Илейн Хофман
Време за рози (32)

Тридесет и първа глава

Денят започна добре, с една въодушевена Сесилия, която се прибра тичешком от доктора и обяви на Тони, че отново е бременна. Първата реакция на Тони бе да отмени бала.

— О, не ставай глупав — отвърна тя. — Здравето ми е прекрасно, докторът беше напълно сигурен. И каза, че няма причина да не износя детето до края.

Този ден цялата къща беше озарена от радост. Но с наближаването на бала Наташа ставаше все по-нещастна при мисълта, че може да й се наложи пак да види Тревор. Накрая Тони предложи да подпише с кръв клетвена декларация, че Тревор няма да дойде.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Да — повтори той за хиляден път.

— Но си го поканил?

— Разбира се, че го поканих, нали ми е брат. Но няма защо да се притесняваш. Отказа да дойде.

Усети прилив едновременно на облекчение и разочарование. Намръщи се и прехапа устни.

— Ами ако дойде неочаквано?

Тони беше готов да вдигне ръце.

— Можеш да ми вярваш, Наташа. Тревор има също толкова малко желание да те види, колкото ти него. Не би дошъл дори ако кралят изрично му нареди.

Това само влоши нещата. Как се осмеляваше да я мрази толкова, колкото и тя го мразеше! Беше дяволски нечестно. Беше готова да се отдаде на самосъжаление и справедлив гняв, но Тони усети накъде отиват нещата.

— Хайде, не унивай — каза той, погъделичка я под брадичката и й подаде чаша чай. — Сиси ми каза, че тази вечер ще носиш най-разкошния тоалет в цял Лондон. Ще отида да се приготвя. Щом ще кавалерствам на две тъй очарователни дами, трябва да се приведа в подходящ вид. Не искам да пропусна идването ти. Решил съм да стоя начело на редицата мъже, които те съзерцават как слизаш по стълбата.

Надигна се да тръгва, но Сесилия се прокашля и го изгледа многозначително, сетне кимна към Наташа. Личеше си, че гостенката им още се колебае.

— Е, хайде, усмихни се — каза той. — Няма да изляза, докато не се засмееш.

Наташа не можа да удържи усмивката си, но веселието не идваше от сърцето й.

Тя съжаляваше, че готвачката и госпожа Мак ги няма да видят как величествено слиза по стълбата сред облак от тежко виолетово кадифе. Беше накичена с цяло съкровище от бисери, аметисти и надменни диаманти, които обрамчваха ниското деколте и маншетите на ръкавите. Косата й бе издигната като корона и увенчана с тиара от бисери и диаманти, заета по настояване на Сесилия. Нямаше други бижута.

— Сигурна ли си? — беше попитала Сесилия, след като Наташа отхвърли всички предложени й украшения.

Наташа беше кимнала.

— Разбира се. Не искам да приличам на щерката на еврейски бижутер.

Сега Тони и Сесилия стояха усмихнати в подножието на стълбата и я наблюдаваха как слиза. Щом стъпи на най-долното стъпало, те я хванаха под ръка от двете страни.

Знаеше, че са радостни да я посрещнат така и с нетърпение очакват да я представят на приятелите си. Знаеше също, че биха посрещнали с удоволствие някое романтично увлечение от нейна страна. Чувстваше се като агне на заколение, когато я развеждаха из стаята и я представяха на младите кавалери.

— Притесняваш ли се? — попита Сесилия.

— Много — отвърна Наташа.

— Недей — намеси се Тони. — Всички жени умират от завист като те гледат.

— Тя затова се притеснява — каза Сесилия и тримата се разсмяха.

Сподавиха усмивките си, като зърнаха лейди Блесингейм. Не че не им се искаше да се засмеят, защото гледката наистина беше забележителна. Отдавна прехвърлила деветдесетте, тя носеше ефирна и бяла момичешка рокличка. Косата й беше яркочервена, а веждите — безкомпромисно черни. Деколтето й беше безсрамно ниско, а на главата си носеше венче от рози. Лейди Блесингейм гледаше Наташа лакомо като торта на сладкарска витрина. Така гледат глезените деца, които обичат да си угаждат със сладкиши.

