Илейн Хофман
Време за рози (31)

Тридесета глава

Четири дни преди бала на Тони и Сесилия Наташа трябваше да изнесе пред Кралското общество по хортикултура доклад по градините върху мочурлив терен.

На тръгване тя остави Сесилия спокойно да сортира отговорите на поканите за бала — единственото й занимание през последната седмица.

Излизайки от големия салон, Наташа се задържа за миг на прага и се загледа в спокойните движения на Сесилия. Приятелката й акуратно отваряше пликовете и грижливо вписваше името на изпращача в една от двете графи: „Приема“ или „Отказва“.

Наташа поклати глава. Самата мисъл да организира нещо за четиристотин души караше главата й да се завърти. А ако тези четиристотин души се случеха да бъдат каймакът на английското висше общество, сигурно вече щеше да е при лудите в Бедлам. Усмихна се при тази мисъл и тръгна да се качва по стълбите. Провидението си знаеше работата, щом бе отредило Сесилия да дава бал в чест на руските велможи, а тя самата да изнася доклад пред Кралското общество по хортикултура.

Качи се в стаята си и освободи прислужницата. Предпочиташе да се облече сама, както винаги. Сетне отиде до гардероба и подбра една кафява копринена рокля, която представляваше по-хубавият от двата й неделни тоалета. Напомни си, че трябва да купи нови дрехи.

Метна роклята на леглото и се сети колко прелестна изглеждаше Сесилия в салона долу в розовия си тоалет, какъв чар й придаваха блестящата коприна и модната кройка с бухнали поли. Хвърли поглед на евтината си кафява рокличка, отдавна демоде и излъскана тук-таме от употреба. Поколеба се дали да не облече изумрудения копринен тоалет, който Тони и Сесилия й бяха подарили при пристигането й. Отиде пак до гардероба и сложи зелената рокля на леглото до кафявата.

Прецени, че изумрудената коприна прекалено бие на очи и няма да се хареса на хора като членовете на Кралското общество по хортикултура. Върна зеления тоалет в гардероба и си сложи кафявата рокля. Завъртя се пред огледалото и остана доволна от избора. Щеше да изнася доклад върху култивирането на мочурливите площи, а не върху украсяването на собствената си персона.

Скромното кафяво, каза си тя, щеше да придаде допълнителна тежест на думите й.

Разреса косата си и я сплете на две дълги плитки, които нави като венец. В чест на великото събитие сложи нова панделка от бяло кадифе на старата си шапка, забоде една брошка в жабото и реши, че малките диамантени обици, които винаги носеше, щяха да свършат работа и сега.

Тони и Сесилия я изпратиха до Кралската академия на Кинг Стрийт, стара сграда в готически стил, където се влизаше между две редици от високи колони. Голямата зала много приличаше на театър с удобни тапицирани кресла и висок подиум за докладчика. Бяха я предупредили, че сбирките на Кралското общество по хортикултура рядко предизвикват голям интерес и залата ще бъде полупразна. Това не я беше притеснило особено. И без това бе голяма чест, че са я поканили да изнесе доклад. Дори в най-безумните си мечти тя не се виждаше да застане на катедрата и да започне да говори на няколкостотин души. Затова като разбра, че няма да се съберат повече от двеста души, изпита известно облекчение.

Настаниха я до президента на обществото по хортикултура, вляво от катедрата на докладчика. Хвърли поглед към залата и видя, че са дошли най-вече мъже. Очакваше това, но забеляза също, че има и немалко жени. Някои от тях седяха на отделни групички. Значи не бяха дошли просто в качеството си на съпруги, придружаващи мъжете си.

Лицата в залата се сливаха. От такова разстояние и при мъждивото осветление можеше да различи единствено Сесилия и Тони, но само защото знаеше къде са седнали. Пое си три пъти дълбоко дъх и издиша бавно. Прочисти гърлото си, благодарна, че звукът потъна сред ниското жужене на залата.

