Илейн Хофман
Време за рози (10)

Девета глава

Наташа не разбираше как бе могла да си напълни главата всички онези романтични глупости за отвличанията. Те няма: нищо общо с реалността.

Опря буза до студеното стъкло на каретата и се загледа в празното пространство. Мислеше не за връщането си в Англия, а за двете седмици, които бе прекарала в Шотландия. Мислеше за деня, когато Тревор я беше завел на пикник.

Въздъхна. Скоро щяха да спрат пред портите на Марчъм, защото според Тревор лейди Сесилия вече се беше върнала в Лондон. Би трябвало да бъде безкрайно радостна, че се прибира у дома, но нещо й пречеше да бъде истински щастлива. Може би просто беше по-романтична и сантиментална, отколкото бе полезно за самата нея. Как мил и любезен човек като Тони можеше да има толкова упорит, опърничав и непоносим брат като Тревор. Умът й не го побираше. Но докато през главата и минаваха подобни мисли, пред очите й отново се изправяше Тревор, загледан в нея, чуваше горещия му шепот, усещаше устните му върху своите.

Каретата спря. Чу Тревор да казва „Пристигнахме“ и изхвърли всички мисли за него от съзнанието си.

Отвори очи и видя, че той вече слиза. Зад него се извисяваха любимите, макар и малко поолющени, стени на Марчъм — по-скъпи от всякога. Не беше за вярване, че бе отсъствала само две седмици, но нея наистина я нямаше тук точно от две седмици и два дни.

Уморено слезе от каретата, като прие протегнатата ръка на Тревор. Краката й бяха изтръпнали, а задните й части сякаш бяха обработвани с тупалка за одеяла.

— Благодаря — каза тя мелодично и направи лек реверанс, всъщност това не беше реверанс, а опит да прикрие треперенето в коленете си. Щом се закрепи на крака, вдигна поглед от безупречното му черно сако и се загледа в неговите тъмносини очи.

Той й се усмихна.

— Е, моя малка пленнице, готова ли си да се сблъскаме с гнева на Тони?

Тя му върна усмивката.

— Май аз трябваше да ти задам този въпрос — отвърна тя. — Гневът на Тони няма да бъде насочен срещу мен.

Потърка бузата й с опакото на ръката си.

— Е, виждал съм и по-страшни неща — каза той и отново плъзна поглед по фигурата й, преди да спре очи на лицето й. Наташа премигна както често беше правила, когато някой запали лампа в тъмна стая. Беше стъписана. Сърцето й биеше бясно, а не знаеше защо.

Нали беше влюбена в Тони?

И си беше у дома. Но колко странно беше да се чувства едновременно тъжна и радостна. Дали радостта се дължеше на завръщането у дома, при Тони? Ами тъгата? Дали не тъгуваше заради скорошната раздяла с Тревор?

Преди няколко дни не би изпитвала нищо подобно, защото с Тревор бяха сключили примирие наистина едва преди няколко дни, но оттогава беше открила — колкото и странно да звучеше — че понякога този човек дори й е симпатичен.

Въздъхна и го погледна.

— Нещо ми подсказва, че никак няма да е лесно да го убедим. Ще ни бъде дяволски трудно да му обясним, че няма нужда да те коли.

— На нас ли? — тихо попита той. — Да не би да се опитваш да кажеш, че ще се постараеш да ме защитиш?

Наташа се намръщи, видимо объркана. Той определено знаеше как да извърта нещата и да им придава нов смисъл.

— Мотивите ми са съвсем почтени. Не бих искала да застана между двама братя. Тъй като обичам Тони, ще направя всичко по силите си, за да не се избиете един друг. Но не очаквай от мен нищо повече.

— Не вярвам да ми се наложи. Напълно е възможно Тони да разбере мотивите ми и ще сложим край на цялата история.

Тя се разсмя.

— Вероятно така ще стане. В началото Тони ще бъде бесен, но скоро ще му мине. Той е като искра, която проблясва ярко, но скоро изгаря.

