Илейн Хофман
Време за рози (28)

Двадесет и седма глава

Наташа се върна в Марчъм. Покрай гостуването в Лондон съвсем забрави за странната случка от деня, когато бе зърнала някакъв мъж сред дърветата. Всъщност повече нямаше да се сети за него, ако не бе онова произшествие няколко дни по-късно.

Не се обезпокои особено, когато чу кучетата да лаят краят оранжерията. Излезе да провери какво става. От много седмици не се беше чувствала така добре. Стъпваше леко и си тананикаше, докато бързаше по пътечката. Подвикна на кучетата и ги потупа весело по главата. Уинкъм… Блинкъм… и Нод.

Къде беше Бегар?

— Хайде, по-спокойно — каза тя на джафкащото трио. — Какво сте се разлаяли. Да не би някоя котка да се е промъкнала в оранжерията?

Нод сякаш кимна и тя се разсмя.

— Видял си значи? И не се опита да я спреш?

Посегна отново да потупа Блинкъм по главата, когато я зърна. Една бележка беше забита на вратата на оранжерията. На нея имаше само една дума, написана с букви, високи поне три пръста.

УЛИЧНИЦА

С треперещи ръце грабна бележката и я разкъса на малки парченца. Хвърли ги на земята, сякаш изгаряха пръстите й, сетне прикри уста с ръка и се обърна. Заслепена от мъка, не видя, че Хари дойде. След няколко минути той пристъпи до нея с виновно изражение.

— Видя ли я? — попита тя, бършейки сълзите си. С усилие се овладя.

— Чух кучетата — отвърна градинарят. — Дойдох да видя защо лаят. Жалко, че не я намерих преди теб.

— Няма значение — отвърна тя. — Не ми трябва бележка, за да знам какво си мислят хората за мен.