Илейн Хофман
Време за рози (2)

Първа глава

Шест месеца по-късно…

Овощната градина на Марчъм беше старинна и прасковите, наредени като пухкави облачета под розовия залез, бяха също толкова стари. При обикновени обстоятелства Наташа нямаше да е в градината през този сезон, още по-малко щеше да се катери по една стълба върху едно усукано старо дърво.

Беше пролет, хълмовете грееха от цветове и багри, на каквито можеше да завиди палитрата на всеки художник. Плодните дървета бяха обсипани с цвят, а пчелите жужаха.

Но не пчелите, нито прасковите я бяха извели на поляната в този слънчев ден — нито дори розовите отблясъци по облаците. Просто не беше нормално да се стои вкъщи, когато целия свят навън празнуваше и се покриваше с цвят.

Омагьосана от красотата Наташа вървеше по поляната, когато видя кучето на стария господин Потингъм въодушевено да разпръсва стадо овце, гонейки по петите едно котенце, което отчаяно се беше устремило към градината. Винаги готова да помогне на изпадналите в беда, Наташа захвърли букета си от полски цветя и се включи в преследването.

Доста се измъчи, докато прогони кучето на господин Потингъм от градината. Междувременно пухкавата съскаща топчица се беше изкатерила на най-горния клон на най-високото дърво наоколо и не мърдаше от там, с извит гръб, трепереща и мяукаща.

Наташа използва най-умолителния си тон, за да примами котето, но скоро разбра, че нищо на тоя свят не би могло да убеди малката животинка да мръдне. Щом не можеше да го примами долу, оставаше й само една възможност, тя да се покатери горе.

Една чучулига излетя подплашено от най-близкото дърво, докато Наташа се чудеше как да осъществи своето намерение. Като резултат тя се оказа въоръжена със скрибуцаща стълба, толкова стара и окаяна, сякаш е била използвана още при засаждането на двестагодишните дървета в градината.

Подпря я на дървото, но скърцането на стълбата я накара да се замисли дали това, което предприема, е само опасно или е просто глупаво. Въпреки колебанията си Наташа се изкачи до края на стълбата, но котето все така оставаше извън обсега й. Така че бе принудена да се прехвърли на един олюляващ се, но здрав стар клон.

В момента, в който най-сетне хвана котето, Наташа зърна близнаците да минават през плета.

— Лука — провикна се тя, — покатери се тук и вземи това коте.

Лука подскочи, изгледа Наташа и прошепна нещо на Павел. Павел кимна с ангелската си руса главица и се изхили.

Наташа видя двете златни глави да се събират и се намръщи. Доколкото познаваше братята си, в момента те замисляха някаква пакост.

— Лука — провикна се отново тя, този път по-силно.

Викът й стресна котето и то по-здраво заби нокти в рамото й, а това накара пък Наташа да забрави за подозрителното шушукане на братята.

— Ела бързо — каза тя. — Полата ми се закачи. Не мога да я освободя с котето в ръце.

Близнаците се разсмяха и дотичаха до дървото. Павел изгледа с недоверие стълбата, сетне кимна на Лука, който явно нямаше нищо против да се покатери по нея. Павел изчака долу, докато Лука се изкатери и се пресегна за котето. Наташа му подаде животинката и си мислеше, че той ще й помогне, но Лука светкавично се спусна долу, подаде котето на Павел и скочи на земята.

Секунда по-късно отлепи стълбата от дървото. Следващото нещо, което Наташа видя, беше двамата братя да тичат щастливи по пътеката, повлекли стълбата след себе си.

— Това минава всякакви граници! — изкрещя подпре им Наташа. — Веднага се върнете!… Лука!… Павел! Върнете стълбата!

Тя продължи да упражнява красноречието си още известно време, докато близнаците не изчезнаха отвъд плета, а с тях и стълбата.

Дори котето си тръгна.

Наташа крещя до прегракване, сетне седна. След кратка почивка, която й възвърна жизнените сили, Наташа се зае да си освободи полата. Наложи се да откъсне доста широчка триъгълна ивица от износеното синьо кадифе и така се откри доста голяма част от дантелената й фуста отдолу.

Събрала сили за слизане, тя се надигна, подпря се на грапавата кора и предпазливо се изправи. Клонът изпращя и се наклони, пръсвайки дъжд от бели цветове. Стискайки здраво клона, с една ръка, Наташа размаха десния си крак, търсейки клон да стъпи. Кракът й се плъзна, тя сграбчи по-здраво горния клон, като ожули и ръцете, и другия си крак. По земята се посипаха още цветове. Момичето въздъхна примирено и отново седна. Може би щеше да има повече успех, ако си свалеше обувките.