Тревор повдигна вежда и я изгледа одобрително.

— Добре познаваш брат ми.

— Имам чувството, че го познавам открай време.

Тревор изсумтя, за да й покаже какво мисли по въпроса, сетне тръгна към стълбите.

— Хайде, хлапачке, да приключваме по-скоро с това.

Щом влязоха, Наташа се задържа за секунда в преддверието. Свещниците още не бяха запалени и тя оставаше в сянка. Вратата към библиотеката беше отворена и там нямаше никой, освен Тони, отпуснат в едно кресло. До него слабо светеше някаква лампа, в едната му ръка се беше сгушила чаша с бренди и той мрачно гледаше в камината, където не гореше огън.

— Върнах се — каза Наташа, изстисквайки цялата си веселост, и тръгна към него.

Тони вдигна поглед, когато Тревор и Наташа влязоха. За миг се възцари мълчание. Сетне дойде експлозията. Той изпусна чашата и скочи на крака.

Отмина протегнатата му от Тревор ръка и стисна Наташа в прегръдките си.

— Добре ли си? — попита загрижено и я погледна в очите.

— Всичко е наред с мен, господарю мой, както можеш сам да се убедиш — весело отвърна тя и за да превърне цялата история в комедия, се завъртя, та да може да я огледа от всички страни.

Тони май остана доволен, защото я прегърна собственически през кръста, сетне се обърна към брат си.

— Къде я отведе?

Тя погледна крадешком към Тревор и заговори преди той да успее да се обади:

— Закара ме в Шотландия на борда на един кораб. Даде ми самостоятелна кабина, а екипажът се държеше ужасно мило. Направи всичко по силите си, за да се чувствам удобно. И сто, сега съм тук.

Тони я изгледа намръщено.

— Дявол да го вземе! Защо го защитаваш? Той е един долен престъпник! Похитител! Чиста проба бандит! Не ти ли хрумна, че може да се обезпокоя?

Това я изненада. Тони не приличаше на човек, склонен да се тревожи за нещо.

— Предположих, че ще се ядосаш, но не и че ще се обезпокоиш. Мислех си, че знаеш що за човек е брат ти.

— Именно защото знам — изръмжа Тони. — Точно затова се обезпокоих.

— О! — каза Наташа.

— Е, ако някой е склонен да изрази друго мнение, по-благоприятно за мен, аз ще се присъединя към него — обади се Тревор.

Тони се обърна към него.

— Ако си мислиш, че ще ти повярвам, значи си по-голям глупак, отколкото предполагах.

— Ти пък ако си мислиш, че нямам друга работа, освен да се мотая из страната с опърничави жени, значи си най-големият глупак от всички ни. Спомни си, скъпи братко, че аз бях надалеч, мислех си само за Наполеон, за разлика от теб. Не по своя воля се забърках в тази каша и нямаше да се стигне дотам, ако поддържаше някакъв ред в личния си живот.

Погледът на Наташа прелиташе от Тревор към Тони. Най-накрая можа да въздъхне с облекчение, като видя, че думите на Тревор имат някакъв ефект върху Тони.

— Не ме баламосвай, Трев. Нямаше право да я отвличаш.

Тревор повдигна вежда.

— И какво щеше да направиш на мое място? Щеше да й кажеш да си облече най-хубавата рокля, за да посрещне другата ти бъдеща съпруга? — Той махна някаква прашинка от ревера си. — Може би това щеше да бъде най-добрият подход, като се има пред вид колко неща ги свързват. Можеха да си прекарат чудесно, обсъждайки общото и специфичното в методите ти на ухажване. — Тревор се вгледа проницателно в очите на брат си и добави. — Това ли искаше?

Тони въздъхна.

— Все щях да измисля нещо — отвърна той. — Сесилия щеше да прояви разбиране. Не може да ми се сърди, че вуйчо ми е завещал да се грижа за Наташа и братята й.

