял зановец. Не трябваше да забравя, че стъблата му бяха високи, тънки и гъвкави. А долу можеше да има пълзящи бели рози. Щеше да има лехи с по-издръжливите бели перуники и бели лалета със здрави стъбла. Добави Magnolia stellata, бялата магнолия. Лука и Павел се бяха заели веднъж да преброят млечнобелите й цветове и се отказаха, когато стигнаха до хиляда. Сетне идваха снежнобелите нарциси, Tresamble, и техните братовчеди с цвят на слонова кост, дафодилите. Разбира се, никоя градина не би могла да мине без маргаритките.

Добави и момкова сълза, наричана още Соломонов печат. В дневника си старият ърл беше записал, че това име идвало от разреза на стеблото, който приличал на печата на цар Соломон. Сети се също, че книгите с рецепти от времето на Тюдорите ги препоръчваха за компреси на дамите, чиято „женска несговорчивост ги е докарала под юмруците на техния съпруг и повелител“.

Да, каза си тя. Щом градината е посветена на мъж, трябваше да се отдели дължимото място и на Соломоновия печат.

Работи до късно през нощта. Но когато свърши, сънят й бе по-спокоен от всеки друг път, откакто Тревор я напусна.

На другата сутрин стана рано и отиде на усамотеното място, което беше одухотворила в скиците си. Разгърна плана, закрепи го за земята с четири камъка и се зае да начертае лехите по земята. Отбелязваше мястото на всеки корен. Връщаше се там всеки ден и носеше по някоя пръчка или луковица за засаждане. Чак когато приключи, осъзна, че тази градина е паметник не само на несбъдната любов, но и на загубената и невинност. Невинност, която тя бе възстановила с огромна обич, създавайки това белоснежно място.

Често се връщаше в градината да си припомни времето, когато бяха двамата с Тревор. Не за да съжалява за невъзвратимото, нито да мисли какво би могло да се случи, а за да си спомня. Тревор определено не заслужаваше ореола на светец, но и не можеше да вини само него за случилото се. Не би могла да му има доверие, но вече и не го осъждаше толкова строго.

Така Наташа прекарваше вечерите си в четене, а дните — в работа, посвещавайки се на своите градини с целия ентусиазъм на младостта. Скицираше една след друга лехи и градини. Показваше как може да се подчертае хубостта на някой воденичен яз, където водата се стичаше като водопад, или как да се направи алпинеум там, където почвата бе камениста и неравна.

Скоро дойде и пролетта. Водните кокошки започнаха да строяват пухестите си пиленца на тревистия бряг на езерото, където пътят се виеше между храсталаците, а светлината едва се процеждаше между сведените клони на върбите. Надвечер Наташа често сядаше на брега и си спомняше как целият бряг се огласяше от смеха на близнаците, когато ловяха кротушки и как после всички заедно ядяха пържените рибки със следобедния чай.

Марчъм се превърна в омагьосана градина, където тополите гордо се издигаха сред млади фиданки, елши и папрат. По брега на езерото можеше да се намери странната зелена орхидея, наречена „две остриета“, водни незабравки се спускаха край бавното поточе, което се вливаше в езерото. Мартенски невен обсипваше ливадата, а с наближаването на лятото го заместиха свиларката и кочата билка. Така сезоните идваха и си отиваха, като едни цветове и билки се редуваха с други. Тя запечатваше техния ритъм в паметта си, както се запомня изящна дантела. И някои вечери, когато бе прекалено уморена да чете или рисува, сядаше да бродира и повтаряше техните багри с цветна коприна.

Госпожа Мак се бореше енергично с едно килимче, но спря да размахва тупалката, като видя Наташа да се връща с кучетата от разходка. Както всяка вечер, тя носеше цял наръч цветя.

— Чак да не повярва човек — каза тя на готвачката, която също изтезаваше заподозряното килимче. — През зимата сякаш е станала още по-красива.

— Вече е жена, разцъфнала с цялата си хубост — съгласи се готвачката. — Понякога се хващам да мисля, че ще се радвам да му видя физиономията, сещаш се на кого, преди да го изритам оттук. Как ще му зяпне лъжливата уста, като разбере какво е загубил. И преди беше хубавица, но сега си няма равна. Според теб той сеща ли се понякога за нея?

Госпожа Мак отдавна знаеше отговора:

— О, бъди спокойна. Той мисли за нея много по-често, отколкото ти или аз бихме могли да предположим.