Илейн Хофман
Време за рози (48)

Четиридесет и седма глава

Няма да плача. Няма да плача. Няма да плача.

Вече не си малка, та да плачеш. Знаеш, че сълзите няма да ти помогнат. Наташа си повтаряше това като в транс. Не си спомняше обаче някога да е послушала някой добър съвет.

Седеше по турски на леглото. Бяха я налегнали черни мисли, защото отникъде не виждаше и лъч надежда. Една седмица след като братята й и Ники отпътуваха, тя изпадна в депресия. Стана унила и вяла. Искаше да види братята си. Мъчно й беше, че не може вече да си поговори с Ники. Непрестанно се питаше дали Адриана е предала посланието на Тони. Тревор дали вече се беше оженил? Сесилия беше ли родила благополучно? Сетне си спомни за детето, което самата тя бе загубила.

Прекалено много ми се струпа, помисли си тя и притисна ръце до слепоочията си. Прекалено много черни мисли, прекалено много мрачни спомени.

Не можеше да се потопи спокойно в спомените си, защото веднага се сещаше за Тревор и загубеното дете. Тогава се опитваше да се съсредоточи върху бъдещето, само за да се увери, че то не е кой знае колко по-светло. Чувстваше се като хваната в капан — в капана на безсмислената празнота на настоящето. Миналото й навяваше само болка, бъдещето я изпълваше със съмнения и страх.

Може би нямаше да е зле да си поплаче.

По бузата й се търкулна сълза. Още една. Скоро тя хлипаше като малко дете.

Заровила лице във възглавницата, Наташа оплакваше загубата на братята си и всички нещастия, които им беше причинила. Оплакваше собственото си неродено дете и жестокостта, с която бе измъчвала неговия баща. Оплакваше безнадеждността, която се четеше в очите на Ники. Оплакваше безрадостното бъдеще, което се разкриваше пред нея. Но докато плачеше, откри, че най-много я боли от мисълта, че Тревор ще се жени за друга.

Възглавницата подгизна от сълзи. Раменете й се разтърсваха от конвулсивни ридания. Пипнешком затърси кърпичката си и си издуха носа, сетне започна да оплаква загубата на единствения мъж, когото някога бе обичала. Опита се да се овладее, но нищо не можеше да спре отчаяните ридания.

Тревор…

Не беше честно. Защо чак сега осъзнаваше, че не може да живее без него. Въобразяваше си, че е много силна, че може да оцелее сама. Е, сега беше забъркала каша, от която не можеше да се измъкне със собствени сили. Затвори очи и по бузите й отново започнаха да се стичат сълзи.

Дни наред не хапваше нищо. Спеше на пресекулки и се събуждаше, когато кошмарите започваха отново. Кошмарни сънища за щастливия живот, който бе провалила. Сълзите й бяха пресъхнали, но тя продължаваше да хлипа.

— Тревор… прости ми, моля те.

Някой подраска по прозореца. Тих, но ясно различим звук. Сетне отново настъпи мълчание. Наташа надигна глава и се заслуша, но звукът не се повтори. Погледна към прозореца, но там нямаше никой. Е, ти какво очакваше? Все пак сме на третия етаж, каза си тя.

Тъкмо щеше да забие отново лице във възглавницата, когато чу малко по-глухо скърцане. Устата й пресъхна. Някой бавно и предпазливо отваряше прозореца.

Сърцето й пропусна един удар, сетне сякаш се премести в гърлото. Следващите няколко секунди несъмнено щяха да останат най-потресаващия момент в живота й.

Един обут в ботуш крак прекрачи рамката на прозореца. Още един крак. И пред нея се изправи Тревор, от плът и кръв. Тя го гледаше като вцепенена. Не можеше нито да се изненада, нито да се зарадва. От смайване беше загубила ума и дума. Чу го да казва:

— Да не би да чакаш някой друг?

Нямаше представа откъде се е появил. Нито пък я интересуваше. Виждаше само, че е тук, като по магия материализирал се от нищото, точно когато най-малко го очакваше.