— Може би в началото нямаше, докато не я зърне. Но от пръв поглед — Тревор се обърна към Наташа — щеше да разбере какво е на път да стане и щеше да избухне като барутен погреб на кораб. Лейди Сесилия може да не е титан на мисълта, но не е и глупачка. Дори кротка госпожица като нея може да стане малко нервна, когато й отмъкват годеника под носа. Не става дума просто да промениш избора си, Тони. Тук са замесени и други хора. Могъщи хора. След колко часа, според теб, дук Хайборн щеше да поиска главата ти на сребърна табличка?

— За Бога! Чия глава ще се сервира?

Тревор подскочи при звука на този глас. Само това им липсваше, помисли си той, докато двамата с Тони се обръщаха към баща си, който тъкмо беше влязъл с мрежа за пеперуди в ръка.

Дук Хилсбъро се наслаждаваше изключително много на престоя в провинцията и същата сутрин беше обявил, че не бърза да се прибира. Рядко му се беше случвало да се отбива в Марчъм и с въодушевление откри, че тук могат да се намерят множество пеперуди и молци, които липсваха в Лондон. В сърцето на дука ларвите, скакалците и пашкулите заемаха мястото, което някои мъже бяха отредили за своите любовници. В душевната си простота той обичаше да води върволицата си от гости във временната лаборатория с изложените колекции от бръмбари, молци и пеперуди. Показваше ги със същата гордост, с каквато други благородници показваха портретите на своите прадеди.

Тревор хвърли поглед към мрежата за пеперуди и попита:

— Влизаш или излизаш?

— Излизам, скъпо мое момче, излизам. Околните гори гъмжат от пеперуди по това време на годината. Има ги много повече, отколкото в Лондон — с тези прощални думи дукът изскочи от библиотеката и се запъти към широката врата за градината.

Тони изчака, докато баща им се скри, сетне се обърна към Тревор и присви очи. Като видя, че гневът му отново се е разпалил при намесата на дука, Наташа отстъпи малко назад.

— Докъде стигна с нея? — попита Тони.

Тревор се оказа неподготвен за това избухване и от неочакваната насока на разговора.

— Докъде да стигам?

— Знаеш какво имам пред вид, похотливо копеле такова.

Наташа ахна и Антъни се обърна към нея.

— Прощавай, любима.

— О, това е добър въпрос, Тони — обади се Тревор, без да обръща внимание на реакцията на Наташа. — Ако питаш дали госпожица Симонова още е девствена, трябва да адресираш въпроса към себе си. Прекарал си с нея много повече време от мен, и под един покрив. Що се отнася до мен, мога само да отбележа, че ако е била девствена, когато я взех оттук, значи ти я връщам девствена.

Тони стисна юмруци и Наташа сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Не приличаш на човек, който ще се откаже да отпие глътка-две от чашата на насладата.

Тревор скръсти ръце и изгледа подигравателно брат си. Сетне леко изсумтя, както правеше понякога, когато нещо го беше развеселило.

— Чаша на насладата, така ли? — каза той и плъзна поглед по формите на Наташа, която ахна отново и изгледа гневно Тони.

— Е, — продължи Тревор. — Сигурен съм, че си познавач по отношение на чашите и прочее — обърна се към градината точно в момента, в който Тони грабна някаква чаша за чай и я запрати по него.

Наташа проследи с поглед съдинката, която прелетя над смеещия се Тревор и изхвръкна през вратата. Смехът му заглъхна, когато зърна ужасен, че дукесата нямаше същия късмет. Наташа на свой ред покри лицето си с ръце, защото с не по-малък ужас зърна как чашата се устреми към дукесата и се пръсна на парченца в бонето й.

— Олеле — възкликна нейна светлост и се свлече на най-близката пейка.

Лука и Павел, които бяха проследили цялата сцена от скривалището си в плета, побързаха да избягат. По принцип все те излизаха виновни за всяка беля в околността, така че инстинктът им подсказваше да се измъкнат възможно най-бързо, когато стане нещо такова.

Щом се отдалечиха на безопасно разстояние, се свлякоха на земята, държейки се за коремите от смях. После се приютиха на сигурно място в пълната със сено ясла на обора, където се заеха да съчиняват ода в чест на събитието.

