Илейн Хофман
Време за рози (6)

Пета глава

Утринното слънце разпръсна мъглата, но много по-рано Наташа беше скочила от леглото и бе отишла в конюшнята, за да се приготви за сутрешната езда. Конярят, Нед Хю, стоеше до прага и чешеше един дорест кон, но спря, като я видя да идва.

— Добро утро, Нед — малко кисело го поздрави Наташа, като се надаваше поне днес да я остави сама да оседлае коня си, вместо да се мотае около нея. Без да знае защо, тя се чувстваше неудобно в негово присъствие. Всеки път, когато го видеше, той вече се бе зазяпал похотливо в нея, събличайки я с поглед. Никога не казваше нещо наистина прилично, но начина, по който я гледаше, я караше да настръхва.

Щом стигна до вратата на конюшнята, Нед продума, начумерен както обикновено:

— Ще изкарам коня ти.

Остави четката на оградата и като плъзна за последен път поглед по фигурата й, влезе в конюшнята. Докато го чакаше, тя погали шията на дорестия кон, каза му какъв хубавец е той с лъскавия си косъм и се разсмя, когато животното тържествено кимна, съгласявайки се с комплимента. Още се смееше, когато Нед изведе кобилата, но смехът й замря, щом го зърна.

Той нищо не каза, само й помогна да се качи на седлото. Както винаги Наташа усети как се накланя към нея, докосвайки бедрата й с рамо. Дори след като беше възседнала коня, не свали ръка от обувката й. Жестът не беше достатъчно откровен, за да й даде повод за забележка, но не бе и напълно благоприличен. Когато го изгледа укорително, той й отвърна с поглед, намекващ, че знае доста нейни тайни. Тъкмо когато се готвеше да му каже да пусне обувката й, той свали ръка, дръпна се встрани и сведе глава, но отново, с лек оттенък на насмешка и неуважение.

Според стария ърл Нед беше циганче, подхвърлено на прага му, тежко болно и в окаяно състояние. Ърлът внесъл Нед в къщата и повикал доктор. Когато оздравял, Нед никога не разказвал за миналото си и приел да се грижи за конете в Марчъм. Приел с удоволствие, или поне така изглеждало.

Не беше стар — да имаше най-много тридесет и пет години, доколкото Наташа можеше да прецени. Обличаше се пъстро, както всички цигани, с яркочервена риза, отворена на гърдите, за да се вижда златния синджир отдолу. Носеше оранжев пояс и светлокафяви бричове. Кожата му беше тъмна, и по наследство, и заради слънцето, зъбите му проблясваха на тъмното лице при редките случаи, когато се усмихнеше. Очите му бяха тъмнокафяви, както косата, която поддържаше въздълга. Понякога я връзваше и тогава се виждаше златната обица на ухото. Ърлът й беше споменавал, че се съмнява Нед Хю да е истинското му име, но „докато се държи почтено и работи като всички, нямам нищо против него. Всеки има право на личен живот.“

Наташа нямаше нищо против той да има личен живот, но без нея. Нед й се струваше различен от другите цигани, защото обикновено те бяха готови да бърборят с часове, да се смеят и веселят. Но в едно отношение циганската му кръв проличаваше — беше много дързък.

Веднъж, докато се обличаше, чу някакво шумолене под прозореца. Като надзърна, го видя в градината само на няколко крачки от нея. Гледаше я по начин, който я накара да изтръпне. Оттогава имаше грижата пердетата да са дръпнати, когато се преоблича.

На Наташа донякъде й беше жал за Нед. В крайна сметка и той беше без дом и семейство — а Наташа знаеше какво значи това. Знаеше също, че се прехранва само благодарение на работата си при ърла. Заради това не спомена никому за странното му поведение. Но грубите опити да се сближи с нея я караха да го отбягва.

Погледна го и си помисли, че той е хубав по някакъв грубоват начин, но не чак толкова, че да забрави за поведението му. Външно можеше да бъде приятен и нормален, но вътрешно…

С една дума, този човек не й харесваше.

Нетърпеливо смушка кобилата и препусна в тръс, без да се обръща. Нямаше нужда. Усещаше погледа му да я изгаря в гръб и знаеше, че той няма да отлепи очи от нея, докато не се скрие в далечината.