Балната зала блестеше като диамантена огърлица. Пламъците на хиляди свещи се отразяваха в безбройните огледала по стените. Наташа хвърли притеснен поглед към едно от тях и се изненада от жената, която й върна погледа. Изглеждаше много по-спокойна и уверена, отколкото всъщност бе.

— Ще станеш любимката на цял Лондон — каза Сесилия. — Ще видиш.

Наташа не вярваше да стане нечия любимка, най-малкото пък на Лондон. Каймакът на английското общество надали щеше да открие нещо особено очарователно в тромавите й селски маниери. Хората в залата изглеждаха лъскави и непроницаеми като огледалата по стените.

Хвърли поглед към Тони, който се готвеше да каже нещо, но Сесилия се обади първа и им напомни, че трябва да поздравят почетните си гости. Наташа усети как лицето й пламва и погледна безпомощно приятелката си.

Сесилия й се усмихна и я потупа по ръката.

— Изглеждаш прекрасно. Няма защо да се притесняваш.

Според Наташа това бе крайно меко казано. Да не се притеснява ли? Та тя просто щеше да умре от безпокойство. Щяха да я представят на някои от най-приближените велможи на Н.Ц.В. Всерусийския император, а тя нямало за какво да се безпокои!

— Наташа — насмешливо подхвърли Тони. — Ако не спреш да гледаш в краката си, тук присъстващите дами ще вземат това за свенливост и с огромно удоволствие ще забият нокти в невинната ти плът. Вирни брадичка и се дръж както подобава на царствената щерка на един благороден руски граф.

Наташа вирна глава, огледа надменно залата и чу как Тони се засмя тихо. Преди да се е поддала отново на притеснението, двамата със Сесилия преведоха Наташа през залата и се насочиха към група внушителни мъже в униформа. Наташа не откъсваше поглед от тях.

Докато минаваха, дукеса Гейнсбъро се засмя и се обърна към тях:

— Сесилия, не съм те виждала откакто се върнах от Италия.

Тя постави ръка на рамото й и я принуди да се отдели от групата. Сесилия се усмихна извинително на Тони и Наташа.

— Ще дойда при вас след малко — каза тя.

Наташа й се усмихна в отговор и кимна, сетне отново прикова поглед в отсрещния край на залата, където се бяха събрали мъжете в униформа. Докато ги наблюдаваше, видя как най-високият в групата й се усмихна и направи едва забележим ироничен поклон в нейна посока.

Лицето й пламна. Осъзна, че не е прилично така да зяпа гостите и че русият исполин също я зяпа най-безсрамно в отговор. Така се притесни, че почти настъпи Тони, когато той спря да размени няколко думи с един гост.

Докато двамата разговаряха, та крадешком хвърли още един поглед към групичката. Веднага беше разпознала тази бяла униформа с червени и златни ширити. Баща й бе носил същата. В себе си не се съмняваше, че това са руснаците, за който й бяха говорили Тони и Сесилия. Почетните пратеници на царя.

Те наистина изглеждаха великолепно в разкошните си парадни униформи, покрити с ордени и медали, с блестящи златни еполети и червени акселбанти. Няколко секунди Наташа просто ги изпиваше с очи, спомняйки си за баща си.

Двама от петимата гости бяха с тъмна коса и среден ръст. Но този, който така безцеремонно й се беше усмихнал, бе много висок и рус. Най-елегантният и хубав мъж, когото бе виждала през живота си.

Запознаха я първо именно с русия исполин.

— Наташа, бих искал да ти представя граф Николай Ростов — каза Тони.

Граф Ростов позволи на сините си очи да се разходят по фигурата й.

— Често са ми казвали, че англичанките са истински красавици, но досега не го вярвах — каза той, поклони се и целуна ръката на Наташа.

Тони започна подробно да обяснява на руския граф, че „за съжаление Наташа не е родена в Англия, а идва от вашата страна… дъщеря на руски благородник.“

Граф Ростов изненадано повдигна вежди:

— Рускиня ли сте, госпожице?