Остана няколко секунди така, неспособна да помръдне или да каже нещо. Само стоеше и го гледаше като някое привидение. Усети, че я побиват тръпки и разбра, че е спряла да плаче.

— Как можа да навлечеш такива парцали?

Тревор… Скъпият, любимият, загубеният навеки Тревор… той беше тук.

Не можеше да повярва на очите си.

Но той бе тук. Ето го, Тревор, застанал до прозореца, с обляно от лунна светлина лице. По-строен и хубав от всякога.

На третия етаж?

Сигурно сънувам, каза си тя. Нямаше друго обяснение. Потърка очите си.

— Не съм призрак. Само глупак, който без успех търси някой още по-глупав.

Сърцето й се обърна.

— Значи вече намери — прошепна тя и с любов плъзна поглед по обичното лице. — Тревор, толкова се радвам да те видя.

Усмивката му не бе студена, но не показваше да се е трогнал особено от чутото.

— Сега значи се радваш?

Тя кимна.

— Да.

Погледна я леко разсеяно, с вежливо любопитство. Какво друго би могла да очаква?

Той пристъпи към нея и отвореният прозорец зад гърба му й напомни какво бе станало преди секунда.

— Как успя? — прошепна тя. Все още й беше трудно да повярва на очите си. — Тази стая е на третия етаж.

— На първия, ако се брои от покрива на съседното крило.

Той запали лампата, сетне се обърна към нея да я огледа по-добре. Наташа можеше да си представи каква гледка представлява — хленчеща жена с подпухнало от плач лице, разчорлена коса и мокра от сълзи нощница. Това нямаше значение, защото той явно едва я забелязваше. Много по-мъчително бе да съзнава, че той няма основания да се интересува от външния й вид. Два пъти я беше молил за прошка. Два пъти тя го беше изпъдила.

— Как разбра, че съм в тази стая? — попита тя.

— Взех далекогледа си от кораба. Между другото онази синя рокля никак не беше лоша.

Тя зяпна, като се сети за морскосиния тоалет, с който беше облечена преди няколко часа.

— Значи си ме гледал как се преобличам?

— Трябваше да се уверя, че си ти.

Тя беше прекалено смаяна, за да каже нещо, но той явно не се притесняваше.

— Отслабнала си — рече той. — Да не се опитват да те уморят от глад?

— Реших да не се храня — отвърна тя и забеляза, че той хвърля поглед към недокоснатия поднос с вечерята.

— Обличай се.

Тя все още не можеше да повярва, че Тревор е тук.

— Защо точно ти? — прошепна, без да усети, че мисли на глас.

Той я изгледа студено.

— И аз се чудя.

— Не исках да кажа…

Той я прекъсна.

— Както може би се досещаш, дойдох за теб. Не виждам защо се учудваш, като знаеш какъв съм глупак.

— Братята ми изпратиха вест до Тони.

— Той беше зает. Но ако имаш някакви предпочитания… искаш ли да си тръгна?

— Не! — изохка тя и се измъкна бързо от леглото. Нощницата й се закачи и откри едно бедро.

Чу го как простена. Звукът я стопли, но леденият му поглед мигновено прогони всяка топлота.

— Не мога да повярвам, че си тук — каза тя, за да облекчи някак напрежението си.

— Разправят, че само глупостта спасява човек да не полудее. Хайде, побързай — подкани я той. — Къде са братята ти?

— Далеч. Заведоха ги в един манастир на север.

— Нови проблеми. Трябваше да се сетя.

Взе някаква баничка от подноса и я натъпка в устата й.

— Яж — нареди той. — Само това ми липсваше, да започнеш да ми припадаш. Да знаеш случайно къде е този манастир или как се нарича?

Тя измъкна баничката от устата си и побърза да отговори:

— Знам само, че е някъде на север. Близо до границата с Швеция, край някакво градче на име Виборг.

— Значи близо до морето?

Тя кимна.

— С кораб ли си дошъл?

— И смятам да си тръгна със същия кораб — отвърна той и отново натъпка баничката в устата й. — Облечи се по-топло.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита тя, като вътрешно се молеше отговорът да не бъде „през прозореца“.

