Илейн Хофман
Време за рози (25)

Двадесет и четвърта глава

— Наистина ли ще рискуваш — попита Тони брат си, докато се качваха към балната зала на Карлтън Хауз. — Каро Ламб разправя, че Хенриета официално обявила плановете си да се омъжи за теб.

— Хенриета Оксфорд може да върви по дяволите — изръмжа Тревор. — Лорд Байрон няма представа какъв късмет е имал, че го принудиха да напусне страната. Завиждам му.

— Е, недей да униваш — каза Тони и потупа насърчително брат си по гърба. — Лорд Байрон сам си подписа присъдата, когато скъса брачния договор. Ако смяташ брака за най-прекия път към изгнанието, значи си попаднал на подходящия човек. Хенриета Оксфорд е идеалният избор.

— И ти можеш да вървиш по дяволите — отвърна Тревор.

— Същото ми каза и Каро Ламб, когато й обясних, че нямаш намерение да се жениш.

— Каро Ламб по-добре да гледа собствения си брак. Струва ми се, че е сериозно заплашен. Аз мога сам да се погрижа за моя.

Спряха пред балната зала на огромния, пищно украсен дворец. Умът на Тревор блуждаеше далеч от скъпата мебелировка и безценните картини. Както обикновено, мислите му се въртяха около една красавица с виолетови очи, катраненочерна коса и прелъстителен акцент.

През първите седмици и месеци след раздялата той често се чудеше как е възможно едно и също нещо да го измъчва денем и нощем до полуда и едновременно с това да му помага да запази душевното си здраве. Беше я загубил и тази мисъл го докарваше на крачка от лудостта. Надяваше се да я спечели отново и само това го пазеше да не полудее.

Седмиците преминаваха в месеци и той започна да се страхува, че мечтата му никога няма да се осъществи. Когато болката от загубата ставаше непоносима, той се връщаше в мислите си назад. Преживяваше отново всеки скъпоценен миг, прекаран с нея. Припомняше си всичко до най-дребния детайл — как косата й сякаш поглъщаше слънчевата светлина, сенките в прелестните й виолетово-сини очи, кожата й, мека като на малко дете и бяла като мляко.

Спомняше си как тя го гледаше, докато се любеха, доверчивостта, с която му се бе отдала. И всеки път си припомняше своето проклятие — как бе накарал любящия и пълен с доверие поглед да угасне.

Понякога, като изживяваше отново тези мигове на радост и проклятие, успяваше да прогони лудостта, която надзърташе от скритите ъгълчета на съзнанието му. Но там винаги оставаше нейното име. Наташа.

Скоро спомените спряха да го задоволяват и той започна да бленува наяве, да си представя неща, несбъднати и невъзможни, думи и постъпки, които биха довели тяхната любов до съвсем различна развръзка. Но след бляновете винаги оставаше горчивата утайка, болката, угризенията заради несбъднатите неща.

Най-тежко му беше по Коледа. Тогава се улови да се пита дали животът му изобщо има някакъв смисъл без нея. И дали някога ще има възможност да изкупи стореното.

На моменти липсата й не бе толкова болезнена. Тогава започваше да диша по-леко и си казваше, че най-сетне отново е станал нормален. Но през нощта се събуждаше от мъчителния копнеж по нея. Липсваше му физически, сякаш нещо не достигаше във въздуха, изпълващ дробовете му. Pothos. Ето какво му имаше. Pothos, така древните гърци наричаха копнежа по недостижимото. Той го разяждаше отвътре като болест. „Тюр penser me font amour“. Улови се да си тананика старата френска песничка, която някога бе чул от бавачката си. „Любовта ме прави прекалено умислен“.

И сякаш това не стигаше, но дойде и ново нещастие — дук Хилсбъро почина внезапно докато спеше. Щом разбра за това, Тревор веднага отиде да утеши майка си. Икономът отвори вратата на бащината му къща.

— Добър вечер, ваша светлост.

Тревор замръзна на прага, загледан в иконома. Още не беше осъзнал, че вече е заел мястото на баща си, още преди да научи за смъртта му.

Вдовстващата дукеса Хилсбъро вдигна обляното си в сълзи лице, когато големият й син влезе в стаята.

— Дукът е мъртъв — каза тя. — Да живее дукът.

Тревор отиде при майка си и я прегърна. Сега той бе дук Хилсбъро. Странно нещо беше животът. Никога не бе искал да става дук, а ето сега носеше титлата. Искаше само едно нещо на този свят, а никога нямаше да го има.

Наташа. Наташа. Наташа.

Нямаше ли да имат край неговите мъки?