Илейн Хофман
Време за рози (42)

Четиридесет и първа глава

Беше късен следобед. Тя реши да се поразходи с кучетата. Като стигна до плевника, се покатери с една стълба на върха на купата сено отпред, за да види дали Хари не се връща с товар сено за зимата от някоя ливада. Постоя няколко минути на върха на купата, загледана в околните ливади, където последната реколта пролетни агнета блееха около майките си. Купата още беше влажна от нощната роса. Времето беше прохладно и птиците вече се стягаха за далечен път.

Затвори очи и се отпусна на върха на купата. Топлите слънчеви лъчи я милваха по лицето. Влез, примоли се тя, влез в мен и изгори болката и грозотата. Напълни главата ми със слънчеви мисли и помогни на счупеното да заздравее.

Отвори очи и зърна в далечина една каруца със сено да крета по разбития път. Позна Хари, подкарал впряга към къщи. Щеше да дойде след няколко минути, примрял от жажда.

Реши да отиде да му налее чаша студена вода от кухнята.

Вместо да използва стълбата, предпочете да се плъзне по купата сено и се приземи на една купчинка на земята. Скочи на крака и започна да оправя полите и да маха сламките от косата си.

Отръска се за последен път, вдигна очи и го видя.

Нед Хю.

Усети, че цялата трепери. Гърлото й пресъхна. Пред очите й заигра видението на една кобила, просната сред локва кръв. Разбра, че инстинктът не я е излъгал.

— Ти — прошепна тя. — Ти си бил.

Изглеждаше неспокоен. Погледът му нервно се местеше насам-натам, сякаш за да се увери, че няма никой наблизо.

— Не губиш време, а? Сменяш си любовниците като носни кърпички.

— Не ми е любовник.

Той пристъпи към нея.

— Защо го пускаш да се мотае наоколо? Мой ред беше.

Пое си дъх да му отговори, но се отказа. Може би ако не му обръщаше внимание, щеше да си тръгне.

Спомни си за всички злини, което й бе предизвикал този човек. Той и само той беше виновен. Коленете й трепереха, но погледът й пламтеше от ярост. Спомни си за бебето, за Тревор, за лейди Грей и сърцето й се сви. И всичко това защо? Заради извратения ум на един мъж. Защо? Защо? Защо?… Доплака й се. Искаше да му издере очите, да го накара да си плати за всичката болка, която й беше причинил. Но можеше само да го гледа. Видя как безпокойството в очите му се смени с презрение и нагла самоувереност. Усмихна й се диво.

— Недей да вириш нос пред мен. Знам какво обичаш… и че не придиряш много кой ти го дава.

Чуваше го като в просъница. Бавно започна да отстъпва.

— Не се приближавай! — каза тя и отчаяно се огледа за нещо, с което да се защити. Зърна една вила, забита в сеното.

Грабна я и я насочи към него.

— Само да си пристъпил още една крачка и ще те намушкам — закани се тя.

— Глупости. Нищо няма да направиш, защото иначе от мен ще потече кръв. А и двамата знаем какво става с теб, като видиш кръв.

Той пристъпи напред още една крачка, сетне още една.

Тя продължи да отстъпва, все така заканително стиснала вилата, когато внезапно се плъзна на нещо. Залитна и падна точно в момента, когато Нед се хвърли върху нея.

Наташа помисли, че той ще се стовари отгоре й и запищя. Миг по-късно видя неописуемия ужас и болка в очите му, сетне той неистово извика на свой ред и замаха отчаяно с ръце и крака, докато се опитваше да се освободи от забилата се в тялото му вила.

Наташа падна на земята, превъртя се и застана на четири крака, цялата разтреперана. Нед лежеше на земята, а на гърдите му имаше три червени дупки. Окървавената вила лежеше до него. От раните бавно се стичаха червени струйки и сочеха към нея като обвинителни пръсти.

Тя остана така няколко безкрайни секунди. И най-незначителният звук, детайл или миризма от този летен ден останаха завинаги запечатани в паметта и. Безкрайно отчетливо чуваше туптенето на сърцето си, шумоленето на вятъра между листата на кестена, далечния писък на сокол. И навсякъде тегнеше тежката, натрапчива миризма на кръв.

Тя беше убила човек. Тя, която никога не бе вдигала ръка срещу живо същество. Тя, която не можеше да понася дори риболова и молеше братята си да хвърлят рибата обратно. Беше станала убиец.