В началото Наташа смяташе да поязди само до края на алеята, където тя излизаше на пътя към селото. Но веднъж отишла дотам, реши да продължи още малко и да се разходи до Епълкор.

Епълкор значеше ябълкова семка. Наташа вече от три години живееше недалеч от селцето, а все така се усмихваше, като чуеше това чудато име. Ако някои думи извикваха картини, то Епълкор приличаше на гоблен. Не беше някакво прочуто селище, всъщност не се славеше с нищо, но щедро компенсираше липсата на известност със своя чар. Уютните тесни улички криволичеха около суровия нормански замък, старата часовникова кула и високата камбанария на църквата. Красиви бяха и ябълковите дървета край реката. Определено нищо не можеше да се сравни с Епълкор, каза си Наташа.

Зави от главния път и мина край една огряна от слънцето ливада с лютичета, зад която блещукаше реката, скрита между редиците високи тополи. После те се смениха с плачещи върби, чийто вейки се спускаха към водата като зелен чадър. На края на селото три тлъсти кафяви патици маршируваха на някъде и тя се надигна на стремената да ги види по-добре, усмихната при вида на дисциплинираната редица патета, които се включиха в шествието. Мина край къщичка с покрив от слама, задрямала под топлите слънчеви лъчи и зърна госпожа Гудпърсон да тупа одеяла, а дванадесетте й деца стояха строени край кладенеца и омитаха чиниите с попара.

— Добро утро, госпожа Гудпърсон — извика Наташа.

Госпожа Гудпърсон спря да й махне, сетне продължи с работата си.

Ароматът на нарциси и диви рози се носеше в топлия пролетен въздух. Наташа мина през селото, махайки и кимайки на познатите си, разменяйки от време на време по някое „Добро утро“.

В храстите врабците продължаваха нескончаемите си спорове, а косовете се задоволяваха да стоят на място и да коментират всеки, който мине. Яворовите дървета разнообразяваха общия зелен фон с жълтите си листа, а тежките пъпки на брястовете бавно се разпукваха, разкривайки безбройни бледи листенца.

Малко по-късно Наташа излезе от селото и зърна викария в неговата лъскава черна карета, обвита в облак прах. За да избегне праха, тя му махна и зави по една пряка пътечка, която водеше към Марчъм, лъкатушейки през ливадите с детелина, лютичета и бяла рапица.

Лука и Павел се бяха заели с обичайното си занимание, когато Наташа не беше наблизо да ги надзирава: замисляха нова пакост. Изследваха внимателно цялото имение в продължение на повече от час и констатираха, че то не им предлага никаква интересна нова възможност за пакост. Затова решиха да се посветят на второто си любимо занимание, а именно да скроят номер на някой невинен и нищо неподозиращ човечец от Марчъм.

Шляейки се навън, Лука и Павел засякоха лорд Алтъни в момента, когато излизаше от къщата. Чуха го да ги вика, но се скриха под един сайвант, докато госпожа Макдугъл не излезе да види какво става.

— Търсех Лука и Павел — обясни Алтъни.

Госпожа Макдугъл се огледа наоколо.

— Проверихте ли в конюшнята? Може да са отишли да пояздят с Наташа.

— А, ето къде била — отвърна Тони. — Търсих я навсякъде. Помислих си, че близнаците могат да знаят къде е тя.

Госпожа Макдугъл го изгледа самодоволно.

— И аз подозирам, че знаят — каза тя. — Те знаят почти всичко, което става в Марчъм.

Тони се огледа.

— Отдавна ли излезе?

— Преди повече от два часа, доколкото си спомням.

Антъни тръгна към конюшнята.

— Забелязахте ли накъде пое?

— Зърнах я да язди по алеята — викна подире му госпожа Макдугъл.

— Добре. Може би ще се засечем. Ще отида с каретата в града. Трябва да се видя с адвоката си. Ще се прибера чак късно следобед.

Госпожа Макдугъл кимна.

— Чудя се къде ли са тези момчета — промърмори тя на себе си и се прибра вътре.