Наташа кимна:

— Да.

— И вашата фамилия беше?

— Симонова — каза Тони. — Наташа Симонова.

По нищо не пролича граф Ростов да е бил изненадан от това име.

— Значи вашият баща е…?

— Граф Алексей Симонов — отвърна тя.

Граф Ростов й се усмихна ласкаво и каза:

— Заслужаваше си да дойда от Русия дори само за да срещна едно тъй красиво цвете от моята родина.

Преди Наташа да разбере какво става, граф Ростов я хвана за ръката.

— Мадмоазел Симонова, не мога да допусна такава музика да звучи напразно, без да потанцувам с една прелестна дъщеря на майка Русия.

Граф Ростов я поведе към площадката за танци и Наташа усети как се успокоява в мига, когато почувства ръцете му върху себе си.

— Какво ви води в Лондон? — попита тя.

Той й отвърна на френски.

— Придружавам група приближени на царя, но трябва да си призная, че истинската цел на пътуването ми се намира в провинцията.

Наташа усети как френският се лее леко от устните й.

— Нима? Сигурно искате да посетите някое провинциално имение, така ли?

Той й се усмихна, бавна усмивка, която караше обветреното му лице да светне.

— Вероятно ще сметнете целта на пътуването ми доста скучна. Имам някои странни увлечения — каза той.

Наташа се разсмя.

— Не вярвам да са по-странни от моите — отвърна тя. — Бихте ли ми казали с какво толкова странно се занимавате?

— Срам ме е да го призная — отвърна Ростов и в очите му заблещукаха весели искрици. — Дошъл съм да купя някои образци на растения, за да ги занеса в Русия.

Тя замръзна, сякаш в балната зала внезапно се беше извил ледовит степен вятър. Вдигна поглед към графа и очите им се срещнаха.

— Не мога да повярвам — каза тя.

— Знаех си аз, че ще ви се стори скучно — насмешливо отвърна той. — Моля ви, не ме съдете прекалено строго заради дребните ми слабости.

— О, нямах пред вид това. Просто съм смаяна. Разбирате ли, аз също съм се посветила на ботаниката. Вкъщи имам оранжерия и много градини и посвещавам времето си на разни саксии и фиданки.

Графът се вгледа във виолетовите й очи и се засмя.

— И несъмнено засенчвате със своята хубост цветята. Бих се радвал да видя градината на една тъй прелестна дама. Дали ще бъде много неприлично да се самопоканя?

Тя се усмихна.

— Изобщо няма да е неприлично, тъй като аз ви каня.

— Няма да посмеете — иронично каза той. — Какво ще си помислят порядъчните англичани?

— Все едно, вече съм ви поканила — отвърна тя, сетне му прошепна. — А англичаните да вървят по дяволите.

Той отметна златисторусата си глава и се заля от смях.

— Мадмоазел Симонова, казвали ли са ви друг път, че сте очарователна?

— Не — отвърна тя и му се усмихна. — Но всяко нещо си има пръв път.

Погледите им се преплетоха за миг, сетне той плъзна очи по лицето й.

— Заради вас ще ми бъде страшно трудно утре да посетя Кю Гардънс, както бях планирал.

— Защо?

— Защото бих предпочел да приема поканата ви да видя вашите градини.

Тя му се усмихна.

— Утре спокойно можете да отидете в Кю Гардънс. А сетне можете да се отбиете до Марчъм. Ще се прибера там чак в края на седмицата. Ще имате предостатъчно време да приключите с работата си в Кю.

Лейди Сесилия внезапно изникна отнякъде. Явно искаше да отведе Наташа. Постави облечената си с дълга ръкавица ръка на рамото й и загука:

— Скъпи графе, умолявам ви да ме извините, но за пръв път официално представяме Наташа в обществото и много хора искат да се запознаят с нея.

Графът кимна.

— Разбирам, но трябва да призная, че с мъка предавам една тъй очарователна моя сънародничка в ръцете на англичаните.

Лейди Сесилия се разсмя и го потупа по ръката с ветрилото си.