Вдигна пола и започна да си развързва обувките, една дяволски трудна задача без съответната кука.

Именно в тази очарователна поза я завари новият ърл на Марчъм, лорд Антъни Хамилтън. Докато яздеше по огряната от слънцето алея край градината, той зърна внезапен дъжд от цветове, съпроводен от мекото тупване на една дамска обувка. Сетне на втора. Антъни погледна нагоре.

Цял живот щеше да бъде благодарен, че го направи.

Защото там, сгушена сред нежните бели и розови цветове на прасковата, стоеше една рядка красавица, с разкошния ореол на абаносовата й коса, сияеща от слънчевите лъчи, със замъглен поглед и гордо изражение, от което просто струеше добродетел и строго възпитание. Той се закова на място и очите му се залепиха в открилите се безупречни глезени и най-сладките колене, които можеше да си представи човек.

— Здравей, сладурче — каза той и се ухили широко, докато погледът му се плъзгаше бавно по останалите форми на богинята с черни къдри и пламнало лице. — Девойка, все още покрита с руменината на девствен свян. Уви, аз съм обречен.

Видението го изгледа гневно, но не каза нищо.

Погледът му се плъзна отново към изящните глезени, които тя отчаяно се мъчеше да прикрие.

— Кажи ми, красива девойко, има ли други като теб у дома?

— Не. И бъдете добър да престанете да ме гледате тъй похотливо. Никой джентълмен не би си позволил да надзърта под полата на една девойка, а още по-малко да я съблича с поглед.

Той се разсмя.

— Напълно си права, хубавице… Никой джентълмен не би си позволил — каза той, докато продължаваше да я изпива с поглед.

Наташа се размърда на клона и отново изпрати долу дъжд от цветове, сетне каза:

— Защо не се опитате да ми помогнете да сляза?

Жребецът изпръхтя и се дръпна от падащите цветове. Антъни го накара да направи един кръг и като се върна отново под дървото, подхвърли небрежно:

— Та за какво си приказвахме?

— Не сме си приказвали за нищо. Само отбелязах, че можете да ми помогнете да сляза. В случай че не сте се сетили, това дърво не е естествената ми среда.

— Да ти помогна да слезеш ли? — отвърна той и си помисли, че естествената й среда би трябвало да е леглото. — Че защо да правя това, когато си тъй прекрасна сред цветовете на прасковата?

Усмивката му беше станала още по-широка.

— Убеден съм, че щастието ми се усмихва. — В блестящите му сини очи проблесна закачлива искрица. — Винаги съм гледал да не изпускам този миг.

Той видя красивото й личице да потъмнява от яд, но дори така си оставаше необичайно хубаво.

— Не се ядосвай, красиво цвете. Ти трябва да си любимка на боговете.

— Ако им бях любимка, сър, щях ли да съм стъпила сега на един клон.

— Да, но стъпила с такива крачета — отвърна той и отново прокара поглед по нея.

Тя го изгледа сурово и се наведе напред.

Лорд Антъни разбра, че в момента съвсем сериозно обмисля дали да не скочи, макар до земята да имаше повече от шест метра. Бог му е свидетел, че тя бе наистина прелестна, с този неин очарователен смутен поглед, с който го проследи, докато слизаше от коня.

Заведе коня до плета и го завърза, сетне се обърна, за да огледа отново прасковеното дърво. За момент погледът му се задържа на контраста между черните къдри и безукорния розово-бял тен, на невинната й свежа хубост, така както беше седнала на клона — толкова съблазнителна, колкото бе примираща от страх. Представи си я гола и мокра, току-що излязла от банята. Пред него бе девица в премеждие, ако изобщо някога бе виждал нещо такова и в мислите му бавно изплува видението за някаква далечна поляна, където агънцата подскачат, а близката гора е готова да приюти любовниците и където той прелъстява една съблечена и уплашена девойка. Видението накара кръвта да зашуми в ушите му. Както и по други места. Е, реши той, явно трябваше да се направи нещо. И като предприемчив човек с гореща кръв, той се оказа на висотата на положението.

Наташа го изгледа подозрително.

— Да не би да сте решили да ми помогнете?

Ще ти помогна в много отношения, хубавице, като се има пред вид колко трудно устоявам на изкушенията, помисли си той, но на глас каза:

— Реших да ти се притека на помощ, безстрашен като Рицаря без Страх и Укор, защото не мога да устоя при вида на девица в премеждие.

— Съмнявам се дали можете да устоите на каквато и да е съблазън — отвърна тя и го погледна с подозрение.

— Желанието не знае почивка… От пръв поглед ти ме плени. А сега скачай в ръцете ми, прекрасно цвете.

Тя се наведе и погледна надолу към него.

