Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Time for Roses, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илия Илиев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2018)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Илейн Кофман
Заглавие: Време за рози
Преводач: Илия Илиев
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ирис
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ — Велико Търново
ISBN: 954-445-034-6 (грешен)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9734
История
- — Добавяне
Втора част
Да, тъй наивниците се подвеждат по пастира лъжлив! Ала, макар и те от туй да патят, него чака по-тежко наказание.[1]
Двадесета глава
Наташа отвори очи и замижа под слънчевите лъчи, които се лееха от прозореца. Сетне си спомни.
Тревор си беше отишъл.
Или поне си бе отишъл телом, защото споменът за него оставаше.
Госпожа Макдугъл влезе и хвърли поглед към недокоснатия поднос.
— Само кожа и кости си, момиче. Не можеш да оздравееш, ако не ядеш. Трябва да се храниш.
— Не съм гладна — каза Наташа. — Върни я.
Госпожа Макдугъл взе подноса с въздишка и излезе.
Като я видя да влиза в кухнята, готвачката хвърли поглед към чиниите и каза:
— Попита ли я дали не й се е прияло нещо?
— Проблемът не е в храната — отвърна госпожа Мак. — Няма да хапне нищо, докато не й олекне.
— И кога ще стане това? — попита готвачката.
— Не знам, но като я гледам на какво е заприличала, дано да е скоро. Станала е тънка като сянка от карфица.
— А какво каза докторът?
— Същото както след всеки преглед, че изобщо няма подобрение. Казва, че е млада и здрава, но тялото й не може да кара вечно без храна. Понесла е ужасен шок — госпожа Макдугъл поклати глава. — Няма да хапне нищо. Едва й се чува гласецът. Нощем хлипа, сякаш са я налегнали таласъмите. А като се събуди, лежи и гледа в една точка.
— Ако ме питаш мен, така става щото държи мъката в себе си. Трябва да я излее някак.
— Тук няма спор — отвърна госпожа Мак. — Но не знам как ще успее да го направи.
— Нито кога — добави готвачката.
Следващите дни преминаха като в тъмна мъгла. Единственото нещо, което Наташа си спомняше ясно, беше как една сутрин госпожа Макдугъл донесе вестта за Нед.
— Нед е изчезнал — обяви тя.
— И не вярвам повече да се мерне край Марчъм или Епълкор — добави Хари.
— Леко се отървахме — отбеляза по този повод готвачката. — Никога не съм вярвала на този циганин. Много му беше крадлив погледът. И не му беше мястото сред почтените хора. Уж коняр, моля ви се, а го биваше най-много за пътуващ калайджия.
— Или точилар — съгласи се госпожа Макдугъл.
Омаломощена от страданието, Наташа едва успя да се зарадва на изчезването му. Но дори от това не й олекна особено. В себе си тя не се съмняваше, че именно Нед бе разпространил слуховете по неин адрес. А всички в селото бяха чули две от момчетата да си признават, че Нед ги е подучил да я нападнат.
Е, вече го нямаше. Това не я успокои кой знае колко. Дълбоко в себе си съзнаваше, че човек като Нед не се отказва толкова лесно. Нещо в погледа му подсказваше, че не става дума за обикновено увлечение. Той беше страшен човек. Като премисляше отново нещата, тя осъзна каква грешка е било да не казва никому за поведението на Нед.
— Трябваше по-рано да ни кажеш — съгласи се госпожа Макдугъл. — Наистина имаше нещо странно в него, човек чак изтръпваше. Тъй и не можах да разбера защо ърлът беше така добър към него. Дори кучетата не го обичаха. А трябва да знаеш, че когато кучетата не харесат някого, стой далеч от него.
— Благодари се на късмета си, че си тръгна — намеси се готвачката, дошла да й предложи сладкиш с джинджифил.
— И няма да се върне, ако си държи на кожата — довърши градинарят Хари.