— Все пак трябва да отдадете дължимото и на англичаните. Ние много се грижим за нея и се стараем да се чувства възможно най-добре.

Граф Ростов бавно плъзна поглед по Наташа. Задържа за миг очи върху диамантите, които блестяха около деколтето, но пропусна да забележи тези по маншетите.

— Наистина си личи, че за нея са се грижили — каза той, а Наташа не беше сигурна дали имаше пред вид бижутата или бюста й.

Без да губи секунда повече, Сесилия поведе Наташа към другите гости. Тя нямаше време да мисли за граф Ростов, защото младите кавалери се редяха на опашка, за да й бъдат представени от Тони и Сесилия. Щом представянето приключи, заваляха предложенията за танц.

След като изтанцува поне дванадесет танца, Наташа благодари на кавалера си лорд Уитингли и обяви, че се нуждае от малко почивка. Отби се до стаята си, напудри си носа, нагласи ръкавиците и се върна обратно в залата.

Граф Ростов я чакаше в подножието на стълбата и погледът му стопли Наташа.

— Чаках ви, мадмоазел.

Тя спря едно стъпало над него, но дори така той продължаваше да се извисява над нея. Гледаше го и сърцето й биеше бясно. За нищо на света не би могла да каже или направи нещо, освен да си повдигне ветрилото. Тъкмо се колебаеше дали да продължи към залата, или да го заговори, когато граф Ростов я помоли за един танц.

— Може ли? — каза той, хвана я за ръката й я поведе към площадката за танци, където оркестърът тъкмо започваше нова мелодия. Тя се зачуди защо той изобщо си даваше труда да поиска позволението й, щом толкова властно я бе повел, сякаш изобщо не се съмняваше в съгласието й. Но не се ядоса много, защото той бе чаровен, остроумен и неин съотечественик. Говореше на френски и отвикваше в нея носталгия по Русия.

И я накара да забрави болката по Тревор, макар и само за няколко минути.

Граф Ростов хвърли поглед през рамо.

— Виждам, че вълците се събират зад гърба ми. Само чакат да спре танца и ще се нахвърлят отгоре ви. Искате ли да танцувате още или бихте предпочели да се разхладите на терасата с чаша шампанско?

— Чаша шампанско ще ми се отрази прекрасно — отвърна тя.

С гъвкаво движение той я притисна по-плътно до себе си и я погледна в очите.

— Ами терасата?

— Тя също — каза Наташа и се почувства млада за пръв път от много, много месеци.

Графът се готвеше да каже още нещо, когато някой го потупа по рамото.

— Мисля, че следващият танц е обещан на мен — обади се нечий дълбок глас.

Граф Ростов учтиво кимна и я пусна.

— Друг път, мадмоазел — каза той и си тръгна.

Наташа рязко се извърна и се загледа в студените сини очи на дук Хилсбъро.

— Тревор — прошепна тя. Той пое ръката й и я постави на своето рамо.

Наташа замръзна.

Той беше тук, пред нея, по-хубав от всякога. Гледаше я през цялата пропаст от предателство и болка, които ги бяха разделяли от дълги месеци.

Не можеше да каже нищо. Само дишаше тежко и трескаво прехвърляше в ума си различните възможности. Той бе тук…

Това не беше възможно. Тони беше обещал, че няма да дойде. Но беше дошъл.

Внезапно зърна червения белег, който пресичаше лицето му. Направи се, че не го забелязва. Не искаше да го оставя с впечатлението, че се е загрижила за неговото здраве. В себе си не се съмняваше, че е дошъл единствено заради нея. Вероятно за да я унизи, да си поиграе с нея. Сигурно неговите приятели се побутваха и подсмихваха отстрани в залата. И се обзалагаха дали ще се разтопи в ръцете му, или ще го зашлеви по лъжливата уста.

Без малко да извика. Искаше да го удря и удря, докато не падне от изтощение. Трябваше да го унизи и нарани, както той я бе унизил и наранил. Беше се надявала, че времето ще смекчи обидата и болката. Нищо подобно. Времето бе безсилно да изличи стореното, да я накара да забрави какво й бе отнел той.

