Илейн Хофман
Време за рози (49)

Четиридесет и осма глава

Наташа гледаше изтощените лица на близнаците, заспали от умора в кабината й. Бяха се превърнали в млади мъже и тя усети някаква празнота. Дали майките не изпитваха същото? Повиваш някоя вечер бебето и докато се обърнеш, то се е събудило пораснало. Зави ги с едно одеяло и излезе да потърси Тревор. Той я отбягваше, откакто бяха вдигнали котва за Англия.

Английският бряг вече се мержелееше в далечината и тя разбра, че вече е време.

Намери го в кабината му. Помещението беше тъмно и тя можеше да различи само силуета му до прозореца. Стоеше с гръб към нея. Пред него лунната пътека се беше простряла по черната като катран вода.

Ключалката изщрака, когато Наташа затвори вратата, но той не се обърна.

— Знаех, че ще дойдеш — каза той.

— Да — отвърна тя. — Ти винаги си ме познавал по-добре, отколкото се познавам самата аз.

— Някога ми се струваше, че знам всичко за теб. Сетне разбрах, че не е така — каза той, обърна се и вдигна за поздрав чашата в ръката си. — Още ми е страшно трудно да те изтръгна от съзнанието си.

— Имаше ли успех?

— Донякъде. Докато не си спомнех как беше едно време.

— А трудно ли беше… да не си спомняш?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че това е било най-трудното нещо, с което някога си се заемал.

— И защо смяташ така?

— Защото спомените са като жена. Ако не тичаш след нея, ще върви по петите ти до края на света.

— Ами ако тичам подире й?

— Пак ще дойде. И ще ти поднесе сърцето си на длан — отвърна тя и застана пред него.

Той я погледа и видя поточетата сълзи по лицето й. Посегна да ги изтрие, сетне пръстите му нежно се събраха около брадичката и повдигнаха лицето й. Лунната светлина го освети.

— Наташа, Наташа — промълви той. — Колко пъти съм сънувал това лице. Ти беше моя. Мисля, че именно заради това ме болеше така. Беше моя и аз прекрасно го съзнавах. Ето защо така мразех всеки — и всичко — което ни разделяше.

Заля я вълна от съмнение и ужас, толкова неочаквана и болезнена, че тя тихичко простена и се олюля.

Той се усмихна тъжно.

— Плът от плътта ми и кръв от кръвта ми, именно тези твои тихички нечленоразделни звуци ме обезоръжават. Когато научих, че си заминала… с него, си спомних как простенваше, когато те докосвах. Като си представех, че някой друг те докосва така…

Той вдигна очи към небето и извика:

— Господи, да обичам така и да бъда победен.

Тя вече не се опитваше да сдържи сълзите си.

— Обичам те — изхлипа тя. — Не. Това, което изпитвам, е много повече. Каквото и да съм ти причинила, колкото и да те е боляло, повярвай ми, мен ме болеше много повече. Обичам те, Тревор. Винаги съм те обичала.

Ръцете му я подхванаха и я притиснаха до него. Тя затвори очи и облегна глава до гърдите му, прегърнала го през кръста. Чуваше как сърцето му реди старото заклинание за сила и издръжливост. И внезапно усети как в нея се вселява духът на родината и, хиляди години история, спомени древни като вярата, дошла от мразовитите равнини. Блясъкът на първия сняг през октомври, царските паркове напролет, безкрайните зимни вечери, червеното зарево на слънцето над златните кубета. Вече знаеше, че никога няма да си тръгне от Русия. Тя беше Русия.

Видя се и сред пролетна гора с напъпили дървета. Място, където вече беше ходила неведнъж. То я чакаше, сред жълтите ливади с рапица и зелените поля…

Беше си у дома.