Той я погледна, сякаш бе на път да се усмихне, но не го направи.

— Предпочитам да използвам вратите, освен ако не е крайно наложително — отвърна той. — Винаги е по-трудно да излезеш, отколкото да влезеш:

Промъкнаха се до вратата. Тревор предпазливо я открехна и надзърна в коридора.

— Ела — каза той. — Стълбите далеч ли са?

— Не — отвърна шепнешком Наташа. — В дъното на коридора и сетне вляво.

Те се промъкнаха край стената, стигнаха до дъното на коридора, завиха и видяха стълбите.

Някъде зад тях се тръшна някаква врата. Не й обърнаха внимание, но се заковаха на място, като чуха нечии стъпки да наближават.

Иззад ъгъла се появиха двама стражи. Единият от тях ги зърна и нададе предупредителен вик. Те хукнаха обратно.

Зад тях се разнесоха викове. Чу се тропот на множество крака и Наташа разбра, че стражите са по петите им.

Влязоха тичешком в стаята й. Тревор тръшна вратата и превъртя ключа. Бравата беше малка и деликатна, направена колкото да отклони някой нежелан гост, а не да спира множество яки мъже. Наташа разбра, че нямат много време.

— Побързай — нареди той. — Нямаме избор. Ще трябва да се измъкнем през прозореца.

Тя преглътна, но не седна да спори. Предпочиташе да падне от третия етаж заедно с Тревор, отколкото да умре от глад в позлатената си единична килия, или да бъде намушкана от някой страж.

— Загаси лампата — каза той и отиде до прозореца. Тя угаси светлината и стаята потъна в мрак. Очите й постепенно се пригодиха към тъмнината. Хвърли поглед към прозореца и видя, че навън е започнало да изсветлява.

Отиде до прозореца и погледна навън. Радваше се, че е тъмно, така че той не можеше да забележи колко е ужасена.

— Не е чак толкова трудно — небрежно подхвърли той, сякаш имаше навика да се катери до третия етаж всяка вечер преди лягане.

Прекрачи черчевето и се спусна надолу точно когато нечии юмруци заблъскаха вратата. Наташа се наведе и видя, че пред прозореца виси въжена стълба. Погледна нагоре и си каза, че навярно е завързана за покрива. Погледна надолу и не видя края на стълбата, която се губеше в мрака.

— Тревор! — прошепна тя.

— Долу съм — отвърна той. — Стълбата не ти трябва. Скачай, аз ще те хвана.

— Ако не успееш, да знаеш, че ти прощавам — отвърна тя.

— Да не си мислиш, че съм минал целия този път само да те гледам как падаш по дупе от третия етаж?

— Заслужавам си го.

— Точно така — съгласи се той. — Но тази вечер съм склонен да проявя великодушие. Хайде. Побързай.

— Страх ме е — проплака тя. — Не мога да те видя.

— Но ме чуваш — отвърна той. — Значи знаеш, че съм тук. По-живо, Наташа.

Нещо тежко се блъсна във вратата. Тя се огъна на пантите. Наташа се покатери на прозореца. Секунда по-късно увисна на перваза. Ръцете я боляха ужасно, но тя бе прекалено уплашена, за да се пусне.

Вратата отново изпращя. Бравата поддаде и вратата се отвори с трясък. Отвътре се разнесоха крясъци и тропот на множество нозе.

— Скачай! — извика Тревор. — Аз ще те хвана.

Тя искаше, но ръцете й сякаш бяха замръзнали.

— Наташа, за Бога! Все някога ще трябва да повярваш някому. Защо не започнеш с мен. Хайде, пусни се!

Тя затвори очи и си пое дъх. Сетне се пусна и усети как пропада в празното пространство.

— Уф! — изпъшка, като уцели нещо стабилно и топло. Прегърна го през врата.

— Да не вземеш сега да се гушиш в мен — предупреди той. — Не съм дошъл за това.

Забележката беше остра и напълно справедлива. Тя нямаше време да размисли върху нея, защото той безцеремонно я пусна на земята.

