Илейн Хофман
Време за рози (41)

Четиридесета глава

През следващата седмица Наташа се стараеше с всички сили да бъде образцова домакиня за граф Ростов, но все не се получаваше. Мислите й непрестанно се връщаха към Тревор. Постепенно обаче, с течение на времето, взе да се съживява. Трудно беше човек да остане мрачен в присъствието на Ники.

Ден след ден дружбата им ставаше по-дълбока и Наташа започна да му разказва за себе си. Един следобед, докато се разхождаха из градината, тя му разправи за своето минало, като започна от загубата на детето.

— Не съм такава, за каквато ме мислите. Никога не съм се омъжвала, но съм била с мъж и заченах дете.

Погледът му се плъзна по тънкия й кръст.

Тя се обърна и отново тръгна.

— Няколко селски хулигани ме нападнаха и аз пометнах… преди да разбера, че изобщо съм имала дете.

— Има ли надежда да се омъжите?

— Не.

— Вие ли решихте така, или той?

— Аз — отвърна тя, обърна се и зачака той да си вземе довиждане и да й обърне гръб.

— Това не беше ли… дук Хилсбъро?

— Да — отвърна тя, все така стоейки на едно място.

— Уморихте ли се вече? — попита той.

— Не. Просто чакам кога ще ми обърнете гръб.

Усмивката му стопли сърцето й.

— Прекалено много време сте прекарала сред англичани, Наташа. У нас хората не обръщат внимание на слухове. Аз вярвам само на очите си, а те ми казват, че сърцето ви е чисто.

Тя се изсмя невесело.

— Чиста като сняг, докато не кривнах от правия път.

Той също спря, обърна се и я прегърна.

— Аз също искам да ви призная нещо.

Тя не каза нищо. Остана сгушена в прегръдката му, гледайки го отдолу нагоре.

— Аз също съм криввал от правия път, при това неведнъж.

Тя не можа да удържи усмивката си. Той постави пръст на устните й.

— Наравно ли сме?

Тя се вгледа в очите му и видя искреността, абсолютната честност и откритото възхищение. Близостта му й действаше успокояващо, сякаш беше завита в удобно старо одеяло. Нещо в него вдъхваше сигурност, като познатия от детството френски. Но имаше и нещо ново, което не позволяваше да забравя, че е мъж.

— Наравно сме — каза тя и му върна усмивката.

Може би именно от това се нуждая, помисли си тя. Понякога Господ ни дава не това, което искаме, а това, което ни трябва. Погледна го в очите. Дали нямам нужда именно от теб, граф Ростов?

Разбира се, той не й отвърна, но силните му ръце я притиснаха по-силно, а топлият му дъх докосна устните й. Тук, сред природата, младият мъж й изглеждаше по-истински, отколкото бе в лондонската бална зала. Устните му докоснаха нейните с безкрайна нежност. Сърцето й биеше бясно. Усещаше как неговата сила и желание се преливат в нея и карат стомаха й да се свива. Но дори в този миг не можа да заглуши гласа, който плачеше в дъното на душата й „Тревор…“.

Ники я пусна. Нежният му поглед се плъзна по лицето й. Очите му бяха светли и любящи, а устните му — меки и още влажни от целувката.

— Наташа Симонова, родена в моята страна… никак няма да ми е лесно с теб, нали?

Докато търсеше подходящ отговор, той я хвана весело под ръка и я поведе обратно към къщи.

— Между другото, лейди Сара Мейфилд ти изпраща много поздрави. Кани те на вечеря в събота. Ще дойдеш ли?

Тя кимна.

— Докога смяташ да гостуваш при ърл Маруд?

Той се усмихна и ускори крачка.

— Колкото трябва — отвърна той. Тя явно изглеждаше шокирана, защото Ники се разсмя. — Мадмоазел Симонова, изминал съм дълъг път заради удоволствието да разговарям с вас за ботаника.

— В твоята уста това далеч не звучи невинно.

— Искрено се надявам да е така — увери я той. Сетне се поклони дълбоко и заяви. — Водете ме, прекрасна лейди. Дневникът ми плаче да бъде запълнен с поучителни бележки за различните билки.

— И от коя би желал да започнеш?

Той се разсмя.

— От чая.

Звънливият й смях се присъедини към неговия и двамата продължиха по пътеката.

Няколко часа по-късно те бяха в библиотеката и Ники екипираше някаква екзотична орхидея от оранжерията.

— Не мога да докарам тези проклети листа — изсумтя той. — Приличат на пръсти.

— Дай да ти покажа — каза Наташа и застана до него. Загледа се и избухна в смях. — Мислех си, че се шегуваш, че ти приличали на пръсти.

Наведе се и взе четката от ръката му.

С няколко уверени движения тя очерта контурите на листата.

— Ето така — обясни и му върна четката. — Сега опитай ти.

Ники остави четката на масата и като я хвана за ръката, я притегли към себе си.

— Отдавна се опитвам — отвърна той. — Вече няколко седмици.

Гледаше я право в очите. Тя не можеше да откъсне хипнотизирания си поглед от него.

— Не знаех, че се мъчиш с нея — бавно каза тя. — Трябваше да ми кажеш. С удоволствие щях да ти я нарисувам.

— Не ме разбра — отвърна Ники. — Искам да се омъжиш за мен, Наташа. Стани моя жена… и ми позволи да те отведа в Русия.

— Не мога да си тръгна. Братята ми…

— Могат да дойдат с нас. Тяхното място е в Русия. Там ги чака наследството на рода им, там всички поприща ще бъдат отворени пред тях. На какво могат да разчитат тук? На нова милостиня ли?

