Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time for Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Илейн Кофман

Заглавие: Време за рози

Преводач: Илия Илиев

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

ISBN: 954-445-034-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9734

История

  1. — Добавяне

Пролог

„Светът е пълен с изпитания,

пълен е и с хора, които ги преодоляват.“

Хелън Келер, „Оптимизъм“, 1903

Англия 1815

Казват, че било по-добре да се родиш с късмет, отколкото с богат баща.

На нея й липсваха и двете.

Нещастията се сипеха едно след друго, но тя никога не се усъмни, че в крайна сметка ще оцелее. Беше като коркова тапа. Нищо не можеше да я потопи. Нито загубата на родителите и страната й. Нито смъртта на нейния благодетел. Жаждата да оцелее беше в кръвта й — в края на краищата, нали бе рускиня.

Нейният благодетел, Уилям Уедърби, шестият ърл на Марчъм, беше умрял и душата му почиваше в мир. Погребението бе вече приключило. Смъртта на лорд Уилям означаваше, че животът на Наташа нямаше вече да бъде същия — но в никакъв случай нямаше и да приключи. Бъдещето беше обвито в несигурност.

По целия Марчъм Манор огледалата и картините бяха покрити с черен креп. Клонка розмарин висеше над входната врата на внушителната постройка в центъра на имението на блаженопочившия. Вътре Наташа Симонова бавно слизаше по стълбите.

Биенето на големия часовник в залата сякаш тържествено възвести нейната поява, заглушавайки тихите й стъпки и шумоленето на черния бомбазин на роклята. Тя беше млада и бледа, а външността й незабавно будеше рицарски чувства в сърцето на всеки истински мъж.

В дъното на стълбите се поспря и огледа мрачната зала, където навсякъде личаха знаците на траур. Колко странно изглеждаха тези традиции, колко кухо. Не й носеха и най-малката утеха. Нямаше защо всичко постоянно да й напомня за тежката загуба — обвитите в черен креп огледала, дори черните кантове на листата за писма. Болката в сърцето й бе достатъчна.

Ърлът на Марчъм е мъртъв. Няма връщане назад. Любимият й благодетел си беше отишъл и Наташа не можеше да не се пита дали смъртта му означаваше край или ново начало. Какво я чакаше сега? Главата й беше клюмнала, а стъпките й — тихи. Бавно повдигна черния воал над лицето си и излезе, за да поседне на каменната пейка в градината, точно зад глогиновите храсти.

Зимата вече чукаше на вратата. Дивите кестени край алеята пламтяха в червеното си есенно великолепие, а кардиналските върби показваха яркочервената си кора. Във въздуха се носеше дим от ябълково дърво. Шишкави тикви бяха натрупани в една каруца край задния вход. Повехналата лобелия в старото каче за маслини ронеше сухи листа от едната страна на пейката, а от другата имаше глинено гърне с изсушени гераниуми. Златисточервените хризантеми до фонтана с боязън очакваха първия сняг. Пълзящите растения по задната стена на къщата пламтяха в яркочервено. От другата страна на плета бръшлянът, покатерил се по каменната арка зад бараката за инструменти, навличаше зимните си дрехи.

Около нея бледата кехлибарена светлина обгърна градината, докосвайки дърветата с червено и жълто. Цветовете някак й напомняха за лятото и за неотдавнашната загуба. В лехите край алеята невенчетата бяха обърнали ярките си лица към слънцето и тя се улови, че прави същото. Със затворени очи усещаше слънчевата топлина по лицето си. Днес беше десети октомври, денят на Дявола и къпината и мисълта за това извика друг спомен.

Спомни си, че само преди една година тя седеше на същата каменна пейка, Лука и Павел се бяха сгушили в краката й и всички заедно слушаха разказа на ърл Марчъм:

— Хората говорят, че не трябвало да се ядат къпини след този ден. Архангел Михаил изхвърлил дявола от Небето на десети октомври и той се приземил в един къпинак.

— И какво направил дяволът? — беше попитал Павел.

— Така се ядосал, че проклел къпините и те вече не ставали за ядене след тази дата.

Наташа откъсна стрък незабравка и го усука между пръстите си. Сетне хвърли поглед към покритите с мъгла полета отвъд градината. Есента я обгръщаше с онази зряла топлина на цветовете, която откриваме в старите стъклописи на параклисите. Покоят на градината проникна в нея. Нима имаше нещо по-красиво от отпадналата бледност на есента?