— Чух изстрели. Има ли някой ранен? — разнесе се някакъв познат глас зад тях. Наташа се обърна и видя Фарнсуърт, помощник-капитана на „Палавницата“, с пушка в ръка.

— Добре сме — отвърна Тревор. — Но очаквах да ме посрещнеш чак на кея.

— Реших да намина насам, просто за всеки случай.

— Вдигаме поста — отвърна Тревор. — Те са по петите ни. Да тръгваме.

Зад тях се разнесоха викове, сетне изстрели. Тревор хвана Наташа за ръката и я помъкна напред, към края на покрива, където ги чакаше друга стълба.

Този път тя водеше колоната. Когато всички се намериха на земята, Тревор попита:

— Къде, по дяволите, е Виборг?

Зад тях се чуха два изстрела и Наташа хукна.

— Не знам — отвърна тичешком тя. — Не можем ли да открием, след като вдигнем котва?

— Харесва ми този начин на мислене — извика зад нея Фарнсуърт, който също тичаше с всичка сила.

— Вземи я с теб — нареди Тревор. — Аз ще ви прикривам.

Наташа се извърна и видя как Тревор заляга на земята и се прицелва. Фарнсуърт я хвана за ръка и двамата хукнаха с всичка сила към реката. Беше обезумяла от ужас и сама се изненада как краката й могат да се движат толкова бързо, когато умът й е като парализиран.

Имаше чувството, че тичат вече цели часове. По едно време се запита да не би Фарнсуърт да я води направо във Виборг. Тъкмо реши, че е познала, когато най-сетне стигнаха до кея. Хвърли последен поглед назад и видя един конен страж да препуска към тях. В тъмнината зад него се различаваха други конници с факли в ръце. Всеки момент щяха да ги настигнат.

Разнесе се изстрел. Сетне още един.

Зад нея Тревор изруга. Тя се откъсна от Фарнсуърт и се обърна. Видя Тревор да спира и да се хваща за бедрото.

— Господи! Фарнсуърт, уцелили са го — простена тя.

Зад тях се чуха още гърмежи.

В крака му сякаш избухна червена дупка.

Фарнсуърт се върна тичешком и прегърна Тревор през раменете.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — изръмжа Тревор и двамата закуцукаха към нея.

— Ето го — каза по едно време Тревор. Тя вдигна поглед и видя очертанията на един кораб, който леко се полюшваше по вълните на Нева.

Спуснаха се по каменните стълби. Долу ги чакаше малка лодка с двама гребци. Едва успяха да се отблъснат от кея, когато видя светлинните на факлите да се отразяват във водата. Няколко пушки се обадиха.

Тревор я блъсна на дъното на лодката и я покри с тялото си. Не виждаше нищо, но усещаше равномерното му дишане и плясъка на весла, разпенващи водата. Разнесоха се още изстрели. Един куршум изсвистя над главите им. Чуха се още гърмежи, но вече не бяха толкова наблизо.

След цяла вечност го чу да казва:

— Вече можеш са станеш. Излязохме извън техния обсег.

Наташа надигна глава и забеляза червеното петно на бедрото му.

— Как е кракът ти?

— Няма да умра — отвърна той.

Нямаше възможност да му зададе нови въпроси, защото лодката изскърца и се удари в борда на „Палавницата“.

Никога не се бе чувствала по-щастлива. Тревор я хвана за ръката и й помогна да се качи по стълбата. Преди да сграбчи спуснатото въже, тя се обърна и му каза:

— Вземам си назад думите за името на твоя кораб. Вече няма да казвам нищо лошо за него.

— Недей да правиш прибързани обещания. Още не сме се измъкнали — отговори той.

Качиха се на кораба и вдигнаха платна. Няколко минути по-късно Наташа наблюдаваше от ъгъла на кабината на Тревор как Фарнсуърт превързва крака на своя капитан.

— Имаш късмет — каза Фарнсуърт. — Куршумът е минал през месото и е излязъл от другата страна.

Тя проследи с поглед как Фарнсуърт отряза крачола на Тревор. Видя как отдолу се подаде мускулестата плът и на устните й трепна загадъчна усмивка.