Накрая президентът на обществото по хортикултура стана. Когато стигна до подиума, разговорите замлъкнаха. Наташа се заслуша в плътния му, спокоен глас. Забеляза, че гласът и ръцете му изобщо не потрепваха.

Тя незабавно спря да кърши пръсти и мислено благодари, че пред нея има няколко листа, с които да си запълни ръцете.

Представиха я и тя стана. Вече не бе уверена дали изборът й на дреха беше толкова сполучлив. Кафявата рокля може би изобщо не си личеше на фона на тъмната ламперия. Листите потрепваха леко в ръцете й, когато се качваше на подиума. Молеше се да не се посрами за цял живот и да не стане за смях пред Кралското общество. Хвърли поглед към Тони и Сесилия. Знаеше, че те й се усмихват окуражително, макар да не можеше да ги види оттук. Остави листата на катедрата и благодари на президента, господин Темпълуайт, и на уважаемите членове на обществото по хортикултура за голямата чест да я поканят за доклад.

Преди да започне да чете доклада, тя обяви, че го посвещава на паметта на нейния покоен благодетел, когото всички те добре познаваха, покойния Уилям Уедърби, ърл Марчъм.

— Той бе благороден човек, който отвори пред трите руски сирачета не само сърцето, но и дома си — каза тя. — На ърла и на неговата любов към ботаниката аз дължа всичко, което знам за градините. И обикнах като него Марчъм, с прекрасните му градини и растения. За да бъда напълно честна, не споделям напълно само чувствата му към една от неговите любимки. Ако сте имали възможност да опознаете по-отблизо Rhus radicans, очарователно пълзящо растение от Северна Америка, известно още като отровна лиана, ще разберете, че просто горя от нетърпение да подаря някому моите екземпляри.

Залата гръмна от смях и Наташа затвори очи за миг. Пое си дълбоко дъх и усети как се успокоява. Когато смехът заглъхна, тя започна да чете доклада си. Приканваше да бъдат използвани всички естествено мочурливи места, за да бъдат създадени водни градини с влаголюбиви растения. Трябваше само да не забравят, че „влаголюбиви“ не означаваше растенията изцяло да са потопени във вода.

Като стигна до този пасаж, тя направи кратко отклонение и обясни защо предпочита да засажда растенията привидно небрежно, вместо в стройни редици. Сподели и своите идеи за комбинирането на растителните видове.

Беше на косъм да загуби самообладание само веднъж, докато обясняваше как влаголюбивите растения лесно се разпространяват и затова трябва да се предпочитат такива, които естествено растат на групички. Но веднага се овладя и аудиторията не забеляза нищо. Докато четеше, усети как интересът в залата постепенно нараства и я обзе същото приятно вълнение, както при планирането или засаждането на някоя градина.

Приключи с описание на растенията, които препоръчваше за подобни градини, като се започне от плачещата върба, която „служи като фон с каскадата си от вейки, отразяващи се във водата, водните лилии и множеството разновидности на перуниката“.

Накрая показа голям акварел на собствената й градина с влаголюбиви растения в Марчъм.

Аплодисментите бяха оглушителни.

Когато господин Темпълуайт се изправи и застана до нея зад катедрата, ръкоплясканията се засилиха още повече. Наташа стоеше, усмихваше се на лицата, които не можеше да различи и чувстваше, че е намерила своето място в живота.

Петдесет реда по-назад, незабележим в тъмната зала, един мъж мислеше, че тя определено има място в живота, но то не е да изнася лекции за влаголюбиви растения.

Тревор беше дошъл на лекцията с надеждата да я зърне отдалеч. Беше получил много повече, отколкото очакваше. Наташа се бе променила. Личеше си дори от такова разстояние. Беше се превърнала в млада дама с перфектни маниери и самообладание. Жена, способна да си извоюва място под слънцето. И той не беше предвиден в плановете й. Ако това изобщо беше възможно, тя бе станала още по-хубава — въпреки строгата прическа, торбестата рокля и професионалното, учителско поведение.