Меките слънчеви, лъчи я милваха приятно, уханията на сухите треви и цветята в саксиите й бяха познати и привичната обстановка й изглеждаше още по-успокояваща заради неотдавнашната загуба и мистерията на смъртта. Като пусна стръкчето незабравка в скута си, тя подпря брадичка с ръка и се замисли какво ли ще стане с тях след смъртта на ърла — хората тъкмо отваряха завещанието му в библиотеката.

Знаеше, че ърлът няма да ги забрави и ще удържи на думата си. Те щяха да бъдат подслонени в Марчъм толкова дълго, колкото им е нужно. Но знаеше също, че макар да продължат да живеят тук, както досега, всичко щеше да се промени. Може би се обаждаше детето в нея, а може би жената — но някакъв глас непрестанно питаше какви точно ще бъдат тези промени. Най-големият въпрос, разбира се, беше кой точно ще дойде да живее в Марчъм, кой щеше да стане новия ърл и ще получи правото да се разпорежда с живота им…

В далечината се разнесе писък на паун и я откъсна от мрачните й мисли. Озърна се и се опита да си представи как всичко това би могло да се промени. Погледът й се задържа на полегатия покрив на оранжерията и тя се запита какво ли ще стане и с нея. Старият ърл вече го нямаше и това сигурно щеше да се отрази и на съдбата на колекцията му от екзотични растения, събрани от целия свят — растенията, на които беше посветил по-голямата част от живота си.

Пред очите й се появиха сандъците с пожълтели стари хартии, натрупани в кабинета, лавиците с книги по ботаника, пълни с ръкописни бележки и цветни гравюри. За миг я жегна угризението, че не се е грижила достатъчно за оранжерията и градината, докато ърлът беше болен. С тъжна усмивка си спомни как покойният често използваше парите, определени за поддържане на имението, за да купи поредното чудновато растение. Дори в този момент една отровна лиана пътуваше към тях от Карибските острови. Какво ли ще стане с лианата, рогато пристигне, както и с другите скъпоценни растения на ърла. Бъдещето на ботаническата колекция беше също толкова неясно, колкото й нейното.

Скоро, помисли си тя. Скоро всичко ще приключи и ще се разбере последната воля на ърла. От това щеше да зависи нейната съдба, както и съдбата на братята й. О, татко. Какво ли ни чака? За момент се заслуша, сякаш долавяше полузабравените думи, живеещи в някакво далечно кътче на съзнанието й:

Какво съм аз?

Дете, плачещо в нощта?

Дете, плачещо за светлина, което няма други думи, освен сълзите.

Наташа тежко въздъхна. Колко много болезнени въпроси има и колко малко отговори. Внезапно осъзна цялата смазваща тежест на промяната. Сърцето й заблъска в гърдите. Слепоочията й затуптяха. Не усещаше как сълзите бавно се стичат по бледите й бузи. Остави ги да текат така, докато силите й бавно се възвръщаха. Нямаше да се предаде.

Избърса сълзите си. Нямаше да излага мъката си на хорските погледи. Не искаше и братята й да разберат колко уплашена е всъщност — уплашена пред лицето на бъдещето. Можеше да скрие страховете си, но не можеше да не си задава въпроси. Какво щеше да стане с тях?

Неизвестността, каза си тя, е до голяма степен по-мъчителна от лошата новина. Човек някак се справя със злото, когато го сполети… Но неизвестността? Самата дума придобиваше заплашителни очертания. Затвори очи и започна да се моли. Олекна й, когато свърши.

Имаше опит в страданието. Сблъскала се бе с войната, когато армията на Наполеон влезе в Москва. С братята си беше видяла смъртта на своите родители. Намери сили, за да преживее и това. Трябваше да се справи и сега. Бог нямаше да ги изостави в тази беда. Трепереща, но изпълнена със спокойна решимост, тя стана и хвърли поглед към часовника, закрепен на корсета й.

Беше един следобед и прислугата се бе събрала в кухнята, докато четяха завещанието на ърл Марчъм. Наташа повдигна поли и тръгна по покритата с паднали листа пътечка, която извеждаше до алеята с ирландски тисове.

В два и половина икономката, госпожа Макдугъл влезе в кухнята и завари градинаря да се наслаждава на една купа захарни целувки с къпини и на компанията на готвачката, омацана до лакти с брашно. Госпожа Макдугъл погледна многозначително приятелите си, скръсти ръце над необятната си гръд и обяви:

— Оставил е всичко на племенника си, лорд Антъни Хамилтън.

