Илейн Хофман
Време за рози (45)

Четиридесет и четвърта глава

Наташа отказа да слезе на вечеря. Малко по-късно граф Долохов дойде да обяви, че тя е призована на аудиенция.

След няколко минути влезе в един малък закътан кабинет, който не беше виждала досега. Там я чакаха княз Сперански и Ники.

— Заповядайте, скъпа — княз Сперански потупа Наташа по ръката. Вероятно смяташе, че жестът му е бащински.

Нищо подобно.

Заведе я до едно кресло.

— Разговорът може да продължи доста дълго — каза той. — Най-добре ще е да седнете.

Тя погледна към Ники, но лицето му бе непроницаемо. Отново се обърна към княза.

— Не, благодаря. Предпочитам да остана права.

— Сядайте, мадмоазел — нареди князът. Веднага й стана ясно, че ще е най-добре да прави каквото й се казва.

Наташа, облечена в една от простичките рокли, които си беше донесла от Англия, седна сковано. Погледът й оставаше прикован в лицето на княз Сперански. Той също се втренчи право в очите й. За момент сякаш се бореха кой пръв ще отклони поглед. Тя не трепна.

Княз Сперански отиде в другия край на стаята и застана до прозореца. Остана прав, с изправени рамене във военна стойка и ръце, събрани зад гърба му.

— До мен стигнаха някои обезпокоителни новини.

Тя хвърли поглед към Ники, сетне отново се втренчи в княза.

— Ако имате пред вид желанието ми да се върна…

— В момента говоря аз, мадмоазел.

Наташа затвори уста.

— Преди много векове… — започна той.

Наташа простена. Нима имаше намерение да й изнесе лекция по история на Русия?

Князът невъзмутимо продължи.

— Преди много векове скандинавски кланове, начело с войнствени вождове, нахлули в днешната територия на Русия. Тези скандинавски вождове са известни като варязи. Един от тези войнствени кланове бил оглавяван от княз на име Рюрик от Ютланд.

— Това са викингите — намеси се Наташа, за да ускори нещата. — Чела съм за тях. Рюрик от Ютланд е родоначалник на династията, която управлявала различни княжества, а сетне руската империя, докато не угаснала през…

— … през 1598 година — довърши князът, отново овладявайки разговора. Разказа й как през същата 1598 г. Иван Грозни убил големия си син Иван.

— Направил го в изблик на гняв и оставил само своя по-малък син, полуидиота Фьодор. Династията естествено угаснала с Фьодор.

Наташа се въртеше неспокойно в креслото. Главата започваше да я боли. Не виждаше къде е смисълът на целия този разговор. Искаше да се прибере у дома, а до момента не й бе съобщен никакъв довод защо да не може. Велики Боже, какво общо имаха някакви руски царе, измрели преди стотици години? Искаше по-бързо да чуе какво имат да й казват. Искаше най-сетне да приключат с това недоразумение. Князът, въпреки опитите си да изглежда бащински мъдър и загрижен, определено я нервираше.

— Защо ми разказвате всичко това? — попита тя.

Княз Сперански се обърна и повдигна вежди.

— Забелязвам, че сте придобили английския навик да поставяте въпроса ребром.

— Не бих искала да проявявам неучтивост, но смятам да се върна в Англия. До момента не съм чула никакъв смислен довод защо желанието ми не може да се осъществи.

Той й се усмихна студено.

— Разбира се, че можете да се върнете в Англия, щом толкова настоявате.

Тя хвърли бегъл поглед към Ники. Той беше зяпнал смаяно княза и веднага ставаше ясно, че е не по-малко изненадан от нея. Наташа стана.

— Благодаря ви за любезността. Братята ми и аз не бихме искали да изглеждаме неблагодарни, но горим от нетърпение да се върнем. Бих искала незабавно да поговоря с тях, за да им съобщя добрата новина.

Понечи да тръгне към вратата, но князът я изпревари.

— Вие можете да се върнете в Англия, мадмоазел Симонова. Но не и братята ви.

Тя ахна и се извърна към него.

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което казах. Вие можете да останете в Русия или да се върнете в Англия — както искате. Но братята ви, Лука и Павел, ще останат в Санкт Петербург.

— Докога?

— Завинаги, мадмоазел.

— Завинаги ли? Но защо? Защо трябва да останат тук? Защо правите това? Какво ви интересуват братята ми?

— Сега ще имате ли добрината да ме оставите да довърша разказа си?

Наташа преглътна и кимна. Гърлото й беше пресъхнало.

— Тогава се върнете на стола си.

Наташа послушно седна.