Белегът на бузата му потреперваше, докато я наблюдаваше. Съзнанието му бе погълнато от неочакваното разкритие: тази спокойна, уверена жена беше същото девойче, в което се бе влюбил, същото девойче с облак черни коси и виолетови очи, чийто прелъстителен акцент още го преследваше в съня му.

Топла и любяща, добродетелна, готова да защити любимите си същества, тя силно обичаше и мразеше. Но когато се любеха, тя му се бе отдала с любов, с любов му бе открила сърцето си, с любов го бе допуснала да влезе в нея, с любов бе заченала детето им.

И поради тази любов той реши да очисти сърцето си от лъжата и измамата. С любов призна прегрешенията си и я помоли да стане негова жена. Спомените отново започнаха да го измъчват. Господи, омразата й бе сляпа като любовта й. Тя го изостави сам в тъмнината, един объркан мъж със съсипан живот, луд, бълнуващ само за едно: тя отново да стане негова.

Наблюдаваше я и видя как по едно време тя се обърка. Знаеше също, че сам е много по-объркан. И когато Наташа свърши и се надигнаха оглушителните аплодисменти, му се прииска да отхвърли всички преструвки, да скочи на крака и да закрещи нейното име. Да им каже, че помни голите й гърди, хубави като полските цветя, че са се любили сред дъхавите летни треви, че е посипвал черната й коса с маргаритки и шибои, че я е качвал на полусрутени стени и там е търсил с пръсти нейната топлина, докато дъхът им се смесваше и той почти губеше съзнание от удоволствие.

Какво ли щеше да си помисли тогава тя, тази изтъкната градинарка, тази целомъдрена лекторка? Какво щеше да си помисли, като го видеше да скача на крака и да идва към нея, за да я обладае на място, на осветения подиум пред уважаваното Кралско общество по хортикултура? Дълго ли щеше да се съпротивлява, преди да се сгуши до гърдите му като ранена птичка и да му се отдаде, стенейки и разтапяйки се от удоволствие?

Колко щеше да е хубаво отново да влезе в нея…

Щеше ли да се ужаси? Щеше ли да се засрами? Добре. Нека се ужасява и засрамва. Нека се мъчи, както се мъча аз ден и нощ, откакто я видях за последен път. Нека разбере какво съм изстрадал…

Забеляза, че хората си тръгват. Сърцето му подскочи. Лицето му пламна. Косата залепна за челото, мокра от пот. Погледът му остана прикован в подиума, където една млада дама в кафяво говореше нещо на групичката обожатели. Стисна челюсти и се намръщи. Видът му стана почти заплашителен и нещо в погледа му караше хората да го заобикалят.

Беше я видял.

Гледаше право пред себе си, изпивайки до дъно чашата на насладата и болката, и двете изострени до крайност. Излезе от унеса си с дълбок стон, мълвейки нейното име наред с най-нежни епитети. Така би говорил на някое умиращо дете, тихо и с думи, идващи направо от сърцето, от най-съкровените дълбините на душата му. С болезнен стон избърса челото си и бавно стана.

Някаква жена, която минаваше наблизо, подхвърли на мъжа си:

— Горкият човечец сигурно се е побъркал.

Побъркан ли?

Да, наистина беше луд. Луд от копнеж. Луд от желание. Луд от постоянната липса. Но всичко бе свършено. И това го подлудяваше най-много.

Беше я видял. Най-сетне я беше видял. И какво от това? Щеше ли да стигне това, за да пречисти душата си от болезнените спомени? Щеше ли да сложи край на неговата бавна, мъчителна агония?

Странен начин да се самоубие, не със собствената си ръка, а капка по капка, като мълчи, като се лишава от насъщната нужда да я вижда, като се изтезава от неведението.

Стана и тръгна по пътеката, разблъсквайки хората по пътя си. Искаше да се махне по-бързо, така както бе бързал да дойде.

Накрая изскочи на чист въздух и чу някакъв минувач да подхвърля подигравателно:

— Този май е луд.

Лудешкият му смях дълго огласяше улицата.