— Е, това вече главата ми не го побира — каза готвачката.

Докато тя се опитваше да побере новината в главата си, градинарят изгледа смаяно госпожа Макдугъл.

— Оставил е всичко на лорд Антъни? Че защо изобщо е трябвало да му оставя нещо на този развейпрах? Той дори не дойде на погребението на ърла.

— Е, нали ърлът не знае това — отбеляза госпожа Макдугъл.

— Бог ми е свидетел, че няма по-голям нехранимайко от лорд Антъни, но все пак е симпатичен — добави готвачката. — Пък и със сигурност знам, че обичаше стария ърл. Убедена съм, че лорд Антъни щеше да дойде, ако можеше.

— Е, че защо тогава не дойде? — попита градинарят.

— Дочух, че бил в Ирландия да купува коне — намеси се госпожа Макдугъл. — Изпратили са да го предупредят, но никой не знае колко време ще мине, докато го намерят, нито кога ще пристигне.

— Ами Наташа и братята й? Какво ще стане с тях? — попита готвачката.

— Това зависи само от лорд Антъни, защото сега той е техен настойник — отвърна госпожа Макдугъл, сетне погледна тъжно готвачката и въздъхна тежко. — Горкото дете. Не стига, че загуби ърла, а сега и трябва да чака Бог знае колко време, за да разбере какво я чака. — Госпожа Макдугъл поклати глава. — Признавам, че никога не съм виждала лорд Антъни, но до мен стигнаха такива едни слухове… Те само ме карат да се тревожа още повече. Крайно съм обезпокоена от това завещание.

— Освен това е и зле обмислено — допълни готвачката. — Доколкото знам, лорд Антъни има три основни страсти — крикета, конете и жените… като жените май не са на последно място.

— Ох — въздъхна госпожа Макдугъл. — Горката Таша. Не мога да разбера как ърлът — Бог да го прости — можа да избере тъкмо този непрокопсан свой племенник за настойник на горкото дете и братята му. Все едно да пуснеш вълк в кошарата, да ви кажа аз. Тя си е още дете и невинна като ангелче. И се е поболяла от притеснение, мен слушайте. Забелязахте ли колко е бледа? Като Байрон, честна дума.

Градинарят Хари кимна в знак на съгласие.

Госпожа Макдугъл отиде до прозореца, за да хвърли поглед навън. Зърна Наташа да върви по алеята с тисовете.

— Може и да е млада и невинна, но има много повече сила на духа, отколкото повечето стари и опитни хора — каза Хари.

— Надявам се да си прав — отвърна госпожа Макдугъл. — Все пак сърцето ми се свива, като си мисля за нея.

— И аз се тревожа за нея — обади се готвачката и поклати глава. — Горкото агънце. Невинна седемнадесетгодишна девойка, поднесена на тепсия на оня прословут нехранимайко.

— Така си е — отвърна госпожа Макдугъл. — Странно нещо е съдбата, да пъхне такава невинна душица в ръцете на лорд Антъни.

— Е, ако се тревожиш за нейната невинност, лорд Антъни бързо ще се погрижи за това — намеси се градинарят, но виновно заби поглед в масата, щом зърна изражението на госпожа Макдугъл.

Готвачката изправи наболяващия я гръб, отръска ръце от брашното и каза:

— Няма по-тежка участ от това да стоиш безпомощен пред съдбата — тя замислено поклати глава. — Прави бяхте наистина. Странно нещо е животът.

— Е, тя е млада — обади се Хари. — Младите винаги се оправят.

— Така си е — отвърна готвачката. — Понякога ми се дощява и аз да бях по-млада.

Госпожа Макдугъл хвърли последен поглед към прозореца и зърна в далечината Наташа, седнала на каменната пейка.

— Господи — каза тя. — Никой разумен човек не иска пак да стане млад.

Както бяха отбелязали готвачката и госпожа Макдугъл, понякога животът биваше наистина странно нещо. Той направи Наташа сираче в родната й Русия. Сетне пак той накара ърл Марчъм да я доведе заедно с малките й братя близнаци в Англия и да стане техен опекун.

Наташа и близнаците бяха деца на един руски благородник, граф Алексей Симонов, който служеше като офицер в руската армия по времето, когато Наполеон реши да даде урок на руснаците. Те отказваха да затворят пристанищата си за английските търговски кораби, въпреки обещанието, дадено на Наполеон от цар Александър.