Лука и Павел съпроводиха с поглед госпожа Макдугъл. Проследиха и лорд Антъни, който пое към града. Единодушно бе решено, че днес късметът ще се падне на лорд Антъни — и то напълно заслужено. Откакто беше дошъл в Марчъм, лорд Антъни се беше посветил да тормози близнаците по възможно най-жесток начин — чрез чудовищното дивашко изтезание, наричано дисциплина.

Два гневни гласа с руски акцент изредиха ужасиите, които клетите момчета са били принудени да понасят, откакто попаднаха в ръцете на лорд Антъни. Инквизиции като това да си държиш ризата винаги пъхната в панталона, да си миеш лицето и ръцете преди ядене, да си решеш редовно косата, да искаш разрешение, преди да станеш от масата и най-лошото, да бъдеш изтезаван безбройни часове от специален учител, доведен чак от Единбург, с единствената цел да ги тормози. Според близнаците старичкият мекосърдечен учител, нает от стария ърл Марчъм, беше далеч по-поносим.

След кратък преглед на техните мъки лорд Антъни бе признат за виновен за гореспоменатите престъпления. От този момент всичко потече по мед и масло, защото вдъхновението незабавно ги осени.

Щом каретата се скри зад ъгъла, Лука и Павел забравиха за миналото и се съсредоточиха върху справедливото възмездие, посвещавайки усилията си на нещо по-приятно като планирането на пакост.

Първо отидоха в обора и изведоха дебелото си пони, сетне се насочиха към сайванта, където стояха колите. Малко по-късно понито беше впрегнато в тяхната двуколка. Върнаха се още веднъж за голямо парче стъкло от тия, които се използваха в оранжерията.

Внимателно качиха стъклото на двуколката заедно с две лопати и подкараха кротко понито по алеята, изглеждайки отдалеч като самата невинност.

Точно по средата между Марчъм Манор и портата в края на алеята, където тя извеждаше на големия път, близнаците спряха понито и го завързаха в сянката на един орех. Сетне свалиха лопатите и се хванаха на работа.

След около час, изпотени и запъхтени, с омекнали от умора ръце, те вече бяха изкопали голяма правоъгълна дупка в средата на един от двата коловоза, издълбани по средата на алеята. Починаха си няколко минути, поеха си дъх и се заловиха с втората част от плана, а именно да поставят стъклото върху дупката.

Нагласиха стъклото, покриха го с прах и за по-голяма прегледност го замаскираха с една клонка. След това разхвърляха камъчета, листа и парченца дърво върху коловоза. Накрая сметнаха за уместно да добавят няколко бучки пръст.

Прегледаха щателно делото си и решиха, че клопката не може да бъде избягната. Върнаха понито и двуколката в обора, претичаха през ливадата и се покатериха на един висок кестен с дълги клони, спускащи се над тяхната дупка. Прикриха се между листата и търпеливо зачакаха лорд Алтъни.

Лорд Антъни не дойде.

Затова пък пристигна маркиз Хавърлай, подкарал елегантната си нова карета, запретната с кокетно пристъпващ кон с лъскав косъм. Маркизът тъкмо бе потънал в мисли как да спаси годежа на лейди Сесилия и как този подвиг ще бъде свидетелство за истински героизъм и акт на християнско милосърдие.

Идилията обаче не трая дълго. Чу се звън от строшено стъкло. Конят изцвили и се изправи на задните си крака. Каретата подскочи и спря. Тревор се намери на земята. Поседя малко там, докато се съвземе, сетне конят пак изцвили и се изправи на задни крака.

— Дявол да го вземе — изруга Тревор и се зае да укроти уплашения кон, като все още не разбираше какво се е случило.

Сетне се наведе и видя, че колелото на каретата му е хлътнало до оста в една дупка. После забеляза стъклото. Тогава вече избухна и от устата му започнаха да се изливат думи, които никое човешко ухо не заслужаваше да чуе.

Дори гаргите по околните дървета се разбягаха.

Докато си изливаше душата, Тревор зърна двете момчета, залегнали между клоните над него. Тогава вече мислите за християнско милосърдие окончателно го напуснаха.

Гневно нареди на момчетата да слязат.