— Не мога да се омъжа за теб, Ники.

— Защо? Защото не ме обичаш ли?

— Ти… ти си ми много скъп. Знаеш го. Но не съм сигурна дали това е достатъчно за брак.

— Дори и ако кажа, че за мен това няма значение? Дори и ако те уверя, че любовта ми ще стигне за двама? Мисълта да си далеч от мен е много по-страшна, отколкото да знам, че не ме обичаш.

— Не си прав.

— Как може да не съм прав, когато всичко е толкова ясно? Предлагам на теб и на братята ти възможност да се приберете у дома. Да се спасите от всички мъки и страдания, които не спират да валят върху теб, откакто си стъпила в Англия. Ти не си родена за това място, Таша. Много добре го знаеш. Повечето семейства започват с далеч по-малко. Разбираме се, имаме общи интереси. Какво чакаш? Мислиш, че братята ти ще се приберат и всичко ще бъде както преди? Няма да бъде. Лука и Павел растат. Техният свят вече не се върти около теб. Време е да помислиш за себе си, да си създадеш свое семейство. Не можеш вечно да държиш братята около себе си, както не можеш сама вечно да се държиш за спомена за човека, който те е излъгал. Омъжи се за мен. Омъжи се и ми позволи да те измъкна оттук.

— Не мога — изхлипа тя и преди той да каже нещо, избяга от стаята.

Няколко дни по-късно Наташа седеше в трапезарията и разсеяно посягаше към закуската, докато четеше току-що пристигналото писмо от близнаците. То общо взето не се отличаваше с особена оригиналност, защото Лука и Павел имаха навика да се разпростират в подробности върху някои сфери от рода на крикета и да пропускат други, като учебните занимания. Но тя се радваше на всяка вест от тях и винаги очакваше с нетърпение писмата им. Не се притесняваше, че им пише много по-често, отколкото те на нея. Знаеше какво отвращение изпитват братята й към всичко, свързано с лист и писалка.

Като приключи писмото, го сгъна и го прибра в джоба си. Наля си втора чаша чай. Зърна през прозореца Ники да язди насам. Разсмя се, като го видя да крепи на седлото палма в саксия.

Изтича по стълбата и го завари да се бори с листата на палмата, които упорито се закачаха по коридора.

— Боя се от даровете на чужденците — изрецитира през смях тя. Чудеше се защо ли е помъкнал тази палма, особено като се има пред вид, че изглеждаше доста посърнала.

— Лейди Сара ти я изпраща с надеждата, че ще й възвърнеш здравето и цветущата зеленина.

Наташа огледа палмата.

— Подозирам, че лейди Сара я убива от престараване. Имам чувството, че я полива прекалено често. Ти как смяташ?

— Напълно съм съгласен с теб — отвърна той. — Обясних й всичко.

Наташа повдигна вежда.

— И тя какво ти отговори?

— Да ти я донеса, защото две глави винаги мислели по-добре от една.

— Добре тогава. Ще я занесем в оранжерията. И без това исках да ти покажа нещо там.

— Така ли? Да не би някое от човекоядните ти растения да е гладно?

— В такъв случай не бих те пуснала да припариш там. Вече си ми необходим като свежия селски въздух.

Той замръзна на място. Наташа се обърна и видя изпод увисналите палмови листа, че погледът му е озарен от любов и нежност.

— Надявам се, че си искрена — каза той.

— Точно така, но няма сега да стоим и да си гукаме като два гълъба, докато стискаш тази смешна палма. Твоят гръб ли изпращя така?

— Не, просто от сърцето ми падна камък.

— Бъди благодарен, че си се посветил на хортикутурата, а не на поезията.

— Никога не съм бил по-благодарен — отвърна той. — Води ме, прекрасна лейди, докато не съм изпуснал тази саксия.

В трапезарията госпожа Мак бършеше чиниите и ги нареждаше в бюфета, докато наблюдаваше през прозореца как Наташа и граф Ростов вървят към оранжерията.

Вратата се отвори и готвачката влезе.

— Идвам да видя защо се бавиш — каза тя. Сетне проследи погледа на госпожа Мак. — Хубава двойка са, нали?

Госпожа Мак се извърна усмихната от прозореца и взе един сребърен поднос.

— Да, права си. Но най̀ ми харесва как се грижи за Наташа.

— Смяташ ли, че между тях има нещо? — попита готвачката.

— Ако няма още, скоро ще се получи. Готова съм да се обзаложа.

— Чудя се какво ли ще си помисли другият, когато подочуе какво става тук.

— Ще му бъде също толкова тежко, както в деня, когато я загуби. Той наистина я обичаше. Никой не може да ме разубеди.

— Да, обичаше я, но това невинаги е достатъчно.

— Да — отвърна госпожа Мак. — Понякога не е достатъчно.

Готвачката взе подноса за яйца и няколко чаени чаши.

— Какво ще стане според теб? Графът дали има сериозни намерения?

— Така изглежда — отвърна госпожа Мак и тръгна надолу след готвачката.

— Ще се оженят ли?

Г-жа Мак остави чиниите до умивалника в кухнята.

— Честно казано, много съм мислила за това. Но в цялата тази работа има нещо, което не ми харесва. Не знам какво точно, но не ми харесва. Може би съм просто една суеверна стара шотландка, но все ми се струва, че нещо ще обърне каруцата.

— Надявам се да грешиш — каза готвачката.

— Аз също — отвърна г-жа Мак. — Един път и аз ще се радвам да сгреша.