Ърл Марчъм прекара много месеци в Москва като пратеник на крал Джордж. Когато французите влязоха в руската столица, те скоро откриха ърл Марчъм и се опитаха да го заловят. Тогава граф Симонов му спаси живота, като пресрещна с гърдите си един куршум, предназначен за ърла. Измъкнаха се от французите на косъм и ърлът отнесе граф Симонов в селското му имение край Москва. Няколко дни по-късно графът издъхна в ръцете на четиринадесет годишната си дъщеря, Наташа.

— Недей да плачеш — повтаряше й граф Симонов. — Недей да тъгуваш за мен, девчонка. Всички все някога трябва да умрем. Усмихни се, моя Наташка.

— Ох, татко, не мога. Ако за теб е дошло времето да умираш, за мен е дошло време да плача — отвръщаше Наташа.

Графът я помилва по бузата.

— Не искам да тъгуваш.

— Как мога да съм щастлива без теб — тихичко хлипаше Наташа. — Татко, не ни оставяй, моля те.

Графът се закашля. Кръвта се качи в гърлото му и гласът му се превърна в мъчително съскане.

— Слушай! Скоро ще си отида… чувствам се много особено. Би трябвало да съм тъжен, но май просто съм готов да си тръгна.

Наташа не можеше повече да сдържи риданията си и граф Симонов я придърпа към себе си.

— Сега те боли — прошепна той, — но след време отново ще се засмееш.

Сетне присви очи от болка.

— Измъчва ме само едно — че няма да видя твоята пролет, твоето време за рози.

— Няма да има рози без теб, татко. Никога.

Граф Симонов потупа Наташа по бузата.

— Напротив, ще има… и тогава ще бъде прекрасно. Някой ден ти ще се влюбиш, малка Наташке, и тогава ще ме разбереш. Чакай този ден, Таша, чакай го. И когато дойде, не забравяй да си кажеш, че съм имал право. Пролетта ще дойде при теб. Обещавам ти.

Миг по-късно граф Симонов не беше между живите.

Имаха време само колкото да погребат графа, преди да пристигнат войските на Наполеон. Побеснели от яд, че не можаха да хванат графа и англичанина, те подпалиха старинния палат на графовете Симонови.

Децата на графа останаха сираци, домът им беше опожарен и ърл Марчъм осъзна, че може да направи само едно: граф Симонов беше мъртъв и той трябваше да заеме негово място. Дължеше му живота си и най-малкото, което можеше да направи, бе да се погрижи за децата му. Благодарността за спасен живот не можеше да бъде изплатена, но поне щеше да се опита. Без да се поколебае, ърл Марчъм взе единственото възможно решение. Прибра Наташа и братята й близнаци в Англия.

Марчъм беше призован да служи на родината си като специален пратеник заради дружбата си с краля, но славата му се дължеше най-вече на неговите трудове като ботаник. Три години ърлът, който беше стар ерген, се радваше на новата си роля на баща на семейство. Близнаците бяха прекалено малки, за да проявят интерес към ботаниката, но сестра им не беше. От самото начало ърлът разбра, че Наташа е необикновено момиче, защото тя се справяше прекрасно както с теорията, така и с практиката на градинарството. Освен това имаше дарбата да рисува артистични, красиви и много точни скици на растенията в неговите градини.

Марчъм тъй и не можа да се излекува напълно от упоритата кашлица, която беше хванал през страховитата зима на 1812 г., същата зима, в която петстотинхилядната армия на Наполеон падна в ръцете на руснаците, които лесно избиваха и пленяваха полумъртвите от глад и студ французи.

Щом лекарите съобщиха на Марчъм, че не му остава много време, той направи промяна в завещанието си, в което оставяше титлата и имението на по-малкия син на сестра си, лорд Антъни Хамилтън. Към това завещание добави една клауза — трите деца на скъпия му приятел, граф Алексей Симонов, трябваше да бъдат осигурени с всичко необходимо, да им бъде даден подслон в Марчъм и образование, подобаващо за потомците на един благородник.

Оттогава бяха минали три години и Наташа Симонова вече беше навършила седемнайсет — свежо като цвете девойче, добре възпитано, практично, енергично и умиращо от любопитство. Братята близнаци, Лука и Павел, бяха навършили дванайсет. Те бяха радостта на живота й и едновременно нейната голяма грижа. Под крилото на стария лорд Марчъм Наташа и братята й бяха водили прост провинциален живот.

Спокойното им съществуване продължи и шест месеца след смъртта на ърла. Докато русокосият красавец лорд Антъни не дойде да живее в закътаното провинциално имение.