Песента им привлече вниманието на още един член на групата — малко шишкаво кученце, измъкнато от реката от градинаря Хари. Според него кутрето било жертва на възможно най-долното престъпление — опит за удавяне.

Щом близнаците зърнаха полуудавеното кученце, го обявиха за своя собственост. В отговор на забележката на госпожа Макдугъл, че в къщата вече има три кучета, Уинкъм, Блинкъм и Нод, те изтъкнаха, че животинките принадлежат на лорд Антъни. След това кръстиха новата си придобивка Бегар, просяк.

Името добре му пасваше, защото веднага си личеше, че Бегар е продукт на дълга поредица от озадачаващи кръстоски. Дребничък, жилав и космат, със сивкави мустаци и разноцветни уши, той много приличаше на стария циганин — амбулантен търговец, който идваше в Марчъм два пъти годишно.

Щом приключиха с поетичното творчество, близнаците започнаха да пеят с такъв ентусиазъм и сила, че Бегар чак се строполи на земята и вирна лапи във въздуха.

Малко по-късно, точно преди следобедния чай, Лука и Павел отидоха до къщата, настаниха се на стълбата пред главния вход и зачака Тони. След няколко минути той се появи и се спъна в Бегар, който изквича и офейка с подвита опашка.

— Ще имате ли добрината за в бъдеще да държите това животно навън? — попита Тони, слизайки по стълбите. Пътьом продължи да си мърмори под носа, че авторът на пословицата за утехата от живот на село трябва да е бил селският идиот.

Лука и Павел благоразумно не се обадиха. Изчакаха Тони да ги подмине и чак тогава запяха. На втория стих към тях се присъедини и лая на Бегар, разнасящ се изпод покривката на масата в антрето.

Дукът подтичваше с мрежа в ръка

безгрижно, ох колко безгрижно.

Жена му подкастряше някаква драка

безгрижно, ох колко безгрижно.

Маркизът се караше с брат си жестоко

жестоко, ох колко жестоко,

и чаша прехвръкна над глава му в небето

високо високо, ох колко високо

удари тя майка му точно в бонето

в бонето, да, точно в бонето…

Тони спря, обърна се и ги изгледа кръвнишки.

— Нямате ли си друга работа — попита той. — Ако нямате, да повикам учителя.

Тази заплаха подейства. Близнаците излетяха като куршуми, Бегар ги следваше по петите. Бодрият ритъм на песента, съпровождан от воя на Бегар, още дълго се разнасяше в далечината.

Тони чу някой да се хили зад гърба му и се обърна. Тревор стоеше горе на стълбището, ухилен и с ръце пъхнати в джобовете.

— Не си ми казвал, че са толкова умни — обади се той.

— Не са — отвърна Тони.

— Хайде, хайде — каза Тревор, докато слизаше по стълбището. — Няма нищо по-здравословно от живота на село.

— Върви по дяволите — изръмжа Тони и изчезна през вратата. Стълбището зад гърба му се тресеше от смеха на Тревор.

Малко по-късно Тревор се присъедини към родителите си в трапезарията и учтиво се осведоми за състоянието на дукесата.

— Всичко е наред с главата ми, благодарение на бонето — отвърна майка му — но просто не мога да простя подобна липса на възпитание от страна на Тони. Чашата беше толкова хубава и я имам още от баба си.

— Това ми напомня — обади се весело дукът — вица за човека, който се прибрал посред нощ и бил посрещнат от запратена чаша и разярена жена. „Къде се губиш досега?“ попитала жена му, докато го замеряла. На което човекът отговорил…

— О, недей сега, Чарлз — прекъсна го дукесата. — Ще се чувствам по-спокойна, ако обръщаш по-голямо внимание на връзката между Тони и Наташа.

Сетне се обърна към Тревор и попита:

— Успя ли да я разубедиш поне малко?

— Не — отвърна Тревор и си наля чаша чай. — Ами вие? Успяхте ли да му повлияете?