Близнаците се спуснаха долу и имаха достатъчно благоразумие, за да се опитат да избягат. Но Тревор връхлетя отгоре им, преди да успеят да изминат и десет крачки. Момчетата загубиха ума и дума при вида на внушителния колос, който изглеждаше достатъчно разгневен, за да ги убие на място. Докато си поемат дъх да извикат, бяха съборени на земята.

На близнаците рядко им се беше случвало да ги бият. Близнаците имат естествената склонност да реват заедно дори когато само един от тях е заплашен. Естествено и двамата започнаха да пищят неистово, още преди върху им да се е стоварил първият удар.

Тревор здравата се измъчи да удържи двете врещящи, пищящи и ритащи хлапета, които виеха, сякаш вече са пребити почти до смърт. Врявата беше толкова ужасна, че овцете се скупчиха на срещуположния край на поляната и се опитваха една през друга да прескочат плета.

Тревор тъкмо се беше приготвил да наложи добре двамата хаймани, когато чу чаткане на подкови. Вдигна поглед и видя най-прелестното същество на този свят да язди по алеята, облечено в прекрасен костюм за езда с цвят на боровинки и шапка с пера. Беше толкова пленителна, че той не можеше да откъсне поглед от нея.

Забрави за момчетата. Забрави за колелото от американски дъб, затънало до оста.

Само я изпиваше с поглед, докато тя не скочи от коня и се нахвърли отгоре му с юмручета.

— Как се осмелявате — изкрещя тя, щом си пое дъх, продължавайки да размахва юмручета. Секунда по-късно близнаците ентусиазирано се присъединиха към нея. Битката беше грандиозна. Тревор не бе виждал такова нещо, откакто майка му го беше завела преди няколко години на благотворителна разпродажба.

Скоро мъжът овладя положението: единият близнак се оказа притиснат към земята с крак, а Наташа и другият — стиснати под мишниците на двете му ръце. Със заплашителен тон Тревор ги накара да обещаят, че ще се държат прилично.

— Иначе няма да ви пусна — заяви твърдо той.

Близнаците охотно се съгласиха, но хубавицата с черни къдри май предпочиташе да се бори до край.

— Коя, по дяволите, сте вие? — попита той, неспособен да откъсне поглед от нея.

Тя дишаше тежко, но успя да си поеме достатъчно дъх, за да заяви:

— Наташа Симонова, грубиян такъв. А вие, сър, освен че се държите като престъпник, сте навлезли в чуждо имение.

— Нищо подобно, по дяволите — отвърна той и ги пусна. — В случай че не сте осведомена, лорд Антъни има брат, който…

— Вие ли сте? — тя млъкна за секунда, за да си поеме дъх. — Значи вие сте Хавърлай Адския огън? Вие сте братът на Тони?

Тревор се намръщи, като видя с какво спокойствие изрича тя прочутия му прякор, дори без сянка от смущение. И най-прословутите лондонски уличници имаха добрината поне да се направят на смутени. Тази богиня с виолетови очи обаче владееше иронията също толкова добре, колкото юмручетата си. Очевидно щеше да му се наложи да се съобразява с тази жена.

Като не знаеше как да постъпи, той реши да отклони разговора в друга посока и изръмжа към близнаците.

Близнаците подскочиха, но Тревор го очакваше и ги сграбчи за яките, преди да са направили и две крачки. Разтърси ги и заяви:

— Вие, хаймани такива, сте виновни каретата ми да заседне. Като сте се разбързали така, можете да помогнете. За да съм сигурен в старанието ви, ще задържа приятелката ви като заложник. Хайде, изчезвайте, преди да съм размислил и да съм ви обесил за краката ей на онова дърво.

Близнаците излетяха. Без да се обръщат, те профучаха през поляната като две пламтящи стрели, изстреляни от един и същи лък.

Тревор не беше човек, който си губи времето и незабавно се възползва от отсъствието на близнаците. Докато се любуваше на прелестното същество и му се хилеше глуповато, той внезапно прозря, че това трябва да е девойката, по която брат му беше хлътнал. Напълно го разбираше.

Остави очите си да се разходят по фигурата й, да се плъзнат по извивките на щедрата й гръд, по тънкия кръст и нежните очертания на женствените бедра. Представи си нещата, които не можеше да види, като глезените или връхчетата на гърдите, твърди и остри. Усети също, че е възбуден.