Убих го, повтаряше вцепенения й мозък. Извърших убийство. Господи, прости ми… смили се над мен.

Това не беше възможно. Всичко това не се случваше с нея. Но тя беше тук. Тялото също беше тук, проснато на земята. Презрителната, похотлива усмивка беше завинаги изличена. Внезапно Наташа почувства облекчение. Беше отървала света от едно чудовище.

Беше премахнала един човек, готов да убива и осакатява за свое удоволствие.

Тогава започна да пищи. Не спря да пищи, докато не се прибра.

Точно в този момент Ники мина на кон. Видя тялото на Нед, проснато в сеното и веднага скочи долу. Непознатият беше мъртъв. В този момент видя каруцата със сено да влиза в селскостопанския двор. Хари дръпна юздите, спря впряга и дръпна спирачката. Скочи от капрата и застана до Ники.

— Познаваш ли го? — попита Ники.

Отидоха до трупа. Хари клекна до него и го огледа внимателно.

— Радвам се, че са пречукали това копеле — каза накрая. — Това е той. Той уби коня и кученцето. Такъв човек не заслужава да живее, но ме е страх да си помисля какво може да стане с нея.

— Няма нужда да знае — отвърна Ники. Отиде и хвана Нед за краката. — Помогни ми да го преместим.

— Къде?

Ники се огледа и накрая спря поглед върху каруцата.

— В сеното — отвърна той. — И побързай. Всеки момент могат да дойдат.

— Мръсно копеле — каза Хари, изгледа презрително Нед и стана. Хвана Нед за ръцете и двамата заедно занесоха трупа в каруцата със сено.

— Съжалявам единствено, че не можах да го убия със собствените си ръце — отбеляза Хари.

Разчистиха място в каруцата и покриха трупа със сено. Тъкмо потегляха, когато видяха да пристигат откъм къщата Наташа, готвачката и госпожа Мак.

— Наташа, какво има? — попита Ники.

— Какво е станало? — присъедини се Хари.

— Аз го убих! — изхлипа Наташа с треперлив глас. Беше мъртвешки бледа.

— Кого си убила? — попита Ники.

Госпожа Макдугъл отговори вместо нея.

— Нед. Каза, че се нахвърлил върху нея и тя се защитили с вилата.

— Спънах се — изплака Наташа и сълзите взеха да се стичат по бузите й. — А той не спря, сякаш и той падаше. Просто се наниза на вилата — каза тя, хълцайки. — Не исках да го убивам. Не исках.

— Сигурна ли си, че е мъртъв? — попита Хари.

— Знам, че е мъртъв. Не мърдаше. Убих го.

— Къде стана това? — попита Ники.

— Тук — отвърна Наташа и посочи към купата със сено. Внезапно изражението й се промени. — Тук лежеше, до купата.

Изтича до купата и започна да се оглежда като обезумяла.

— Няма труп — констатира госпожа Макдугъл. — Сигурна ли си, че беше тук?

— Тук беше. Сигурна съм, че беше тук — повтори Наташа и посочи вилата. — Виждате ли? Цялата е в кръв. Значи съм го убила.

— Това значи само, че здравата си го мушнала — отвърна готвачката.

Госпожа Макдугъл погледна внимателно Ники, сетне готвачката.

— Е, ако си го убила, значи вече са го отнесли там долу, където му е мястото. Иначе трупът щеше да е тук.

— Или не е бил мъртъв. И когато Наташа побягнала към къщи, той се скрил някъде с подвита опашка.

— Вие как мислите? — попита госпожа Макдугъл, като се обърна към Ники и Хари.

— Готвачката сигурно е права — каза Хари.

— Може би просто си го ранила. Той се е свестил след малко и е хукнал да бяга — предположи Ники.

— Всичко беше в кръв… и той лежеше и не помръдваше… не би могъл да стане — изхлипа Наташа.

— Черен гологан не се губи, Наташа — каза госпожа Макдугъл. — Сега защо не се прибереш и не оставиш готвачката да ти приготви една хубава чаша чай? Каквото и да е станало с този негодник, не вярвам да се мерне повече насам.

— Да — присъедини се готвачката. — Това ще му е за урок.

Погледна Наташа и допълни.

— Ако си го мушнала здраво, както казваш, ще му държи влага дълго. Не е ли така? — обърна се тя към Ники.

Ники кимна.

— Цяло чудо ще е, ако се върне обратно.