— Не. Боя се, че Антъни ще продължи да проявява обичайното си твърдоглавие. Въобразява си, че е влюбен — отвърна с въздишка дукесата.

— Ами лейди Сесилия?

— Каза, че щом баща ти толкова я харесва, можел сам да се ожени за нея — въздъхна отново дукесата. — Боя се, че е решил да се държи почтено.

— Което ще рече?

— Иска да й каже истината. Смята, че лейди Сесилия ще прояви разбиране.

Тревор изсумтя.

— Всички жени проявяват разбиране, докато някой не ги настъпи.

Възцари се тежко мълчание. Сетне дук Хилсбъро хвърли поглед през прозореца и вниманието му веднага бе приковано от някаква жълта пеперуда, кацнала на перваза. Дукесата изгледа нервно своя съпруг и повелител. Тревор усети, че от него се очаква да се намеси и каза простичко:

— Ще поговоря с Антъни.

— Ами ако продължи да упорства?

Тревор се усмихна на себе си, сви рамене и отвърна:

— Тогава ще бъда принуден да поема нещата в свои ръце.

— Какво си намислил, Тревор? — попита тя и го погледна заинтригувано.

Тревор се ухили и хвърли поглед към баща си.

— Нещо, за което е по-добре да се говори само между мъже.

Майка му кимна и се изправи бавно, без да откъсва очи от дука.

— Мислите на баща ти се реят някъде из градината сред еднодневките — отвърна тя. — Няма да чуе какво му казваш.

Тревор погледна баща си.

— Може би така е по-добре — каза той. — Колкото по-малко хора бъдат замесени, толкова по-добре. Тони няма да се укроти лесно, знаеш това. Затова по-добре да се сърди само на мен.

Дукесата му се усмихна лукаво.

— Смяташ ли, че майка ти е вече толкова престаряла и оглупяла, че да не може да се справи с хлапак като Антъни?

Тревор се ухили.

— Разбира се, че можеш. Просто не исках да ти навличам излишни неприятности. — Замълча за момент, загледан в майка си. Тя наистина младееше и все още беше изключителна жена. Сетне любопитството му се събуди.

— Какво би направила, ако Тони ти се ядоса?

Дукесата се подсмихна.

— Е, щях да го напръскам с разтвора за наторяване. — Сетне с по-сериозен глас добави. — Още не е късно.

Стана, събра бухналата си пола, кимна на Тревор за довиждане и си тръгна.

Тревор се обърна към баща си и видя, че и той си е тръгнал. За част от секундата Тревор си спомни детството. Винаги ставаше така — родителите му бяха заети с нещо, когато искаше да поговори с тях.

Допи чая си и излезе. Беше хубав ден и той се чувстваше необичайно бодър и самоуверен, въпреки неуспеха на родителите да надвият ината на Тони. Като се сети за него, Тревор си каза, че е крайно време двамата да си поговорят като братя. Денят беше крайно подходящ и той се чувстваше в прекрасна форма.

Тръгна по лъкатушещата пътечка, посипана с чакъл. Обходи с поглед околните ливади, търсейки брат си и внезапно подскочи. Наистина беше зърнал Тони… но в обятията си той държеше Наташа.

Чудно защо това го ядоса неимоверно. Та нали те бяха влюбени — или поне си мислеха, че са — но доколкото познаваше Тони, Тревор се съмняваше в дълбочината на неговите чувства. Що се отнася до нея… тя беше нещо друго.

Съвсем естествено бе, каза си той, да ги намери прегърнати. Всичко изглеждаше напълно пристойно, но Тревор знаеше, че Тони нямаше да се посвени да даде известна свобода на ръцете си в подобна ситуация. Не можеше да разбере защо това толкова го ядосва. Госпожица Симонова навеждаше и самия него на подобни идеи.

Отърси се от тези мисли и продължи по пътечката.

Докато се чудеше как би могъл да отлепи за известно време Тони от Наташа, самата съдба му предложи отговора.