Сети се за какво е дошъл и се опита да укроти естествената си реакция, като си представи, че е седнал гол на върха на айсберг някъде на полюса, но това не помогна. Един поглед към нея и в него се надигаше такава топлина, че можеше да разтопи всички ледове на полюса. Тя просто беше прекалено привлекателна и мястото й беше тъкмо в неговите ръце, така че нямаше намерение да я пуска.

После се сети за каперското си разрешително. Това беше достатъчно, за да го охлади.

Без да си позволи дори най-малката непристойна милувка, той я пусна и реши да импровизира малка приказка за това прелестно същество, по което брат му беше хлътнал до уши — приказка за благоприличието и дълга на добрата християнка, а също за бедите, които поведението на Антъни щеше да донесе на рода Хамилтън. Приключи със затрогваща молба тя да си помисли какво ще причини това на клетата и невинна лейди Сесилия.

За да подсили ефекта, той пъхна палци в колана си, загледа я мъдро като недоспал бухал и заяви:

— Значи разбирате, че ще бъде крайно недостойно за една християнка, крайно неблагоразумно и крайно непочтено да позволите тази история между вас и Тони да продължи.

— Да — отвърна тя. — Сигурна съм, че имате пълно право и аз искрено съчувствам на лейди Сесилия. Но също така знам, че никоя жена не би искала да се омъжи за човек, който обича друга. Затова разберете ме, аз оценявам вашите доводи, но не мога да отхвърля предложението на Тони да се оженим.

Тревор остана като гръмнат цяла минута, сетне нещо просъска в главата му — като топ, чийто барут се е намокрил и не иска да се възпламени. Усети, че лицето му пламва. Бавно прокара ръка по врата си. Негови ли бяха тези вени, така чудовищно изпъкнали? Изпръхтя от яд и пред очите му падна пелена.

Видя всичките си надежди да се изпаряват и плановете му да се срутват. Видя родителите си разорени. Сетне видя дукесата и дукът да се преселват при него и кокетната му градска къща да се напълва с присадки за рози и мрежи за пеперуди.

Обладаха го паника, омраза и ярост. Щеше му се да сграбчи тази чернокоса богиня и да я разтърсва, докато тези блестящ нейни къдри не се изправят. Щеше му се да я преметне през коляното си или през онзи пън там и да й даде такъв урок, че тези нейни виолетови очи да се затворят от болка.

Изгледа я с най-страховитото си изражение и изстина, когато кръвнишкият му поглед беше посрещнат от едни неустрашими виолетови очи. И разбра, че да кара това рускинче да се откаже от намеренията си, ще е все едно да се опитва да хване куршум във въздуха.

— Бих ли могъл да узная какво значи това? — попита Тревор с разтреперан от ярост глас. — Дори в Русия трябва да има някакви правила в това отношение. Една дама не се занася със сгоден мъж. Така просто не се постъпва.

— Знам.

— Тогава защо упорстваш?

— Защото го обичам — простичко отвърна тя. — И той ме обича.

— Слушай, невинно дете. Тони се влюбва и разлюбва, откакто срещна първата фуста. Средната продължителност на любовите му е два месеца.

— Този път е различно — отвърна тя и предизвикателно вирна брадичка.

Той я изгледа отегчено.

— Да, знам, знам… Всички казват така.

Като видя, че номерът не минава, опита друг:

— А защо този път да е различно? Защото става с теб? Наистина ли имаш наивността да си въобразяваш, че си различна от легионите красиви жени — богати английски благороднички — които са минали преди теб?

Тя упорито продължи да мълчи, но дори по мълчанието й пролича, че така доникъде няма да стигне. Руският инат, каза си той, е тъп, непоклатим и не се поддава на увещания. А специално тази рускиня беше самото олицетворение на тяхната непреклонност, ограниченост и упоритост. Нищо чудно, че Наполеон се отказа да ги завладява.

За пръв път, откакто Англия беше обявила война на Франция, му дожаля за Наполеон.