Тревор я погледа въпросително.

— Спомням си как ти си свали панталона в гардеробната на Тони — обясни тя. — Как само те погледна Сесилия, като те завари гол! Ти просто я омагьоса. Тогава разбрах, че те обичам.

— Много време мина оттогава — отвърна той. — И тези истории нямат нищо общо със сегашните ни проблеми.

— Може би нямат нищо общо с твоите проблеми. С моите имат.

Тревор я погледна особено, но не каза нищо. Тя го познаваше достатъчно добре, за да е спокойна, че няма да забрави думите й толкова лесно. Някъде дълбоко в себе си усети, че се събуждат първите искрици надежда.

— Ожени ли се?

Той трепна.

— Какво?

— Видях обявата за годежа ти във вестника. И се питах… всъщност няма значение.

— Не се ожених — кисело отвърна той. — Ти не ми даде достатъчно време.

— Извинявай — каза тя.

Той смени темата, като й зададе множество въпроси за прекарването в Санкт Петербург. Тя му разказа подробно за всичко, как ги посрещнал княз Сперански и как са изпратили съобщение по Адриана Лучано. Накрая му обясни, че родът й идвал от Иван Грозни.

— Иван Грозни! — възкликна тя. — И този човек е мой прадядо. Можеш ли да си представиш?

— Да — отвърна той. — С лекота.

 

 

Още беше тъмно, като стигнаха до манастира край Виборг. Наташа съжали, че не са дошли през деня. В това място имаше нещо, което я караше да потръпне.

Тревор първо й беше наредил да остане на борда, но тя не поиска и да чуе. След няколко минути спор той вдигна ръце.

— Само защото нямаме никакво време. Сигурен съм, че когато Сперански научи за това, веднага ще се сети къде е следващата ни спирка.

— С колко време разполагаме? — попита Наташа.

— Не знам. Не вярвам да е много. Корабът е бърз, но за разлика от нас те знаят точно къде е манастирът. Сигурно ще пристигнат всеки момент.

Луната светеше ярко, хвърляйки сияйна пътека върху водата и дълбоки сенки по земята. Двамата с Тревор се промъкнаха през манастирската ограда. Скоро щеше да се съмне и хората на княза щяха да пристигнат. Трябваше да намерят близнаците колкото се може по-бързо.

— О, по дяволите — възкликна Наташа. Чувстваше се много отпаднала и едвам успя да се промъкне през дупката, която Тревор беше отворил между железните пръти на манастирската ограда. Забеляза, че той предпочете да се прехвърли отгоре и се усъмни дали това не беше по-лесният начин. Краката й бяха като гумени и тя залитна, щом се измъкна от дупката. Той я подхвана, преди да падне.

— Краката не ме държат — каза тя.

— Защото си полумъртва от глад. Защо не…

— Няма да те чакам тук — прекъсна го тя. — Страх ме е да остана сама на това място.

Огледа се наоколо.

— Предпочитам да съм с теб.

Приближи се до него. Усети, че я гледа, но не посмя да вдигне очи. Срамът още я разяждаше.

— Тогава се дръж близо до мен. Ако нещо стане, бягай — прошепна той. — Хората на Сперански ще ме застрелят без да им мигне окото, но няма да посмеят да вдигнат ръка срещу теб.

Предпазливо се приближиха до задната стена на полуразрушения стар манастир, като се придържаха в сянката на обраслата с храсти ограда. Сградата приличаше на свърталище на духове и привидения. Притихнала под лунната светлина, тя изглеждаше покрита с някаква странна мъгла, която неволно извика в паметта й ужасяващите приказки, разказвани през дългите зимни вечери. Спомни си как тогава бързаше да се скрие под одеялото, скимтейки от страх. Можеше да разбере защо княз Сперански беше избрал това място. Никой човек със здрав разум не би седнал да търси нещо ценно на подобно място.