Яростта и унижението я заслепяваха. Това беше нейният шанс, каза си Наташа. Друг път надали щеше да й се отвори подобна възможност да си отмъсти. Щеше да го унизи, както той я бе унизил. Щеше да го накара да си плати. Щеше да покаже на цял Лондон колко го презира.

Знаеше какво иска. Знаеше и какво трябва да направи. Тогава защо да не се опита?

Затвори очи. Зави й се свят. Усети как гърдите й се надигат тежко, а същевременно дъхът й секва. Бог да ми е на помощ, каза си тя. Какво да правя?

Тревор се наведе и прошепна.

— Ако не искаш утре цял Лондон да те одумва, най-добре се усмихни и се размърдай.

Тя се озърна и видя, че в тях са приковани десетки погледи. Усмихна се сковано и се опита да следва такта на музиката.

Той я държеше плътно в обятията си. Прекалено плътно. Наташа не можеше да направи нищо, освен да остане възможно най-скована. Тревор мълчеше, а тя не можеше да изрови в главата си нищо смислено за казване. Съзнаваше единствено, че никога не се бе чувствала тъй жива, откакто той я бе прегръщал за последен път. Знаеше също, че този човек й отне девството и я накара да забременее, а през цялото време я е приемал само като временно забавление.

Много добре знаеше що за човек е той. Но чувстваше, че само нейната гордост — нейната аристократична, несъкрушима и болезнено уязвена гордост — я удържаше да не се разтопи в обятията му.

Сетивата й помнеха този мъж, неговата миризма, гъвкавите движения на тялото му, неговото мощно излъчване. Водеше я без никакво усилие в танца и пътьом разбиваше душевния покой, който се бе надявала да намери. Продължаваше да изтезава измъчената й душа с непостижими блянове.

Те биха могли да…

Този танц сякаш нямаше край. И тялото й се пробуждаше под погледа на Тревор. Сърцето я молеше да промени решението си. А умът й напомняше, че отново е на път да се поддаде на неговите хитрости.

Стига толкова. Краката й се заковаха на пода.

Без да каже и дума, тя вдигна очи към него. Вложи в погледа цялата си наранена душа, цялото си презрение и омраза. Тогава направи немислимото. Обърна се и си тръгна, оставяйки дук Хилсбъро насред танцовата площадка.

Сам.

С няколко големи крачки Тревор я настигна, хвана я за ръката и я избута към най-близката врата под смаяните погледи на тълпата.

Щом излязоха, тя се обърна гневно:

— Как се осмеляваш…

Той безцеремонно й запуши устата с ръка. Придърпа я към себе си и я загледа студено. Гласът му потрепваше и почти съскаше от гняв:

— Мислех си, че те познавам, но явно съм грешил. Ти си само една глупачка.

Наташа освободи ръката си и отвърна:

— Не си избрал най-подходящия момент да ми го кажеш, защото аз си тръгнах, а ти остана сам насред залата. Аз може да съм глупачка, но ти изглеждаше просто жалък.

Съжали за думите си още докато ги произнасяше.

За секунда имаше чувството, че той може да я удари. Внезапно Тревор я пусна с такава ярост, че тя отстъпи няколко сантиметра. Сетне си възвърна самообладанието, вдигна поглед и изтръпна от това, което прочете в очите му. Вдигна ръка, сякаш за да го докосне утешително.

— Тревор, аз…

— Ще дойде ден, госпожице Симонова, когато мога да ви потрябвам. За ваше добро се моля това никога да не стане.

Дори в полумрака си личеше как яростно туптят слепоочията му.

Това е добре, каза си тя. Нека се гневи. Нека страда, както страдах аз.

— С други думи, ще ми откажете?

— Не, но цената може да ви се стори прекалено висока.

Тя сви рамене.

— Колко интересно. Но вие сте последният човек на този свят, към когото бих се обърнала за помощ.

— Ще запомня и тези думи — отвърна той. — За ваше добро се надявам, че никога няма да ви потрябвам. Защото иначе… Бог да ви е на помощ. Нищо няма да забравя.