Какво беше казал корсиканецът? „Изчегъртай лустрото и под него руснакът ще се покаже татарин.“

Тревор замислено присви очи. Ето с кого си имаше работа. Това девойче не беше рускиня. Беше проклета татарка. Дявол да го вземе, дори носът й беше татарски — ако онзи малък израстък на хубавото й личице изобщо можеше да бъде наречен нос.

Изгледа я отново. Решителните сини очи се сблъскаха с неустрашимите виолетови и за пръв път през живота си Хавърлай Адския огън си намери майстора. Не можеше да повлияе на тази жена. В тези странно оцветени ириси нямаше и сянка на колебание. През целия си живот не беше виждал нещо толкова малко да има толкова кураж. Надали тежеше повече от четиридесет и пет килограма, но той беше готов да се обзаложи, че три четвърти от тях са кураж. Ценеше това качество у конете, но не и у жените.

Не виждаше ли тя какво става? Не разбираше ли какво прави? Не можеше ли да й влезе в главата, че не му оставя никакъв избор? Внезапно Тревор си представи, че никога вече няма да си позволи да влиза в най-изисканите магазини и заведения, без да му пука за сметката.

Представи си как елегантната му градска къща изчезва. Както и новата му карета, дрехите от най-добри шивачи, храната от най-добрите готвачи, изисканите напитки, престижните клубове, великолепно обучените слуги…

Сетне пред очите му се мярна разрешителното за каперство. Скъсано.

Тревор вдигна ръце към небето. Противникът се беше оказал повече от достоен и му се налагаше да прегрупира силите си и да обмисли още веднъж нещата. Може и да беше млада и невинна, но иначе си бе самият инат. Нямаше да е толкова лесно, колкото си го беше представял. Трябваше му малко време, за да обмисли нещата отново.

За съжаление не разполагаше с никакво време.

Лейди Сесилия всеки момент можеше да се появи на алеята и да се залепи за тях. Това щеше да е много по-сериозен проблем, отколкото някакво заседнало колело. Този път наистина държеше вълка за опашката — нито да го пусне, нито да продължи да го държи. Разтърсен до дъното на душата си, той запали цигара.

— Няма да ме убедите, колкото и да ме одимявате.

Погледна я и без малко щеше да глътне цигарата. Това нейно сляпо, непоклатимо упорство просто го смайваше. По всичко личеше, че го предизвиква. Прокле татарската кръв, която течеше в тези руски вени и си спомни колко пъти беше чел, че руснакът може да загуби битката, но никога няма да се признае за победен.

Да загуби битката ли? Дяволите да го вземат. Щеше да се задоволи и с това. Щеше просто да я накара да загуби тази битка.

— Ето ги — обади се тя, прекъсвайки мислите му.

Вдигна поглед към алеята и видя една двуколка да идва. Зърна русите глави на близнаците и внезапно се почувства, сякаш му е била дадена отсрочка. Докато оправят каретата му, щеше да успее да обуздае справедливото си негодувание и отново щеше да бъде способен да разсъждава трезво. Тогава все щеше да измисли нещо, все някак щеше да я разубеди.

Час по-късно каретата бе измъкната. Колелото от американски дъб беше безвъзвратно счупено, което никак не подобри настроението на Тревор, нито му помогна да разсъждава трезво. Внезапно всичките му мисли започнаха да се въртят около един-единствен въпрос: как можа да се забърка в това.

Нямаше спор, цял ад беше човек да си играе на светец, на ангел хранител. Съжали, че изобщо се беше върнал в Лондон. Изпитанията в морето изобщо не можеха да се сравняват с това. Внезапно прокле и родителите си, които го бяха въвлекли в тази история, и брат си Тони, който можа да направи такава беля, и това рускинче, което беше капак на всичко.

Как можа точно на мен да ми се случи?

Просто умът му не го побираше. Помисли си за часовете, прекарани като дете сред учители, за годините в Оксфорд, за това как го готвеха за дук от деня, в който обу панталони на кльощавите си крака. Спомни си как го изгониха от Итън за една пиянска история и съжали, че не си е останал изгонен. Пред него се откриваха толкова поприща — блестящ хусар в някой кавалерийски полк, контрабандист, дори пират. А той докъде стигна?

До една титла.