Отлепиха се от сянката и притечаха през откритото пространство. Земята беше още кална от топящия се сняг. Някъде в далечината излая куче, но край тях бе тихо. Нямаше никакви признаци на живот. От комините не излизаше пушек, не се виждаше светлина, нито се чуваха човешки гласове. Нищо, освен успокояващото присъствие на Тревор и туптенето на собственото й сърце.

Пресякоха мястото, където някога е имало градина. Минаха край порутения слънчев часовник и стигнаха до една полуизгнила врата.

— Чакай тук — прошепна Тревор, счупи ключалката и се плъзна вътре.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато се върне, макар да съзнаваше, че са изтекли само няколко минути.

— Ела — прошепна той. — Струва ми се, че намерих тяхната стая.

Наташа кимна, когато той и направи знак да не вдига шум.

Тревор я преведе през два дълги коридора, които се виеха между множество мрачни заключени врати. Накрая спряха пред една от тях.

— Защо мислиш, че е точно тази? — прошепна тя.

Той долепи ухо до вратата.

— Защото чувам гласовете им. Или поне се надявам, че това са техните гласове — отвърна той и отвори вратата.

— Тревор — възкликнаха едновременно близнаците и скочиха от леглата.

Наташа хукна към тях и започна да ги прегръща.

— Добре ли сте? — попита, след като нацелува.

— Всичко е наред — отвърна весело Лука. Тя усети как сърцето й се разтуптява при вида на любимата златна глава. — Страхотно приключение, няма спор.

Наташа го дръпна за ухото.

— Приключение ли? Та те едва не убиха един от вас.

— Още не е късно — прекъсна ги Тревор. Разроши косата на Лука и каза. — Хайде. Да се измъкваме, докато е време. Скоро ще съмне.

Тръгнаха към вратата, когато Наташа възкликна:

— Чакай!

Тревор спря, обърна се и я изгледа отчаяно:

— Сега пък какво има?

— Документът — каза тя. — Онзи, който доказва, че ние сме потомци на Иван Грозни и…

— Наташа, нямаме време за такива неща. Защо, за Бога, точно сега ти хрумна да се грижиш за родословното си дърво?

— Не ме интересува родословното ми дърво — шепнешком отвърна тя. — Искам да унищожа документа, за да не дойдат да ни търсят отново. Не знам ти какво мислиш, но на мен ми стигат толкова приключения. Без доказателството…

— Разбрах — прекъсна я той. — Имаш право.

— Само ако знаех къде е документът — въздъхна Наташа, като надникна през открехнатата врата към коридора.

— Аз знам къде е — обади се Павел. — Днес следобед го видях на бюрото на Ники.

— Сигурен ли си, че точно това е документът? — попита Наташа.

— Той ми го показа — отвърна Павел.

— Къде е този кабинет? — намеси се Тревор.

— Ще те заведа — каза Лука.

Плъзнаха се по коридора и скоро стигнаха до стаята на Ники, която за щастие беше наблизо. Вътре нямаше никой. Щом затвориха вратата зад себе си, Тревор запали една свещ и я закрепи на масата до леглото.

Стаята беше много по-просторна от тази на близалите. Изглежда бе библиотека, защото стените бяха покрити с лавици със стари книги и ръкописи. Широкото бюро беше затрупано от карти и стари пергаменти.

Тъкмо бяха започнали да ги ровят, когато вратата изскърца. Ники влезе с пушка в ръка.

Ники погледна Тревор, сетне Наташа и близнаците, изправени зад тях.

— Не съм особено изненадан — каза накрая той. — Предчувствах, че все някой ден ще дойдете, още преди хората на Сперански да ме предупредят.

— Хората на Сперански… те тук ли са? — бавно попита Наташа. Ники кимна.

— Имам цели пет минути да те убедя да се откажеш от това безумно начинание и да се прибереш в Санкт Петербург.

— Ами братята ми?

— Боя се, че тяхното положение няма да се промени.

— Значи не мога да се върна.

— Нито пък аз мога да те пусна.