Тъкмо беше завил към градината, когато забеляза двамата братя на Наташа да седят на една пейка като две половинки на ябълка, а слънцето блестеше по русите им глави. Прикрит зад едно дърво, той започна да ги наблюдава и констатира, че правят венче или гирлянд от някакви растения.

Вече си тръгваше, когато нещо привлече вниманието му. Отново погледна момчетата, сетне с интерес се вторачи в растението, с което те се занимаваха. Сви вежди. Имаше нещо особено в тези клонки. Олеле, май се сещаше. Прозрението внезапно го осени. Да, беше виждал подобни листа още като дете — и тогава те го бяха изпратили за няколко седмици на легло. Никога нямаше да ги забрави: Северноамериканска отровна лиана.

Преди много години, когато Тревор и Тони бяха приблизително на възрастта на близнаците, те гостуваха за известно време в Марчъм. С пристигането им вуйчо им беше показал оранжерията и ги беше уведомил, че това е единственото място, където не трябва да стъпват.

За да смекчи неприятното впечатление, майка им беше обяснила, че вуйчо им е известен ботаник, специализиран в изучаването на отровни растения и че оранжерията е пълна с такива.

— Там има много, много опасни растения — беше натъртила тя.

— До които и на двамата ми синове е забранено да се докосват — беше допълнил баща им.

За лош късмет именно тези обяснения накараха Тревор и Тони да се заинтересуват от оранжерията.

На следващата сутрин Тревор и Тони се промъкнаха в светая светих на вуйчо Уилям още с пукването на зората. Няколко часа по-късно вдигнаха температура и се изприщиха на червени ивици. Целите се подуха и се наложи веднага да повикат доктор. Скараха им се строго и ги предупредиха никога вече да не се доближават до тези растения. Тревор единствено успя да попита защо на вуйчо Уилям му няма нищо, макар да стои часове наред в оранжерията сред тях.

— Никой не би могъл да обясни — отвърна докторът. — Просто някои хора се разболяват, а други не.

Братята се бяха възстановили чак след две седмици.

Тревор присви очи и се загледа замислено в страховитата лиана, която вуйчо Уилям беше докарал от Северна Америка. За себе си беше сигурен, че това е същата лиана, която ги бе поразила така жестоко двамата с Тони. Огледа внимателно ръцете на Лука и Павел, но не забеляза зачервяване или възпаление.

— Ей, хлапета, правили ли сте досега венци от тази лиана? — попита той, заставайки пред тях.

Двете глави се надигнаха в унисон. Павел направи гримаса, но не каза нищо. Лука му хвърли един поглед и отвърна:

— Много пъти.

Тревор потръпна. Много пъти?

Ако имаха същата реакция като тях с Тони, и един път щеше да им бъде предостатъчен. Можеше само да заключи, че руснаците са направени от по-издръжлив материал в сравнение с англичаните и че нямаха алергична реакция към тази лиана.

Пристъпи крачка напред, като внимаваше да не се доближи прекалено до отровното растение.

— И за кого приготвяте това? — попита той, като вътрешно се молеше да не бъде той късметлията.

— Таша — отвърна Лука.

— Хм — промърмори Тревор, усещайки как в главата му се заражда някаква идея. — Не мислите ли, че на сестра ви може да й отиват повече някои други неща?

Близнаците продължаваха да го гледат, но не казаха нищо.

Дружелюбни малки копелета, помисли си той. Никак не му се нравеше да се подмазва на две хлапета, току-що обули дълги панталони, когато единственото му желание беше да им вземе страха веднъж завинаги. Но нуждата е велик учител. С весела и добродушна усмивка той предложи:

— Край плета растат някои цветя, които са идеални за венчета.

Двете еднакви лица светнаха.

— Цветя — едновременно казаха те.

— Можем да дадем на Таша цветя — обади се Павел.

— А това ще бъде за Антъни — допълни Лука.

Тревор се усмихна. Гениална идея.

— Мислиш ли, че Антъни ще хареса това? — попита Павел и му подаде венчето да го разгледа.