— Преди много години бяха открити някои стари документи. Един от тях доказва, че синът на Иван Грозни станал баща, преди да бъде убит от избухливия цар. Ние открихме доказателства, че баща ви е пряк потомък по мъжка линия на Иван Грозни, чрез неговия син Иван, и сина на царевича Иван. Тъй като баща ви беше починал, а дворецът му — изгорен, ние решихме, че родът ви е угаснал. И едва преди няколко месеца случайно открихме, че вие сте живи и в Англия. Можете ли да си представите какво означаваше тази новина за нас? Разбирате ли какво ще стане, когато руският народ, комуто до гуша е дошло от царя, научи за братята ви? Династията на Иван Грозни не е угаснала. Вие сте негови внуци.

Наташа надали би искала да има за роднина точно Иван Грозни. Трудно можеше да си го представи като любим дядо, но предпочете да не споменава това пред княза. Затова простичко каза:

— Съжалявам, но още не мога да разбера.

— Опитайте се да проумеете. Вашите братя са единствените законни наследници на династията, основана от Рюрик.

Тя го погледна мрачно.

— Но царете… но династията Романови управлява вече от векове.

— Те са самозванци. Нямат никакви права, докато законната династия не е угаснала. Един от братята ви трябва да бъде коронясан.

Нямаше да бъде по-смаяна, ако й бяха казали, че ще я коронясат за кралица на Англия. Няколко секунди не можа да каже нищо. Един от братята ми ли? Един?

— И двамата ми братя искат да се върнат в Англия.

Княз Сперански почервеня от гняв. Вените по шията му изпъкнаха. Пристъпи заплашително към нея и Наташа се сви уплашено в креслото.

— Не ме разбирате правилно, мадмоазел. Хвърлил съм прекалено много време и усилия, за да ви доведа тук. Нямам намерение всичко това да отиде на вятъра само за да се окаже, че съм ви довел на екскурзия с братята ви в Русия. Братята ви са законните наследници на руския престол. Това надали ви интересува, но за руския народ те могат да бъдат дар свише. Ето защо са длъжни да предявят правата си.

Странски се овладя. Гласът му отново стана снизходителен.

— Като тяхна сестра, вие ще станете велика княгиня.

Велика княгиня? Аз? Наташа сви вежди и усети, че я напушва смях. Представи си как би изглеждала — величествена принцеса със златна корона, облечена в златотъкани одежди с инкрустирани златни орли, с изцапани с пръст ръце, които стискат скиптър и градинарска лопатка.

— Нямам намерение да ставам княгиня. Уверена съм също, че подобна кариера не блазни Лука и Павел. Нямаме намерение да живеем в Русия. Англия е наш дом. Щастливи сме да живеем там.

Погледна очаквателно княза и в този момент осъзна напълно какво й беше казал той.

Скочи на крака и погледна Ники в очите.

— Как можа! — гласът й изневери и тя се уплаши да не заплаче. — О, Господи! Така ти вярвах! Вярвах на всяка твоя дума, а ти само си…

— Не го казвай — нежно я прекъсна той. — Няма да е истина.

— Ти си бил изпратен с определена задача в Англия, нали така? Да ни намериш и да ни върнеш. И просто си изпълни задачата, нали?

Тя се обърна и започна нервно да крачи напред-назад.

— О, Божичко. И аз така лесно да се хвана. Трябваше само да щракнеш с пръсти. И аз, глупачката, ти вярвах. Вярвах ти. Никога не си смятал да се жениш за мен. Дори не си ме искал. Трябвали са ти само моите братя.

— Много от нещата, които изброи, ми тежат на съвестта. Но аз наистина те обикнах. И винаги съм искал да се оженим — каза Ники. — И още искам да се оженим.

— Лъжец!

— Никакви лъжи — отвърна той. — Само истината. Искаш ли да ти го докажа? Искаш ли да се оженим незабавно?

— По-скоро бих умряла.

Княз Сперански пристъпи между тях.

— Мисля, че си разменихте достатъчно остри думи. Ще дам и на двама ви време да премислите нещата отново.

Сетне се обърна към Наташа.

— Мадмоазел, ще се върнем отново към този разговор, когато сложите малко ред в чувствата си.

— Няма какво повече да говорим. Няма да ме разубедите. Само ще влошите нещата. Ние с братята ми искаме да се приберем у дома. Вие не ни позволявате. Добре, тогава чуйте моето предупреждение: няма да се предам. Не можете вечно да ни държите под ключ. Чухте ли ме? Няма да се откажа, докато не успея.

Това явно развесели княза. Той се усмихна бавно и иронично.

— За мен ще е удоволствие, мадмоазел. Очаквам с нетърпение да си поиграем на котка и мишка.