Тя погледна неуверено към Тревор. Лицето му беше напрегнато и мрачно. Тя прехвърли поглед обратно към Ники, сетне към разпилените документи върху бюрото. Надяваше се Тревор да му отвлече вниманието по някакъв начин, за да й даде възможност да открие документа. Може би щеше да успее да го грабне и да го скъса, преди Ники да я спре. Това поне щеше да осуети донякъде плановете на княза.

— Няма го тук — обади се Ники.

Наташа трепна. По лицето й бавно се плъзна мъртвешка бледост. Толкова близко бяхме, помисли си тя. Толкова близко. Впери поглед в Ники. Няколко минути двамата останаха загледани един в друг, сякаш спомените им ги бяха пренесли в друго време, на друго място.

Стори й се, че мина цяла вечност. Накрая Ники взе свещта и отиде зад бюрото. Остави свещта на ъгъла на бюрото и леко се извърна. Пушката оставаше неотклонно насочена към тях.

Махна с една ръка няколко книги от лавицата зад бюрото и измъкна малко ковчеже, скрито зад тях.

— Павел — каза той. — Ела тук.

Павел се приближи и пое подадения му от Ники ключ.

— Отключи го — нареди той.

Павел отключи касетката.

— Не, не я отваряй — спря го Ники.

Махна на Павел да се върне на мястото си. Когато той застана до Лука, Ники отвори капака и измъкна пожълтял пергамент. Отдалеч си личеше, че е много стар.

— Мисля, че търсите това — каза той.

Наташа продължаваше да го гледа право в очите. Погледите им се преплетоха и двамата пак останаха известно време загледани един в друг. Пропастта между тях ставаше все по-дълбока. Наташа тъжно се запита дали това ще е краят. Парализирана от страх, тя можеше да говори само с очите си. Той бе прекалено добър човек. Добър по природа. Сигурна беше в това. Но му се беше доверила, както се бе доверила на Тревор. И също като Тревор той я беше измамил.

Видя мускулите на челюстта му да играят и за секунда хвърли поглед към пушката, която стискаше.

Кокалчетата на ръката му бяха побелели.

Разбираше каква битка се води вътре в него. Разбираше също, че трябва да се намеси по някакъв начин.

— Ела с нас, Ники — каза тя. — Всичко това не е твое дело. Знам това.

По челото му се появиха капчици пот. Разбра, че битката не е приключила. Моля те… Ти си последната ни надежда… Ако не заради мен, смили се поне над братята ми… Моля те…

— Ела с нас в Англия! — промълви отново тя.

Внезапно погледът му се промени. Явно беше взел своето решение. Бавно вдигна ръката си, в която държеше пергамента и го доближи до свещта. Старата кожа пламна със съскане и бързо се разгоря. Той го пусна на пода и петимата наблюдаваха безмълвно как връзката им с миналото се превръща в пепел.

Накрая остана само черна купчинка на пода. Наташа вдигна отново поглед към лицето на Ники.

— Тръгвайте — каза той. Гледаше не към нея, а към Тревор. — Отведи ги. Всички. Махайте се от тук, преди да съм размислил.

Господи, той им връщаше свободата. Внезапно осъзна какво означава това и за него. Трябваше да дойде с тях, защото в противен случай… Наташа пристъпи една крачка към него. Беше готова да го моли на колене да дойде.

— Ники…

— Тръгвай — каза той и махна с пушката към Тревор. Гласът му беше станал по-дрезгав и груб. — Разкарай я от тук. Разкарайте се всички.

Тя го погледна. Опитваше се да го разбере. Защо трябваше да тръгва по този път, когато просто можеше да дойде с тях?

— Хайде, по-бързо! — повтори той. — Докато не е късно.

Тревор хвана Наташа за ръката и двамата хукнаха към вратата. На прага Наташа се отскубна и се обърна да го погледне за последен път.

— Наистина те обичах — каза той. — Никога не съм те лъгал за това.

— Знам — отвърна Наташа.

После и четиримата хукнаха по коридора.

Ники остана сам в стаята, загледан в празната врата.

— Миговете на любов прелитат неусетно — прошепна той. — И после идва изтрезняване. Върви си с любов, малка Наташа. Бягай и не се обръщай.

Сетне допря дулото до устата си.