Тревор се дръпна назад като опарен.

— О, мисля, че няма просто да му хареса. Много повече. Мога да ви уверя, че ще бъде просто поразен — каза той и полугласно добави. — За доста време.

Както беше предсказал Тревор, щом получи венчето и гирлянда, Антъни се тръшна като прострелян заек.

Докторите веднага му наредиха да пази леглото и покриха подутата му и зачервена горна половина със студени компреси.

 

 

— Искал си да ме видиш — попита Тревор, влизайки в стаята на Тони доста по-късно.

Тони се опита да задържи очите си отворени, но опиумът вече см казваше думата.

— Отдавна те търся — каза той. — Къде, по дяволите, се губиш досега?

Тревор се ухили подигравателно:

— Наистина ли искаш да научиш?

— Няма значение. Мога да се сетя къде си бил… и какво си правил, именно затова исках да поговорим — отвърна Тони през прозявка.

Тревор вдигна ръце в знак, че се предава и седна на едно кресло до леглото.

— На твое разположение съм, малко братче. Но ще е по-добре да побързаш. Сигурен ли си, че не искаш първо да подремнеш?

— Не ставай глупав — каза Тони. — Няма защо да се правиш на остроумен. Знам какво си замислил, Тревор, но няма да мине.

Тревор повдигна вежди и го погледна невинно:

— Наистина ли?

— Точно така. Няма да мине, Трев. Колкото и да се мъчиш, няма мине. Наташа е моя и ще си остане моя. Колкото и да се стараеш, няма да промениш нищо. Така че по-добре не се бъркай.

Тревор си придаде безразлично изражение и сви рамене:

— Както кажеш, малко братче.

Обикновено това обръщение вбесяваше Тони, но този път не му обърна внимание и се върна към по-важния проблем:

— Какво точно си намислил, Трев?

Тревор се ухили.

— Мислех си, че знаеш.

— Представям си в общи линии — каза Тони — но защо не направиш едно добро на един болен човек и не ме просветиш?

Тревор сви рамене.

— Е, не си търся две жени едновременно, ако това те безпокои. Това е твоя привилегия.

— Дявол да го вземе — изрева Тони и се надигна на лакти. Простена и отново се строполи в леглото. — Господи! Дори лактите ме болят.

Въздъхна, сякаш си напомняше да не губи самообладание. Когато проговори отново, гласът му беше по-спокоен:

— Не искам да се женя и за двете. Вече ти го обясних.

— Значи смяташ да разкараш Сесилия и да се ожениш за малката татарка?

— Да, твоята кожа. И това не е твоя работа.

— И смяташ, че Наташа ще бъде щастлива да живее като просякиня в това порутено имение?

Тони се прозя.

— Да, така смятам, но не това ме безпокои в момента. Ти ме безпокоиш. Не се приближавай до нея, Трев. — Той изгледа кръвнишки Тревор. Личеше си, че с усилие си държи очите отворени. — И си дръж мръсните ръце далеч от нея.

Тони се прозя отново и Тревор видя, че той вече се предава на съня.

— Хубава картинка ще бъда да хуквам нанякъде всеки път, когато я зърна.

Тони изсумтя.

— Много ясно си го представям.

Тревор се разсмя.

— Предупреждавам те, Трев. Стой настрана и си дръж похотливите ръце в джобовете.

Все така смеейки се, Тревор стана.

— С прискърбие трябва да те уведомя, че никога не си държа ръцете в джобовете. Виж, в нейните джобове…

— Мръсно копеле — простена Тони.

Тревор се изсмя.

— Това ни е в кръвта.

Тони притвори очи, което доста намали ефекта от думите му.

— Предупредих те.

— Нараняваш ме, братко.

Със затворени очи и вече почти потънал в блажен сън, Тони промълви:

— Много по-зле ще бъде, ако се допреш само с пръст до нея.

Тревор се ухили.

— Моли се да се допра само с пръст.

— Проклето…

Тревор се разсмя.

— Приятен сън, малко братче — каза той и излезе.