Тримата се скупчиха около нея като ангели хранители, когато влезе в кухнята за чашка чай. Излезе с чая в градината и щом седна на пейката, зарови лице между дланите си и се разплака.
Готвачката я наблюдаваше от прозореца на кухнята.
— Горкото агънце. Плаче, сякаш сърцето й се разкъсва.
— Бог ми е свидетел, сполетяха я толкова мъки, че и голям човек не би издържал. Камо ли едно невръстно девойче — каза госпожа Макдугъл.
— Да можех да хвана този Нед за врата — намеси се Хари.
— Не беше достатъчно просто да го изхвърлят — продума готвачката. — Трябваше да го застрелят.
— Той ще си получи заслуженото — каза госпожа Макдугъл. — Помнете ми думата, няма да му се размине.
— Дано само си получи това заслужено от моята ръка — обади се Хари.
— Мислиш ли, че за тях има някаква надежда? — попита готвачката. — Според теб Тревор дали ще се върне?
— Може би — каза замислено госпожа Макдугъл. — Но не вярвам това да промени нещо. Тя е млада и твърдоглава. След време може и да се вразуми, но дано не е прекалено късно. Мъж като Тревор няма да остане дълго сам.
— Защо пък не — възрази готвачката. — Не виждаш ли колко я обича.
— Обича я, но все някога ще трябва да се ожени. Той е наследникът. Трябва да се ожени и да има деца, на които да предаде титлата. Може и да не се ожени по любов, но ще се ожени.
— Ами Наташа? Тя ще се омъжи ли, без да е влюбена?
— Би могла и да го направи, ако я заварят в момент на слабост.
Готвачката поклати глава и забеляза, че Хари е излязъл тихомълком.
Госпожа Мак отново погледна към Наташа. Лука и Павел седяха от двете й страни на пейката, а кучетата махаха с опашки в краката й. Лука я държеше за ръката, а Павел я беше прегърнал през раменете.
— Момчетата много й помагат — отбеляза тя. — Сякаш са я обикнали още повече.
Лейди Сесилия често се отбиваше в Марчъм. И всеки път се опитваше да разтуши тъжното момиче с помръкнали очи, което бе най-добрата й приятелка. Трябваше да се правят списъци, да се адресират покани, да се подшият рокли и да се отиде на някоя забава. Наташа приемаше много от поканите. На сбирките не се отличаваше от останалите елегантни млади дами по нищо, освен по бездънната мъка в очите си.
— Надали има смисъл да те каня на гости в Лондон — попита лейди Сесилия.
— Не, няма смисъл — отвърна Наташа с уморена усмивка. — Не съм в подходящо настроение. Тук, в Марчъм, се чувствам в безопасност… тук не ме е страх толкова. Тук е моят дом. Братята ми са тук. Сега не бих могла да се откъсна от тях.
Сесилия пое с две ръце дланта на Наташа и нежно я стисна. Сетне усмихната каза:
— Утре трябва да се връщам в Лондон. Майка ми е на косъм от сърдечния удар. Денем и нощем мисли само за сватбата.
— Разбира се, че трябва да си в Лондон.
— Но Таша, не искам да те оставям сама.
— Скъпа Сесилия, не се притеснявай за мен. Животът ми продължава — отвърна тя. — Само дето е тъжен.
— Сигурна ли си, абсолютно ли си сигурна, че не бих могла да те убедя да дойдеш?
— Не, трябва ми време, за да се уталожи всичко това. Но ще се оправя. Баща ми винаги повтаряше, че ще дойде и моето време, времето за рози. Знам, че ще го преживея, че нещата ще се оправят. Само трябва да следвам инстинкта си. Разбираш ме, нали?
Лейди Сесилия притисна нежно ръката й.
— Напълно те разбирам, но все пак ще ми липсваш. Ще дойдеш поне на сватбата, нали?
Наташа кимна и потупа приятелката си по ръката.
Нищо, че сърцето й беше разбито, нищо, че й се присмиваха и я одумваха. Духът й беше силен и тя знаеше, че ще настъпи и нейният ден.