— Сигурен ли сте, че ще ме хванете?

— Сърце мое, красавица като теб е по-голяма рядкост, отколкото от пиле мляко. Само един глупак би изпуснал подобна възможност.

Сетне с дълбок поклон той добави:

— Един верен поклонник на девойките, като мен, никога не би проявил подобна несръчност… или глупост.

— Хм.

Като протегна ръце, сър Антъни се усмихна и каза:

— Е, скачай от своята клонка, ангелско личице, и ела в прегръдките на рая.

— Имате предвид чистилището — каза тя, оставайки на мястото си. Присви замислено вежди. — Май съм на по-сигурно място тук.

— Нежно цвете — отвърна той с ослепителна усмивка. — Няма да докосна дори косъм от косата ти. Можеш да разчиташ на мен.

— Нямам голям избор — отвърна тя и скочи в прегръдките му.

— Ха! — каза той, хващайки я във въздуха. Не личеше да има намерение да я оставя долу. — Лека като перце и нежна като Парнел, който си строшил пръста в млякото, когато то се пресякло.

Тя го изгледа многозначително.

— Ще ме оставите ли на земята или вече забравихте обещанието си?

— Колкото красива, толкова и наивна — отбеляза младият мъж през смях. Загледа се в кадифения златен мъх по нейните бузите, усещайки уханието й на бадеми и прасковен цвят. — Да те пусна на земята ли, казваш? Че защо да правя подобна глупост? За Бога, ти имаш прекрасно тяло и красиво личице. Май съм на път да се влюбя.

— Май съм попаднала на пътя на един голям донжуан. Сега ме пуснете. Обещахте, че няма да ми направите нищо лошо.

— Уви, под лъчите на твоята сияйна хубост здравият ми разум се топи като сняг през май.

Наташа се дръпна рязко и се опита да се освободи.

— Ако сте решили да се правите на поет, без особен успех, ако трябва да бъдем честни, защо поне не се държите прилично?

Сър Антъни й се ухили похотливо, защото, честно казано, почти не чуваше какво му приказва. Определено това се дължеше на мислите, които караха кръвта му да кипи — мисли, които не й бе трудно да отгатне.

— О, подлец такъв! Пуснете ме, казах. Иначе ще пищя.

Той й помогна да стъпи на земята и я изгледа с престорен ужас.

— Какво? Една добродетелна пастирка?

— Определено съм добродетелна, но не съм пастирка.

Младият мъж се хвана за сърцето и се олюля.

— Вирго интакта, ето това вече е късмет. Недокосната девица.

— И смятам да си остана такава.

Без да обръща внимание на последните думи, той вдигна обувките й, сетне отиде да отвърже коня си и го доведе до нея.

— Хайде тогава, малка девственице. Ще ти помогна да се качиш.

Тя изсумтя недоверчиво.

— Да се кача на какво?

Той се разсмя.

— Красавица, при това остроумна. С всяка секунда се влюбвам все повече.

Тя го изгледа гневно.

— Не бих използвала точно думата влюбен.

Той повдигна вежди.

— О? И коя дума би предпочела?

— Няма значение — отвърна Наташа и закрачи решително по пътя към Марчъм.

Мъжът я изпревари и спря коня си пред нея.

— Предложих да те отведа у вас. Като джентълмен не мога да допусна да ходиш пеша. Боса си — каза той, продължавайки да стиска обувките й. — Хайде, ела. Конят ми е съвсем кротък.

— Не конят ви ме притеснява.

— Значи няма от какво да се страхуваш. Хайде, качвай се, красива девойко — каза той и посегна да я хване, но тя се изплъзна.

— Ако аз съм на коня — попита тя с подозрение — вие къде ще бъдете?

Той се ухили.

— Ами точно зад теб, разбира се. И толкова плътно до теб, колкото е възможно. Нима ти приличам на глупак?

— Тогава ви благодаря, но ще се прибера пешком — отвърна тя.

— Защо предпочиташ да ходиш, когато може да си на кон?

— Защото не ви вярвам.

Той я потупа по розовата буза.

— Нима съм пипнал и косъм от хубавата ти главица?

— Все още не сте… Но съм сигурна, че не е било поради липса на желание.

Антъни се разсмя.

— Вае викгис. Горко на победените и прочее — каза той и я грабна в прегръдките си. Сетне я качи на коня, черен като греха.

— Знам, че ще съжалявам за това — каза тя.

— Успокой се, нежно цвете на девствеността. Честта ти за момента не е застрашена — отвърна той и се метна на седлото зад нея.

Наташа се обърна и по погледа й пролича колко му вярва.

Като се пресегна покрай нея, той хвана юздите.

