Илейн Хофман
Време за рози (38)

Тридесет и седма глава

Докато вървеше към къщата, Тревор зърна Хари наведен над някаква леха. Поколеба се за секунда, после свърна към градината и отиде при градинаря, който тъкмо почистваше греблото си.

— Наташа… ти си много привързан към нея, нали? — попита той. Хари продължи да чисти зъбците на греблото, без да вдига поглед.

— Сякаш ми е дете.

— Тогава ми помогни да я разбера. Какво й се е случило, какво е преживяла, докато мен ме нямаше?

Хари го погледна. Сините му очи бяха помръкнали, но оставаха пълни с живот.

— Защо?

— Защото я обичам. Защото искам да й помогна. Защото не знам как да го направя.

Хари прокара няколко пъти греблото по лехата.

— Какво точно ви интересува?

— Всичко. Как живееше. Как се приспособи. Защо така се разстрои, като й подарих кон.

Хари внезапно замръзна.

— Кон ли? Подарили сте й кон?

— Поне се опитах — отвърна Тревор, поклати глава и пъхна ръце по-дълбоко в джобовете си. — Сякаш й давах змия. За момент си помислих, че ще припадне.

— Тя вече не язди — отвърна Хари.

— Защо? Винаги е обичала ездата. Защо се отказа?

Старият градинар кимна сковано и изгледа подозрително Тревор. Явно още се колебаеше дали може да му има доверие.

— Искам само да й помогна — обясни Тревор. — Само аз мога да излекувам раната. И смятам да го направя, със или без твоя помощ. Разликата е само, че с твоя помощ ще се справя по-бързо.

— С какво ще се справите?

— Ще я направя щастлива. Ще й дам това, което тя иска.

— Дори ако това значи да й дадете свободата?

Сърцето на Тревор подскочи.

— Дори това.

— Как мога да ви имам доверие?

— Не знам, но съм сигурен, че ти е скъпа. На твое място бих поел риска.

— Как да повярвам на човека, който й разби сърцето?

— Може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че и моето сърце е в същото състояние — уведоми го Тревор. — А сега, ако наистина ти е толкова скъпа, колкото разправяш, би ли ми казал защо тя вече не излиза на езда?

— Защото той уби нейния кон.

— Кой е убил нейния кон?

— Онова циганче. Същото, дето разправяше разни работи за нея в селото и дето насъска момчетата срещу нея.

— Нед — каза Тревор. — Става дума за коняря Нед?

— Аха — отвърна Хари.

— Видял си го да убива коня?

— Не, но не ми трябваше да го виждам. Всички знаем, че е той. Скоро след като го изритаха от имението, започнаха да се случват онези работи. Първо бяха бележките.

— Какви бележки?

— Бележките, дето ги оставяше навсякъде. Повечето прибирах, преди тя да ги види, но една не успях.

— И какво пишеше в тези бележки?

— Отвратителни неща. Едната беше „Руска курво, върви си у дома“. Онази, която тя видя, беше забита на вратата на оранжерията. Там пишеше просто „Уличница“.

— Господи! — възкликна Тревор и усети, че сърцето му се обръща. Първият му импулс беше да хукне при нея и едва се удържа да остане на място и да помоли Хари да продължи.

— Намерих кученцето. Бегар, така се казваше. Намерих го в цистерната за дъждовна вода — тук Хари се запъна и изгледа заплашително Тревор. — Не съм й казвал за другите бележки. Нито пък за кучето.

Тревор кимна.

— Разбирам — каза той. — Възможно ли е кучето да е паднало само в цистерната?

— И сетне да е дръпнало капака отгоре?

Тревор се намръщи.

— Продължавай.

— Най-страшно беше, когато я чух да пищи и я намерих в конюшнята. Онзи беше прерязал гърлото на кобилата. Намерих я да пищи насред локва кръв.

Тревор почти ослепя от ярост. Не си спомняше някога така да е копнял да удуши някого.

— И повече не се качи на кон? — прошепна той.

— Не иска да се доближава до конете.

— Ще ми се да знаех къде е това копеле — каза Тревор. — Готов съм да дам половината си състояние само да го пипна.

— И с какво ще й помогне това? Нищо няма да се промени.

— Не, но ще имам грижата повече да не й навреди.