Не отиде на церемонията, но според неделния лондонски „Таймс“, сватбата между ърл Марчъм и лейди Сесилия Станхоуп се отличавала с изключителен размах и наистина царствен разкош.
Наташа беше седнала в голямото кресло в библиотеката. Беше наметнала на коленете си плетено одеялце и оставяше буйният огън в камината да прогони студа от костите й. От време на време отпиваше глътка чай и отново се задълбочаваше в трите страници, посветени на сватбата на единствената дъщеря и наследница на богатия и могъщ дук Уайборн.
Погледът на Наташа се плъзгаше доста небрежно по текста, докато не стигна до мястото, където се споменаваше за маркиз Хавърлай, по-голям брат на ърл Марчъм и бъдещ дук Хилсбъро. Не се споменаваше да е бил придружен от някоя дама на сватбата, но авторите подхвърляха, че може би скоро ще му се наложи да се ожени, за да осигури продължението на рода Хамилтън.
При спомена за Тревор сълзите й отново да потекоха. Дори само намекът, че би могъл да се ожени, я караше да се гърчи физически и душевно. Избухна в истеричен плач. Плака, докато сълзите й не пресъхнаха, сетне поплака още малко. Накрая се почувства по-добре.
Махна „Таймс“ от скута си и го пусна на пода. Нямаше желание да продължи с четенето. Облегна се удобно в стола и затвори очи. Уинкъм потърка студения си нос в китката на ръката й и тя го почеса благодарно. Бинкъм беше заспал на едно килимче пред камината, а Нод беше изчезнал някъде. Сигурно търси Лука и Павел, помисли си тя. Сърцето й отново се сви, като се сети за братята си.
Лука и Павел. Болезнено й липсваха. Отново си припомни деня, когато Тони и Сесилия пристигнаха в Марчъм, за да чуят намерението й да вземе братята си и да се върне в Русия.
— В Русия ли! — възкликна лейди Сесилия. — Но сега ние сме твоето семейство. Не можеш да се върнеш в Русия. Мястото ти е при нас, при хората, които те обичат. Ти сама си ми казвала, че нямаш роднини в Русия.
— Нямаш причина да тръгваш. Ние със Сесилия искаме да останеш в Марчъм толкова, колкото си поискаш — намеси се и Тони.
— Ами вие?
— Баща ми ни подари една градска къща в Лондон, заедно с именията в провинцията от зестрата на майка ми — обясни Сесилия. — Ние с Тони не сме родени за селски живот. И двамата прекалено обичаме оживлението на Лондон.
Наташа не можеше да намери думи, за да им благодари за щедростта. Но още преди да отвори уста, Тони продължи:
— Искаме да изпратим Лука и Павел в Итън. Вуйчо изрично е посочил в завещанието си, че трябва да получат достойно образованието, както подобава на благородници. Итън ми се струва единственият възможен избор. След това, разбира се, ще могат да отидат в Оксфорд или Кеймбридж.
— Да ги изпратим на училище ли? — възкликна Наташа, едновременно смутена и тъжна. Да ги изпратят далеч от нея? Не се беше сетила за тази възможност. Пребледня още повече.
— Не си ли доволна — попита Тони.
— Не мислех… не предполагах, че ще бъде толкова скоро — отвърна тя, героично борейки се с напиращите сълзи. Още една загуба. Не искам да загубя и братята си, мислеше си тя. Но съзнаваше, че не би могла вечно да ги държи до себе си. Знаеше също, че не би било честно дори да си помисля такова нещо. Те имаха свой собствен живот. Какво бяха виновни, че тя лекомислено бе пропиляла своя?
— Ако ще ходят в Оксфорд и Кеймбридж, трябва отрано да получат добра подготовка — достигнаха до нея думите на Тони.
Наташа вдигна поглед към него.
— Ами частните учители?