— Кълна се, че ти казвам истината. Май нещо ми се е схванал вратът.

— Докато ме зяпахте горе, предполагам.

Той се замисли за момент.

— Говориш прекрасно английски, но акцентът ти — освен че е страхотно съблазнителен — не е от острова. От къде идваш, малка хубавице?

— От Русия.

— От Русия ли? — огледа я той преценяващо. — Не ми приличаш на бедно девойче, внесено като работна ръка.

Тя го изгледа гневно.

— Не съм бедно девойче, нито работя за някого.

— А мъжът?

— Какъв мъж? — повтори тя и се обърна към него.

— Да не би да си девствена?

Тя се изчерви прелестно.

— Разбира се, че съм — отвърна тя и забеляза, че Антъни имаше наглостта да изглежда разочарован.

— Трябваше да се сетя. С личице като твоето това не е за вярване, но аз съм роден с късмет.

Наташа се усмихна.

— Май не сте виждал много девойки?

— Всички девственици в Лондон могат да се съберат в черупката на едно яйце.

Тя се разсмя, но смехът й пресекна, когато той потърка шията й с нос и прошепна:

— Момиче, което се смее, вече наполовина е твое. Вени, види, вици.

— Дойдох, видях, победих — каза тя. — Учила съм латински. Опитвате се да ме обидите ли?

— Казват, че който лицезре боговете, ги оскърбява — отвърна той. Сетне отново допря нос до шията й и добави с дрезгав смях. — Не бих искал да обидя едно тъй прелестно същество, но съм дяволски решен да те съблазня, хубавице.

— Мисля, че трябва да ме пуснете да сляза. Мога да се прибера пеша. Струва ми се, че това ще е по-разумно… и по-безопасно.

— Но далеч по-малко забавно. Не мога да допусна една тъй прекрасна дама да върви.

— Значи станах дама. Преди малко бях бедна краварка.

Антъни се усмихна.

— Няма значение каква си, но ще трябва да отложим съблазняването. Не мога да си мърдам главата заради това проклето схващане. Къде живееш, хубавице невинна?

— В края на тази алея.

Как може всичко да се подрежда така прекрасно, помисли си той.

— И това ако не е късмет. И аз съм се запътил в същата посока. Да не би да живееш някъде около Марчъм?

Девойката се усмихна и кимна.

— И така може да се каже.

Всичко ще ми бъде под ръка. Ще бъде далеч по-забавно, отколкото предполагах. Нищо не отпуска така, както почивката в провинцията — между бедрата на едно розовобузесто селско девойче с безкрайно възбуждащ акцент.

— Завийте тук — обади се Наташа, когато стигнаха една изящна порта от ковано желязо.

Сър Алтъни погледна към оградената с кестени алея и се обърна изненадан към нея.

— Но този път води към Марчъм.

— Знам.

— Значи живееш в Марчъм? — попита той, като сам не вярваше на късмета си. Това апетитно парче само му падаше в ръцете… или по-скоро в леглото.

— Да.

Велики Боже! Струваше си човек да живее в провинцията. Не можеше да повярва, че нещата се подреждаха така добре. Ето го него, малкият син на един дук, на когото не се полагаше по наследство нито титла, нито имот, и какво стана? Вуйчо му завеща и титлата, и обширното си имение, а на всичко отгоре и местната хубавица. При това той никога не е бил в по-добра форма за правене на любов, като оставим настрана проклетото схващане, разбира се.

Животът беше прекрасен.

— Значи живееш в Марчъм — каза той, сякаш още се съмняваше в това чудо. — Но не си от прислугата.

— Точно така, не съм.

— А, ти си дъщеря на някой от слугите.

— Не. Родителите ми никога не са били слуги… а сега и двамата са мъртви.

— Хм… Руско сираче с любопитно минало — каза той и не можа да добави нищо повече, защото излязоха на алеята, която правеше широк полукръг пред Марчъм Манор.

Точно в този момент близнаците изскочиха като стрели иззад плета, профучаха през поляната с детелина и заблъскаха входната врата, викайки с крясъци и писъци някоя си госпожа Макдугъл.

Секунда по-късно вратата се отвори с трясък и на прага изникна якото туловище на един дракон от женски пол. Драконът се забави за миг на каменната веранда, фучейки като зимен вятър, с метла в ръка.

Единственото обяснение, което дойде на ум на Антъни, беше, че близнаците трябва да са видели срещата му с чернокосата руска хубавица в градината и са хукнали напряко през ливадите с жълта рапица, за да повикат подкрепление с предрезгавели и уплашени гласове.

— Госпожа Макдугъл! Госпожа Макдугъл! Елате бързо! На алеята има един бандит и той иска да отвлече Таша!