И какво значеше тя? Пропиляваш си младостта да учиш що е дълг, отговорност, правила. И за какво? Да чакаш кога някой ще умре, за да му наследиш титлата. Като перспектива не беше кой знае колко утешително и Тревор не изпитваше особен възторг пред нея.

А пред него се откриваха толкова поприща…

Подобни неща не трябваше да се случват на хора като него — хора с природна дарба да играят ролята на злодея, на разбойника. Не че беше толкова зъл. Просто беше от онези хора, които ще извоюват мястото си в живота по-скоро чрез каперство и дръзко ухажване на съдбата, отколкото чрез подвизи на бойното поле сред звън на саби и тромпети. Дяволски досадно беше човек да се прави на герой. Ако не беше войната с Наполеон, не знаеше какво щеше да прави. Впрочем и сега се безпокоеше какъв ли ще стане, когато войната приключи и с каперството бъде свършено. Изненадващи атаки. Плаване под чужд флаг. Коварни нападения в мрака. Грабеж и плячка. Да се правиш на страхливец и да ти викат герой. Ето заради това си струваше човек да живее.

А сега му се налагаше да оправя тази каша, за да опази каперского си разрешително и единствената си надежда за сносен живот.

Погледна момичето, основната пречка по пътя му. Какво да предприеме? Да подвие опашка и да остави нещата да се развиват от само себе си? Да й извие вратлето? Да извие врата на Тони? Да й предложи пари? Да предложи пари на Тони? Загрижен повече за разрешителното си, отколкото за съдбата на семейството, той се реши на едно отчаяно средство. След като отказваше да се държи както подобава и да скъса с Тони, той нямаше избор.

Момичето трябваше да бъде държано далеч от Марчъм, докато лейди Сесилия и дук и дукеса Уайборн не отпътуват. Въпросът беше как да осъществи това. Удушаването още не беше на дневен ред. От друга страна, тя не изглеждаше особено склонна да отпътува с него на една приятна кратка ваканция. Отчаянието отново го завладя. Изръмжа и прокле съдбата си. Защо някой не вземеше да отвлече това рускинче и да очисти имението от него.

Момент… отвличане ли чух?

За частица от секундата дори той се ужаси, но само за частица от секундата. Нямаше време за губене. Ако лейди Сесилия завареше Наташа, всичко можеше да се случи.

Щом пристигна в Марчъм, на Тревор му бе съобщено, че чакат Тони всеки момент. Същото важи и за лейди Сесилия с родителите й, каза си той.

Следователно направи единствено възможното нещо.

Без да губи ценно време, надраска една бележка за Тони, в която му обясни, че ако само си помисли за Наташа, докато лейди Сесилия е в Марчъм Манор, никога повече няма да види руското слънце на живота си. След което допълни в рубриката „послепис“:

Щом годеницата ти отпътува с родителите си, ще се допитам до майка ни и баща ни относно твоето поведение. Ако те нямат в какво да те укорят, Наташа ще ти бъде върната. В противен случай ще я продам на първия проклет французин, когото срещна.

Приключил с тази точка, той се зае да намери рускинчето. Скоро я откри да храни рибките в един басейн край градината с езерата.

Първоначално възнамеряваше да я заведе до конюшнята, където я чакаше оседлан кон, но внезапно зърна в далечината облаче прах и разбра, че няма време за губене. Дори от това разстояние разпозна пискливия смях на лейди Сесилия.

Затова незабавно пристъпи към отвличането, като просто преметна Наташа през седлото по казашки обичай. Каза си, че това трябва да бъде изтълкувано като проява на внимание — нали беше рускиня. Сетне пришпори коня.

Обаче не стана толкова просто, колкото изглеждаше. Макар тя да нямаше и петдесет килограма, никак не беше лесно с една ръка да я придържа на седлото пред себе си, докато препуска в галоп.

Чудеше се как ли се справят проклетите похитители.

Все пак не беше толкова зле, защото дори сред бясното препускане той усети, че ръката му лежи на възможно най-мекото място. Сетне тя го ухапа по коляното. Той се усмихна и като си махна ръката, отдели главата й от крака си.

— Какво си мислите, че правите! — изкрещя тя отдолу. — Това е Англия, а не Османската империя. Не можете просто така да отвличате хората.

— Само стой и гледай — отвърна Тревор.