— Не може да се разчита на тях. Освен това работата не е само в образованието. Братята ти ще бъдат заедно с потомците на най-видните английски аристократи. Ще могат отрано да се сприятелят с бъдещите ърлове и херцози, а такива приятелства траят цял живот. Тяхното бъдеще зависи от Итън — каза Тони. Седна до нея и я хвана за ръката. — Знам колко скъпи са ти Лука и Павел, но няма друг начин…
Наташа го погледна с посърнала усмивка, стисна ръката му в отговор, сетне освободи пръстите си.
— Знам. Това е… — Гласът й изневери, но след миг тя успя да се овладее. — Разбира се, че им желая най-бляскаво бъдеще. Просто не ми се искаше да ги загубя толкова скоро.
Лейди Сесилия се наведе и прегърна Наташа през раменете.
— Те често ще могат да се прибират, а и ти ще можеш да им ходиш на гости. Тони поръча нова карета за Марчъм. Уреди също селският нотариус да се грижи за твоите сметки.
— Какви сметки?
— На Марчъм. Помислихме, че може би ще се съгласиш да надзираваш ремонта. Бог ми е свидетел, че тук има нужда от сериозен ремонт. Освен това да не забравяме оранжерията и градините. Знам, че винаги си се интересувала от цветята на ърла и че…
— Сесилия, любима. Недей да затрупваш Наташа с всичките си планове. Стига й да знае, че сме заделили достатъчно пари. Марчъм отново ще стане едно от най-великолепните имения в Англия.
— Прекалено сте щедри — каза Наташа.
— Глупости — каза лейди Сесилия. — Ти ще ни направиш огромна услуга, ако просто останеш и наглеждаш ремонта. Страшно е трудно да се намери някой, на когото можеш да разчиташ. Винаги е за предпочитане такива неща да стават между роднини.
Наташа зиморничаво потръпна, уви се по-плътно в шала и си помисли за Тони и Сесилия, които пътуваха към слънчевата си вила в Италия за медения месец.
Братята й бяха в Итън и несъмнено в момента замисляха някаква пакост. Може би в съзнанието й се мярна и мисълта за Тревор, но тя я прогони. Междувременно Нод се появи в библиотеката, унил като пролетен сняг. Поскуча малко, сетне от нямане какво да прави се присъедини към Уинкъм и потърка с нос крака на Наташа.
Наташа въздъхна, загледана в двете кучета в краката си. Дори те се чувстваха самотни без близнаците.
— Е, ще трябва да си намерим някакво занимание, нали — каза тя и потупа бийгълите по главата.
Есента се случи студена. Леден ноемврийски вятър брулеше полетата. Епълкор беше заварено неподготвено. Само до преди няколко седмици в Марчъм цъфтяха маргаритки, а плодовете на дивата тиква аленееха сред гъстата зеленина на плета. А сега вихрушките виеха с такава сила, че отнасяха керемиди от покрива на къщата. И Марчъм, както повечето съседни домове, загуби една-две глинени тръби за комини. Царствените брястове край пътя се бяха превърнали в жалки подобия на самите себе си, разкривени силуети на фона на мрачното небе. През нощта бурята беше изкоренила два бряста.
— Брястовете имат корени като на циганин катунар — отбеляза Хари и многозначително се почука по изкуствения зъб. — Ако зависеше от мен, щях да засадя нещо друго на мястото на тези двата. Диви кестени, ето къде е истината.
— Значи ще засадим диви кестени — съгласи се Наташа.
На следващия ден вятърът утихна и небето се изчисти. Наташа изпрати Хари в селото да наеме някого, за да оправи керемидите по покрива. Трябваше да се намери също опитен зидар, който да постави нови глинени тръби на комините. След като Хари потегли, тя отиде да провери какво е станало с градината. Цялата беше покритата с листа от здравец и попарени цветове на жълти хризантеми. В розариума голите бодливи стебла само тук-таме бяха украсени с по някое червено листенце.
