Илейн Хофман
Време за рози (23)

Двадесет и втора глава

Беше хубаво слънчево утро. Наташа подкастряше розите в градината, когато изпита странното чувство, че някой я наблюдава. Да, някой я наблюдаваше скришом. Бавно се обърна и внимателно се огледа наоколо, но нищо не помръдваше. Само слънчевите зайчета играеха по цветята и по лъскавите камъчета на пътеката.

Започнаха да ми се привиждат разни неща, каза си Наташа и въздъхна с облекчение. Тъкмо щеше да се заеме отново с подкастрянето, когато между лимоновите дръвчета забеляза тъмен мъжки силует. Слънцето блестеше и той бе прекалено далеч, за да го види ясно, колкото и да си напрягаше погледа. Не би могла да го разпознае дори и от по-близо.

Потръпна, сетне си каза, че не трябва сама да се плаши като малко дете. Къщата беше съвсем наблизо. Слънцето грееше ярко, някакъв кос подскачаше наоколо и търсеше червеи в прясно разкопаната земя. Сребристите цветове на белия равнец, огнената кандилка, синята метличина — всички потвърждаваха, че няма от какво да се страхува. Но въпреки това усещаше, че някакво зло е надвиснало във въздуха.

В този момент дотича Бегар и се замота в краката й. Тя го потупа по главата и се върна към работата си. Но не можеше да се отърси от предчувствието, че нещо не е наред. Побиха я тръпки и неизвестно защо пред очите й се мярна силуета на Нед.

Когато отново хвърли поглед към лимоновите дръвчета, мъжът беше изчезнал.