Наташа събра мъртвите рози в един кош за боклук, сетне се върна в къщата. Пътьом се отби в кухнята за чаша чай. Намери готвачката да се върти около две огромни тенджери с гореща вода.
Наташа погледна тенджерите. Днес беше четвъртък. Прането беше в понеделник, а още беше рано някой да си топли вода за баня.
В същия момент готвачката вдигна поглед.
— Иска да изстърже каменните подове… В средата на ноември, моля ти се.
— Да изстърже подовете? Госпожа Мак ли?
— Че кой друг? Казвам ти, откакто близнаците ги няма, тази жена стана съвсем особена. Все се върти насам-натам, като стършел по пладне, все прави нещо и не се смее както преди. И за какво, моля ти се, трябва да стържем каменния под през ноември? Защо не през лятото, като християни и нормални хора?
Наташа тъкмо се готвеше да попита какво общо има тук християнството, но чайникът започна да свири и готвачката тръгна към него, като продължаваше да си мърмори и да клати глава.
Наташа си взе чашата и се запъти към библиотеката, откъдето се разнасяше приятната миризма на горящо ябълково дърво. Като минаваше край кабинета на стария ърл, нещо я накара да спре. Постоя няколко секунди пред заключената врата, учудена откъде се е взело това внезапно желание да влезе.
Разтърси се по джобовете си и накрая намери необходимия ключ. Отвори вратата.
Мека светлина се процеждаше през покритите с тънък бял плат прозорци. Навсякъде беше покрито с дебел слой прах. Наташа се усмихна на спомените, събудени от познатите миризми. Прашно беше, но още се усещаше ароматът на тютюна за лула на ърла, а самата лула беше оставена върху бюрото.
Завъртя се из стаята, като разгръщаше тук-таме по някоя книга. Хвърляше поглед върху съобщенията за различни ботанически експедиции до екзотични места като Борнео, или за класически английски градини. И тогава го намери. Дневникът на стария ърл. Отвори го и намери последната бележка от деня преди смъртта му.
Взе дневника и седна в скърцащото кожено кресло до прозореца. Запали една малка лампа и се зачете в педантичните бележки на ърла. Спираше се да огледа по-внимателно черновите на някои илюстрации, които я беше помолил да нарисува с акварел.
Чете, докато навън не се стъмни и не чу госпожа Мак да обикаля из къщата, за да запали лампите. Затвори дневника и стана.
Прибра го на мястото му в чекмеджето на бюрото и огледа стаята. Отвори врата и отново се обърна, за да хвърли последен поглед към книгите. Каза си, че пак ще се върне.
Имаше нещо в тази стая… може би защото й напомняше за нейния благодетел, може би защото старият ърл бе последната й връзка с родния дом в Русия, а може би просто защото бе самотна. Стаите на братята й останаха оголени, след като заминаха с всичките си вещи за Итън, а кабинетът на ърла си стоеше точно както едно време.
Загаси лампата и със свещ в ръка тръгна нагоре по стълбите. Прибра се в стаята си и се преоблече в домашен халат. Написа писмо на братята си и препрочете последното им послание. Запечата писмото и си напомни утре да го даде на Хари, за да го занесе в пощата.
Отпусна се в креслото и огледа внимателно своята стая. Навсякъде в къщата цареше мъртвешки покой. Прехвърли поглед върху леглото. Спомни си щастливите мигове, когато страстните стонове на Тревор се смесваха с нейните. Може би в това легло бе заченато и тяхното дете, детето, чието крехко телце бе така безмилостно смазано.
Стана и загаси лампата. Свали халата. Предпочиташе да се преоблича на тъмно, сякаш мъчителните спомени не можеха да я намерят в тъмнината.
Навлече нощницата и, треперейки от студ, се пъхна в леденото, празно легло. Там не я чакаше ничие топло тяло, никой нямаше да я люби през нощта и да я пази от кошмарите, които само чакаха да затвори очи.
Да, Тревор го нямаше. Но споменът за него бе тук.